Определение № 1633 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2602/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. А. П. чрез пълномощника му адвокат П. С. против определение № 5785 от 16.04.2024 г., постановено по гр. д. 11206 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, с което е изменено постановеното по делото въззивно решение № 5550 от 1.11.2023 г. в частта за разноските, като „Летище София“ ЕАД е осъдено да заплати на П. А. П. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 408 лв. за първото въззивно производство, 400 лв. за второто въззивно производство и 477 лв. за първото касационно производство, като искането е оставено без уважение за разликата над 408 лв. до 453.29 лв. за първото въззивно производство, за разликата над 400 лв. до 600 лв. за второто въззивно производство и за разликата над 477 до 1590 лв. за първото касационно производство. Определението по чл. 248 ГПК е атакувано в частта, с която относно дължимите разноски за второто въззивно производство по гр. д. 11206/2021 г. е уважено възражението на ответника „Летище София“ ЕАД за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, както и в частта, с която съдът не е присъдил припадащата се на основателната част от иска държавна такса при първото въззивно разглеждане на делото. „Летище София“ ЕАД не е изразило становище по частната жалба. Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна. С първоинстанционното решение е уважен предявения по реда на чл. 422 ГПК от П. А. П. против „Летище София“ ЕАД иск за сумата 3000 лв., обезщетение за неимуществени вреди и същия иск е отхвърлен за разликата до предявения размер от 10 000 лв. По въззивни жалби и на двете страни е образувано гр. д. № 14846/2018 г. на Софийски градски съд, решението по което е отменено с решение на Върховния касационен съд, а при новото въззивно разглеждане на двете въззивни жалби е образувано гр. д. № 11206/2021 г. на Софийски градски съд, с решението по което е потвърдено решението на Софийски районен съд. Държавната такса, която П. А. П. е внесъл по въззивната си жалба е за отхвърлената част от иска в размер на 7000 лв. В тази част първоинстанционното решение е потвърдено и въззивното решение по гр. д. № 11206/2021 г. на Софийски градски съд е влязло в сила като необжалвано. След като въззивната жалба на страната е приета за неоснователна, на същата не се дължи възстановяване на внесената по нея държавна такса. Неоснователни са и доводите, че фактическата и правна сложност на делото не обуславят прекомерност на заплатения при второто въззивно разглеждане на делото адвокатски хонорар, като се има предвид, че адвокатското възнаграждение следва да бъде справедливо. Делото не е с фактическа сложност, доколкото при обжалването никоя от страните не е оспорила възприетите от районния съд факти. С касационното решение е очертан предмета при второто въззивно разглеждане на делото с указания за установяване съдържанието на лицензията на Летище София и за обсъждане на събраните по делото доказателства, между които и договора за наземно обслужване (опростена процедура) между WIZZ AIR и Летище София, разпечатките на бордните карти въз основа на он-лайн чекиране преди 03.04.2016 г., както и да изложи съображения какви са задълженията на служителите на Летище София и от къде произтичат и дали са изпълнение добросъвестно и дали има право наземният оператор да осъществява проверка на документи за пътуване, свързани с паспортно-визовия режим на приемащата държава, в резултат на които – правомерно да откаже на определени лица поради липса на необходимите документи, достъп до борда на самолета, или тази дейност е предоставена в изключителните правомощия на полицейските органи и, ако да от къде произтичат тези правомощия и да изложи мотиви във връзка с преценката на първостепенния съд, че приложими в случая са разпоредбите на Закона за чужденците в Република България - чл. 35, ал. 3, чл. 37; Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани, и членовете на техните семейства – чл. 4, ал. 2, т. 2 (Закона за МВР – чл. 105, ал. 1, т. 5, чл. 39, ал. 3, вр. чл. 6, т. 2 и т. 7; Наредбата за граничните контролно-пропускателни пунктове – чл. 16, ал. 1, по които насрещните страни по спора – „Летище София“ в своята въззивна жалба и П. А. П. – в отговора по нея, са развили доводи относно приложението на цитираните разпоредби. Указанията на ВКС не са били изпълнени, тъй като въззивният съд не е установил съдържанието на лицензията за наземно обслужване (самото наличие на лицензия не е било спорно), т. е. не е имало доказателства за факти, различни от приетите в първоинстанционното производство. Доводите относно приложимата нормативна уредба вече са били наведени при предходното въззивно разглеждане на спора (именно необсъждането им е било основание за касиране на първото въззивно решение). Проведено е едно съдебно заседание и нови доводи и съображения не са били навеждани, нито в устните прения, нито в писмени бележки. Отговорността за разноски е обусловена от фактическата и правната сложност на делото, извършените процесуални действия и преценка за времето и интелектуалния ресурс, който процесуалния представител на насрещната страна е вложил в защитата й. Забавата при постановяване на съдебното решение за период по-дълъг от година и половина (поддържаща ангажимента на адвоката и изискващи обяснения към клиента защо не е постановено решението) не може да се свърже с основанието, на което насрещната страна отговаря за причинените разноски, нито да обоснови извод, че приетото като съответстващо на фактическата и правна сложност на делото възнаграждение не е справедливо. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение