Определение № 4398 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4406/2022 г.

Образувано по частна жалба, подадена от Т. К. Т. против определение № 138 от 19.09.2022 г. по гр.д. № 2698/2022 г. по описа на ВКС. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна в производството Общинска служба по земеделие – Долни Чифлик, чрез пълномощник юрк.Н. Д., взема становище за недопустимост – липса на внесена държавна такса, евентуално неоснователност на същата. Претендират се разноски за защита от юрисконсулт в настоящето производство по списък по чл.80 ГПК в размер на 400 лв. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, дължимата държавна такса е внесена (документ представен с частната жалба). С обжалваното определение съставът на ІІ г.о. на ВКС оставил без разглеждане молбата на Т. К. Т. за отмяна на влязлото в сила определение № 3469/01.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2086/2021 г. на Варненския окръжен съд, поправено с определение № 4006/10.11.2021 г., прекратил е производството по гр. дело № 2698/2022 г. по описа на ВКС, и е осъдил Т. К. Т. да заплати на Общинска служба по земеделие – Долни Чифлик сумата 300 лв. – разноски по делото. За да постанови и приеме, че подадената от Т. Т. молба за отмяна е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, съставът на IІ г.о. на ВКС е приел, изхождайки от решението по т. 6 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че производството по отмяна на влязло в сила решение е извънреден способ, който цели да преодолее на формираната сила на пресъдено нещо, поради което е приложим не за всички категории съдебни актове, ползващи се със стабилитет поради неоттегляемост, а само за онези, формиращи сила на пресъдено нещо. Такива са решенията по искови спорове и определенията за прекратяване на производството при направен отказ от иска /тъй като последиците от отказа от иска са аналогични на последиците на разрешен със сила на пресъдено нещо спор за материално право/, поради което тези определения се доближават по характер до решенията. Молбата е насочена в случая срещу съдебен акт, който не подлежи на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК, защото, предвид предмета си, не формира сила на пресъдено нещо. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е валидно и допустимо, по същество и правилно. Молбата за отмяна на Т. Т. е насочена към определение № 3469/01.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2086/2021 г. на Варненския окръжен съд, поправено с определение № 4006/10.11.2021 г. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 03.06.2021 г. за връщане исковата молба на Т. Т. по гр.д.№ 876/2021 г. на РС-Варна на основание чл. 130 ГПК. Въззивното определение е влязло в сила на 24.01.2022 г., съобразно определение на ВКС № 11/24.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 4894/2021 г., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение. С решението по т. т. 6 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е изяснено кои съдебни актове подлежат на отмяна по реда на чл.303 и сл.ГПК, като преграждащото определение, с което се прекратява производство по делото поради ненадлежното упражняване правото на иск, не попада сред съдебните актове, срещу които е допустима процесуално правна защита чрез извънреден способ за съдебен контрол по чл.303 и сл.ГПК, тъй като такова не се ползва със сила на пресъдено нещо. Определението на първоинстанционния съд по чл.130 ГПК е именно такова. Съгласно чл.130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения на ВКС са задължителни за органите на съдебната власт, вкл. и за ВКС, поради което постановяване на съдебен акт, съобразен с тълкувателно решение по въпрос за недопустимост на защита чрез извънреден способ за съдебен контрол като този по чл.303 и сл.ГПК спрямо процесното определение, се явява правилно и подлежи на потвърждаване изцяло. Предвид изхода на настоящето производство, в полза на ответника по частната жалба следва да се заплатят от частния жалбоподател разноски на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП за защита от юрисконсулт. Размерът на юрисконсултско възнаграждение се определя от съда, а не от страната. В случая то се определя, по аргумент от чл.25а, ал.2 Наредба за заплащането на правната помощ, в минималния размер от 50 лв., като се съобрази, че е само за подаване на отговор по частна жалба, а не за изготвяне на такава. По гореизложените съображения, настоящият състав на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд