Определение № 1582 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4398/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Е. Г. Б., действаща лично и в качеството си на законен представител на К. К. Б., Й. К. Б. и К. В. Б., чрез пълномощника им адв. А. М., срещу определение № 2956 от 18.09.2025 г., постановено по в. гр. д. № 422/2025 г. от Окръжен съд-Пловдив, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 792 от 26.04.2025 г. в частта за разноските, като се увеличат присъдените, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. А. М. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 2000 лв. на по 10 250 лв. за оказана безплатна правна помощ на Е. Г. Б., К. К. Б., Й. К. Б. и 6250 лв. за К. В. Б.. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Релевира се оплакване, че делото не може да се определи като такова с ниска правна и фактическа сложност, тъй като предявените искове с правно основание чл. 200 КТ са със сложен фактически състав, всеки от елементите на който подлежи на доказване в производството. Допълва се, че в случая са предявени четири обективно съединени искове, което съставлява повишена фактическа и правна сложност. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Лъки Инвест-Джурково“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за правилност на обжалваното определение и изложени аргументи, че Окръжен съд-Пловдив е изложил подробни мотиви, с които правилно е оставил молбата за изменение на съдебното решение в частта за присъдените разноски, без уважение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното определение по чл. 248 ГПК – предвид изхода на делото пред въззивния съд в полза на въззиваемите – ищци Е. Г. Б., К. К. Б., Й. К. Б. и К. В. Б. съставът на Окръжен съд- Пловдив е приел, че пълномощникът има право на разноски, но не е налице основание за изменение на въззивното решението в частта за разноските и присъждане на по-висок размер като молбата на въззиваемите по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. До този извод решаващият съдебен състав е достигнал, отчитайки, че в конкретния случай по отношение на тримата ищци - съпругата Е. Б. и малолетните деца К. и Й., фактическият състав за реализиране на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ е идентичен, с известна специфика по отношение на претенцията на ищцата К. Б. с оглед оспорване на материалноправната й легитимация от другата страна, но е приел, че по този въпрос е налице утвърдена и задължителна съдебна практика, поради което делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност. Посочил е, че по делото е проведено едно съдебно заседание, доказателственият процес е облекчен, поради наличието на влязъл в сила административен акт относно характера на вредоносното събитие спрямо починалия работник, рефлектиращо в житейската и правна сфера на ищците. Определението е правилно. Законосъобразен и обоснован е отказът на Окръжен съд – Пловдив да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С оглед задължителния характер, съгласно чл. 633 ГПК, на даденото с Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи, и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 2295 от 08.05.2025 г. по к. гр. д. № 4206/2024 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; определение № 483 от 04.02.2025 г. по ч. гр. д. № 2179/2024 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС; определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., и др., която напълно се споделя от настоящия състав. Настоящият състав, като съобрази конкретните обстоятелства във връзка с осъществената процесуална защита пред въззивната инстанция, намира, че приетото за дължимо адвокатско възнаграждение в общ размер на 2000 лв. се явява справедливо и обосновано по размер. Правилно въззивната инстанция е преценила, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност. Четиримата ищци - наследници на починалия при трудова злополука техен общ наследодател - К. П. Б. са предявили претенцията си в един общ иск и един общ отговор на въззивна жалба, като общо е изложена фактическата обстановка, претърпените болки и страдания, както и са приложени доказателства, от които се ползва всеки един от ищците. Не на последно място, пред въззивната инстанция, не са събирани нови доказателства, като делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, по което страните са взели становище по същество и съдът се е произнесъл на база събраните от първоинстанционния съд в едно, единствено съдебно заседание, доказателства. В заключение: Размерът на адвокатския хонорар, присъден като разноски за въззивното производство, кореспондира с обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемите пред Окръжен съд-Пловдив. При преценка на всички относими обстоятелства за определяне на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, включващи напълно установена фактическа обстановка по казуса пред въззивната инстанция и при липса на усложнения от правна страна, спорния материален интерес при осъществената защита, следва да се приеме, че възприетият от въззивната инстанция размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищците при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., възлизащ на 2000 лв., е съответен на всички критерии. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на въззиваемите. Предвид изложеното, обжалваното определение на Окръжен съд-Пловдив следва да бъде потвърдено. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение