Определение от 20.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6698/2026 г.

Образувано е по жалба на С. Д. Б., Б. Л. П. и Д. Г. М., всички от гр. София и М. Н. Н. и Р. В. Б. и двете от [населено място], обл. София-град срещу § 1, 2, 4, 5, 6, 7,т. 2, 9, 13 и 14 от Постановление № 47 от 16.04.2026 г. на Министерски съвет (ПМС №47/16.04.2026 г.) за изменение и допълнение на Устройствения правилник на Министерски съвет (МС) и неговата администрация (УПМСНА), обнародвано в Държавен вестник (ДВ) на 21.04.2026 г. При извършената проверка за редовност на жалбата съдът констатира, че същата отговаря на изискванията на чл. 150, ал. 1 АПК и чл. 151, т. 3 във вр. чл.196 АПК като към нея е приложен документ за платена държавна такса, включително такава за обнародване на съобщение за оспорването в Държавен вестник е представена след указание на съда. Административният орган с придружително писмо от 15.06.2026 г. е представил копие на оспорения акт и преписката по издаването му. Направил е и възражение по допустимостта на жалбата с аргумент, че оспореният акт е вътрешно служебен, а жалбоподателите не обосновават пряк, личен и непосредствен правен интерес от оспорването, поради което иска жалбата им да бъде оставена без разглеждане. Възражението е неоснователно. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждане на жалбата, която следва да бъде доказана във всеки конкретен случай от оспорващия. Конституционният съд анализира активната легитимация на правните субекти да обжалват подзаконов нормативен акт в Решение № 5 от 17 април 2007 г. по конст. дело № 11 от 2006 г. като приема, че активна легитимация имат всички правни субекти в случаите, когато подзаконовият акт пряко засяга права, законни интереси или създава задължения за тях. Съгласно решението, нормата на чл. 186, ал. 1 АПК предвижда и възможност за съдебно обжалване от страна на граждани и юридически лица винаги, когато административният нормативен акт може да наруши права, законни интереси или да създаде задължения за тях. Засягането на правата не означава непременното настъпване на вреди за правните субекти като предпоставка за обжалването, а една възможност за засягане на правата. В Решение № 21 от 26.10.1995 г. по конст. дело № 18/1995 г. Конституционният съд приема, че "Законовата или доктринална квалификация на един административен акт като нормативен, индивидуален или общ, вътрешноведомствен или външен не може да бъде конституционен критерий и не изключва този акт ex constitutione от кръга на съдебно обжалваемите актове." (т. 4), както и че: "Преценката дали един административен акт нарушава, или застрашава права или законни интереси на граждани и/или юридически лица, може да бъде извършена само от компетентния съд след изясняване на конкретните обстоятелства и тълкуване на конкретния административен акт." (т. 7). В тази връзка е формирана практика на Върховния административен съд, според която „съгласно чл. 186, ал. 1 АПК право да оспорят подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. За да е изпълнено условието за възникване правото на жалба, е достатъчно оспорващият да е подчинен на съдържащите се в подзаконовия нормативен акт норми според правилата за действието на акта по място, време и спрямо лицата и същият да ограничава или да може да ограничи по какъвто и да е начин правната сфера на лицето. Правото на оспорване не е обусловено от доказване на настъпили вреди за оспорващия. Изразът "или могат да бъдат засегнати" допуска бъдеща възможност законни права или интереси да бъдат увредени." (Определение № 14207/13.11.2012г. на петчленен състав на Върховен административен съд по адм.д. № 12622/2012г.). В същия смисъл е и Определение № 11483/02.11.2015 г. на петчленен състав на Върховен административен съд по адм.д. № 10448/2015 г. и други. В случая е всеки един от жалбоподателите е бил служител в администрацията на МС, а служебното му правоотношение е било прекратено на основание чл. 106, ал.1, т.2 от Закона за държавния служител, като съответните заповеди се основават и на оспорените изменения на УПМСНА, приети с ПМС № 47/16.04.2026 г. Следователно оспореният акт има действие по отношение на всеки един от жалбоподатели към датата на приемане му и се отразява в правната им сфера, като ги засяга неблагоприятно. Посоченото не се променя от факта, че реално увредата за всеки жалбоподател настъпва по силата на последваща заповед за прекратяване на служебното му правоотношение. За да има правен интерес едно лице да оспорва подзаконов нормативен акт, достатъчно е да съществува реална възможност неговите права и законни интереси да бъдат засегнати, в случая това е доказано с издаването на заповедите за прекратяване на служебното правоотношение. По изложените съображения, настоящият съд счита, че възражението за недопустимост на жалбата, направено от МС, е неоснователно и същата следва да бъде разгледана. Налице са предпоставките за разглеждане на жалбата в открито съдебно заседание с призоваване на страните и изпълнение на процедурата по чл. 188 АПК. По реда на чл. 189, ал. 1 от АПК като страни по делото следва да се конституират оспорващите и органът, издал подзаконовия нормативен акт. Съгласно чл.189, ал. 2 от АПК, всеки, който има правен интерес, може да се присъедини към оспорването или да встъпи като страна наред с административния орган до началото на устните състезания при всяко положение на делото, без да има право да иска повтаряне на извършени процесуални действия. Делото следва да се насрочи в открито съдебно заседание, за което на основание чл. 188, във вр. с чл. 181, ал. 1 от АПК съдът следва да разпореди съобщаване чрез обявление в Държавен вестник, с поставяне на копие от обявлението на определеното за това на място в съда и публикуването му в интернет страницата на Върховният административен съд. С оглед изложеното и на основание чл. 189, ал. 1 от АПК и чл. 188, във вр. с чл. 181, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, Седмо отделение,