Определение № 60737 от 12.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Д. Т., с адрес в [населено място], представляван от адв. Р. Р., против въззивното решение № 260037 от 24 февруари 2021 г., постановено по в.гр.д. № 511/2020 г. по описа на Окръжен съд Шумен, с което се отменя решение № 260132 от 26 октомври 2020 г., постановено по гр.д. № 1185/2020 г. по описа на Районен съд Шумен, и вместо него е отхвърлен като неоснователен предявения от Т. против „Булсатком“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], иск с основание чл. 66, ал. 2 КТ за осъждане на дружеството да заплати сумата 31110 лева, представляваща уговорено между страните обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, предвидено в т. 9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. към трудов договор № 2173/06.06. 2011 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и е необосновано. Сочи се, че исковата претенция се основава на разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ, даваща правна възможност на страните по трудов договор да уговарят клаузи в него, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените в закона и в колективния трудов договор, както и че съобразно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. В процесния случай волята на страните по индивидуалното трудово правоотношение за определяне на конкретното обезщетение е била да се компенсира намаленото трудово възнаграждение на служителя със съответното допълнително споразумение към трудовия договор, в който смисъл е решението на съвета на директорите на работодателя от 20.03.2015 г. Уговореното обезщетение не противоречи на императивни норми, договорено е изрично в трудовия договор и работодателят е поел задължението да го изпълни при прекратяване на договора „независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. С факта на прекратяване на основание чл. 326, ал. 1 КТ на трудовото правоотношение, е възникнало задължението за работодателя да заплати обезщетението – налице е материалноправната предпоставка за настъпване изискуемостта на обезщетението по т. 9 от допълнителното споразумение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът „Булсатком“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор С. Г., чрез адв. Г. К., в отговор на касационната жалба излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за правилността на обжалваното въззивно решение. Въззивният съд съобразява, че между страните по спора е съществувало трудово правоотношение, възникнало с договор от 2011 г. и прекратено през 2020 г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ, когато касаторът е заемал длъжността „регионален мениджър“ с основно месечно трудово възнаграждение от 2488 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит в размер на 89,57 лева; в т. 9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. към трудовия договор е вписана следната клауза: „При прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника/служителя в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.“. Действителността на тази клауза е оспорена от работодателя с твърдение за нейната нищожност поради липса на основание (не е уговорено изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия договор възниква задължението за обезщетение) и поради противоречие с добрите нрави (от една страна размерът на обезщетението е прекомерен, а от друга води до възможност служителят да злоупотреби с право и да прекрати трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетението). Съдът е възприел, че според посочена практика на ВКС, в трудовото право договорната свобода, извън ограниченията от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор; когато в трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона, и доколкото уговорените срок и размер на обезщетението не са по-кратки или по-ниски от предвидените в КТ (и ако в КТ е предвидено обезщетение за конкретно прекратително основание) или в КТД; договорната клауза е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение, но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника/служителя – дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника/служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр.; изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, е обичайно с друга цел – зависи от продължителността на трудовото правоотношение и последиците от неизпълнението на задължението за плащане са други. За да счете, че процесната клауза не е лишена от основание и не е недействителна по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД, съдът тълкува процесното споразумение в т. 9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г., и приема, че от текста и от целия трудов договор не може да се извлече директно действително постигнатото между страните съглашение досежно основанието за възникване на задължението за обезщетяване, при липса на изрично посочени юридически факти за възникването на правото, различни от тези, въз основа на които се дължат обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, и при отсъствие на твърдения на някоя от страните в тази насока, се заключава, че процесното обезщетение е било уговорено с цел репариране на вредите на служителя от оставането му без работа за определен срок след прекратяване на трудовото правоотношение, а не с цел да бъде възнаграден за положения труд при работодателя и постигнатите при изпълнение на трудовите му функции резултати. Сключването на споразумението пет години след възникването на трудовото правоотношение между страните и кариерното израстване на служителя през това време, не са счетени като аргумент за противен извод, защото тези факти не са очертани като правопораждащи или значими за правото на обезщетение в съдържанието на трудовия договор и споразуменията към него, не се сочат от страните като релевантни и няма данни, че са определящи в практиката на работодателя по повод прекратяване трудовите договори с други работници. Съдът приема, че уговорката, която предвижда задължение за изплащане на обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение по вина или по инициатива на работника по причина, която не се дължи на работодателя, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като предвижда заплащане на обезщетение от изправната в полза на неизправната страна по договора - неизправната страна по договора би се обогатила в резултат на собственото си противоправно поведение, а разпоредбите, нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Макар поведението на работника в конкретния случай, упражнявайки гарантираното му от чл. 326 КТ и чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България право да избира къде и при какви условия да полага труд, да не е противоправно, то не би могло да бъде основание за утежняване правната сфера на работодателя със задължение за изплащане на обезщетение по т. 9 от допълнителното им споразумение, след като облигационната връзка е прекратена не по причина, за която работодателят отговаря, и според общия принцип на гражданското право евентуалните вреди от преустановяване на правоотношението следва да останат за сметка на страната, която е дала повод за това; иначе работодателят би бил обвързан от задължението да престира след прекратяване на договора, без да е станал причина за това и без да носи отговорност за евентуални вреди за работника от оставането му без работа, което би довело до неоснователно обогатяване. Отбелязано е, че договореното между страните обезщетение е очевидно несъответстващо по размер на вредите, които следва да бъдат възмездени съобразно действащите обичаи и обществени норми относно престирането на труд, поради което само по себе си то е определено в противоречие с добрите нрави. Отречено е причина за преустановяване на облигационната връзка да е поведението на работодателя по повод осъществена смяна на ръководството на предприятието, както се твърди от касатора. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора въпрос следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 505 по гр.д. № 1476/2011 г., IV г.о., и решение № 81 по гр.д. № 700/2012 г., IV г.о. При разглеждането на спора пред касационния съд по същество, предвид конкретните факти по делото, ще се даде и отговор на другия поставен въпрос за дължимостта на обезщетение, уговорено с договора или допълнително споразумение, при прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работника или служителя. За касационното обжалване касаторът не дължи държавна такса на основание чл. 359 КТ. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,