Определение № 538 от 15.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 417/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на РБ, представлявана от С. К., прокурор в Окръжна прокуратура- Д., срещу решение № 389/12.11.2014 г. по гр.д.№ 605/2014 г. на Окръжен съд-Добрич. Ответникът по касационната жалба Г. Г. Г. не взема становище по нея. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 70/03.07.2014 г. по гр.д.№ 5284/2013 г. на Районен съд-Добрич в частта, с която Прокуратурата на Р България-касатор в настоящото производство, е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, причинени от обвинение в извършване на престъпление по нохд № 2697/ 2010 г. на Районен съд-Добрич, завършило с оправдаването му, в размер на сумата 7 000 лв. ,ведно със законната лихва от 05.12.2011 г. до окончателното заплащане на сумата и е отменил същото решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата от 7000 лв. до 8 500 лв., като вместо това е осъдил касатора да заплати допълнително и сумата 1 500 лв. обезщетение на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ,ведно със законната лихва от 05.12.2011 г. до окончателното плащане.Потвърдил е решението в останалите части- с които искът е отхвърлен до размер на сумата 20 000 лв.,както и в изменената му част относно разноските,които са влезли в сила. Присъдил е разноски и за въззивното производство. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е приел,че предмет на спора е иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди,причинени от обвинение в извършване на престъпление по чл.195 ал.1 т.4 пр.1 вр.чл.194 ал.1 НК, по което ищецът е бил оправдан. Предмет на престъпното деяние е било домашно животно на стойност 122,50 лв. Ищецът е бил задържан по полицейско нареждане за срок от 20 часа, наказателното производство е продължило една година, пет месеца и деветнадесет дни. Изживял стрес при задържането, психичното му състояние се влошило и се изразило в раздразнителност, несправяне с обичайните задължения, чувство на срам и притеснение от промененото спрямо него обществено мнение.Според заключението на съдебно-психиатричната експертиза са били налични прояви на стресова реакция, състояние на преходно разстройство, а впоследствие- протрахирана депресивна реакция, състояние на невротично разстройство,продължило повече от две години, с налични към изготвянето й симптоми: сензитивност, хронично чувство на нервно напрежение, отчужденост.Въз основа на нея съдът е приел,че се касае до промени с хронифициращи, редуцирани, но непреодолени симптоми на психичното здраве, които са обратими. Приел е също така, че е налице причинно-следствена връзка между действието на полицейския орган по задържането и на прокуратурата по повдигането на обвинението и поддържането му в две инстанции и че Прокуратурата дължи обезщетяването на всички вреди, с оглед конституционното й задължение да упражнява надзор за законност.Психичните промени се проявяват след задържането и имат установена от вещото лице продължителност, съвпадаща с наказателния процес,без да има влияние на друг стресогенен фактор. Приел е, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение не представлява съответен на справедливостта еквивалент на причиненото психично увреждане и е присъдил още 1 500 лв. обезщетение, като е съобразил болезненото засягане авторитета на ищеца в малко населено място, където се поддържат по-тесни социални връзки и интерес към случващото се от хората, удълженото невротично разстройство, липсата на адаптивност,социалното оттегляне. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Извежда въпроса за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Счита,че той е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, а именно: ППВС № 4/23.12.1968 г. на ВС-т.2, ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/ 2004 г. на ОСГК- т.3 и т.11 и ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК- т.19. Намира,че въззивният съд не е направил преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и които са обсъдени подробно в касационната жалба. Поставя и материалноправния въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ. Счита,че по този въпрос съществува противоречие в съдебната практика на съдилищата в страната, които решават различно еднородни случаи, като не се съобразяват съществуващите в страната .Позовава се на съпоставка на размера на присъдените обезщетения по гр.д.№1747/2009 г.,ІІІ г.о., гр.д.№ 170/2011 г., ІІІ г.о., гр.д.№697/2010 г., ІІІ г.о., гр.д.№1065/2011 г., ІІІ г.о., разгледани по реда на чл. 290 ГПК и по гр.д.№5367/2007 г., І г.о. ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.Изведените въпроси са правно релевантни, но не е обосновано наличието на допълнителни основания. Въззивният съд е съобразил цитираните тълкувателни актове, приложил е точно закона и задължителната практика на ВКС и е присъдил обезщетение в съответствие с общите критерии за справедливост и конкретните обстоятелства по делото, отчитайки правнорелевантните факти, свързани с особеностите на конкретния случай. Не е налице и противоречива съдебна практика, с оглед цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и по реда на отменения ГПК. Те са съобразени с общовалидните критерии за справедливост и с ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2005 г. ОСГК, с които съдебната практика е консолидирана.Всеки случай е различен сам по себе си, не могат да се присъждат еднакви по размер обезщетения. Определянето на справедливо по размер обезщетение за причинени неимуществени вреди е обусловено от конкретните обстоятелства по спора, като съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице болки и страдания.Същото следва да се приеме и относно решенията на ВКС, представляващи задължителна съдебна практика. За пълнота на изложението, във връзка с довода на касатора, че не следва да носи отговорност по отношение извършеното задържане на ищеца по чл. 63 ал.1 т.1 ЗМВР/отм./,следва да се посочи, че не е формулиран въпрос. Касационният съд няма възможност да го изведе въз основа на оплакванията на страната, тъй като ще наруши диспозитивното начало.В тази насока съдебната практика е консолидирана с разрешението, съдържащо се в ТР № 3/22.2004 г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК- т.13, където е прието, че вредите произтичащи от незаконно задържане под стража се обезщетяват, като следващият се за тях размер се включва в общия размер на дължимото обезщетение. В този смисъл е и решение по чл. 290 ГПК по гр.д.№ 849/2010 г.,ІІІ г.о., в което е посочено, че и в трите случая на задържане - до 24 часа от полицейски орган на лице, до 72 часа от прокурор на обвиняем и когато съдът налага мярка за неотклонение "задържане под стража" - осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е идентична.Затова в случаите, когато лицето е оправдано, причинените му в резултат на незаконното задържане под стража неимуществени вреди подлежат на обезщетяване, като следващият се за тях размер се включва в общия размер на дължимото обезщетение. Необосноваването на допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,