Определение № 2203 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото И. К. З., приподписана от адв. В. В. (преупълномощена от назначения от съда процесуален представител адв. Р. К.-Ч.) срещу определение № 2132/18.08.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 2036/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 23.05.2025 г. по гр. дело № 10053/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е върната исковата молба на жалбоподателката срещу Министерството на вътрешните работи (МВР) и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на същото. В изложението към частната касационна жалба, също приподписано от адв. В., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е съдът, преди да приложи санкция за това, че били дадени ясни, точни, разбираеми и т.н. указания, а пък не били отстранени нередовности, да прецени дали счетеното като нередовност, и съответно – дадените указания за отстраняване на визираната нередовност, са съобразени с диспозитивното начало, защото в противен случай се постига отказ от правосъдие; и 2) длъжен ли е съдът, преди да счете дали констатираните нередовности са или не са отстранени, съответно – преди да приложи санкция, въз основа на това да обсъди изявленията (начина на изпълнение) на дадените указания и доводите и възраженията в частната жалба, тъй като със същите аз участвам в производството и от тях зависи доколко „нещото“, което не е посочено, или начинът, по който е посочено, е нередовност или не, защото в противен случай се постига подмяна предмета на спора. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия въпрос в противоречие с приетото в определение № 3624/15.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2508/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 5667/05.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2960/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и втория въпрос – в противоречие с приетото в тълкувателно решение (ТР) № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60287/16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 60102/13.10.2021 г. по гр. д. № 965/2021 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В изложението се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното определение, като се поддържа, че с него липсвало произнасяне по целия обем на спорните въпроси, по които се произнесъл първоинстанционният съд с потвърденото негово определение, тъй като въззивният съд формирал изводи единствено относно редовността на исковата молба, но не и по допустимостта на едното от исканията по нея, прието от СГС за недопустимо. Навежда се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, като в тази връзка се преповтарят общите касационни оплаквания и доводи за неправилност, че въззивният съд не разгледал изявленията на жалбоподателката-ищца и начина на изпълнение на дадените й указания. За да постанови обжалваното въззивно определение, САС е приел, че първоинстанционният съд неколкократно е давал точни, ясни и изпълними указания, формулирани по разбираем и достъпен начин, но с подадените уточнителни молби жалбоподателката-ищца не е отстранила констатираните нередовности на исковата молба, а именно: не е уточнила от кой орган/структура на МВР са изготвени посочените в исковата молба и в уточнителните молби справки, заповеди, обяснения и писма; какво отношение имат към ищцата, както и каква информация съдържа всеки от документите, за какво е използван и от кого; не е конкретизирала възникналите за нея неблагоприятни последици и по какъв начин те са свързани със създаването или използването на материалите, както и извършените противоправни действия и/или бездействия от служителите на ответника във връзка с изготвените документи; не е изяснено съдържанието на всяка отделна справка, заповед, обяснение или писмо, което смята, че е невярно или уличаващо я, т. е. в какво се изразява противоправното поведение; не е посочила дали материалите са използвани в производства/преписки, ако да – в кои производства и с какъв акт са приключили те, имало ли е възможност ищцата да обжалва тези актове и възползвала ли се е от тази възможност; липсват фактически твърдения защо ищцата счита, че материалите са неправомерно използвани и пред кого; не е формулирала и надлежен петитум, който съдържа изброяване на справки, обяснения, писма, характеристики, но без да има яснота във връзка с коя преписка/производство са създадени материалите, по различен повод ли са създадени, и ако да – защо се претендира едно общо обезщетение за неимуществени вреди. В мотивите си въззивният съд е изложил и подробни разяснения относно излагането на фактическите твърдения, съставляващи основанието на иска, които трябва да са ясни, пълни, логически свързани и разбираемо изложени, за да може съдът ясно да определи каква е фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право, и на която основава претенцията си; както и че когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са непълни, неясни, вътрешнопротиворечиви или пък съществува противоречие между посочените в тях страни и страните, посочени в адресната (титулната) част на исковата молба, е налице нередовност на същата. В заключение въззивният съд е приел, че при неотстраняването на констатираните нередовности на исковата молба, при правилно дадените от първоинстанционния съд точни, ясни и изпълними указания, формулирани по разбираем и достъпен начин, исковата молба следва да бъде върната. При извършената и служебна преценка, настоящият състав на ВКС намира, че така мотивираното и постановено въззивно определение не е вероятно нищожно или недопустимо, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Доводите на жалбоподателката за наличие на второто от тези основания за допускане на касационното обжалване, са напълно несъстоятелни. Сочената в тази връзка непълнота на мотивите към обжалваното въззивно определение (че апелативният съд формирал изводи единствено относно неотстранените нередовности на исковата молба, но не и относно допустимостта на едно от исканията, заявени с нея, прието от СГС за недопустимо) не може да обуслови извод за процесуална недопустимост на обжалваното определение, нито – в случая – извод за явна необоснованост на същото, тъй като исковата молба се връща както при неотстранени нередовности на същата, така и при недопустимост на заявен с нея иск (искане) – чл. 129, ал. 3 и чл. 130 от ГПК. Следователно, така соченият от жалбоподателката порок не попада и в хипотезата на очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, в която хипотеза не попадат и останалите общи касационни оплаквания и доводи на жалбоподателката за неправилност на въззивното определение, тъй като пряко от текста на последното (мотиви и диспозитив) не се установява грубо и явно нарушение на закона или на правилата на формалната и правната логика. Касационното обжалване не следва да се допуска и по двата процесуалноправни въпроса, поставени в изложението, тъй като по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В посочените във връзка с първия въпрос, определение № 3624/15.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2508/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 5667/05.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2960/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като е възприета трайно установената практика на ВКС, е разяснено следното: Съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК и принципа на диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск, въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, и само когато същите са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Правомощието по чл. 129, ал. 2 от ГПК следва да се упражнява, когато обективно са налице основания за това – когато при проверката на исковата молба съдът констатира, че същата не отговаря на изискванията на закона, съдът е длъжен да даде ясни и изчерпателни указания на ищеца по начин, по който те могат да бъдат възприети от страната, тъй като неточните или неясни указания на съда са равнозначни на липсата на такива и неизпълнението им не е основание за прекратяване на делото. Противното би довело до отказ от правосъдие, което е недопустимо, доколкото според чл. 2 от ГПК, съдът е длъжен да разгледа и разреши всяко искане за защита на лични или имуществени права, когато се твърди, че те са накърнени, в случай че е надлежно сезиран. В настоящия случай, като е приел, че първоинстанционният съд неколкократно е давал точни, ясни и изпълними указания, формулирани по разбираем и достъпен начин, но с подадените уточнителни молби жалбоподателката-ищца не е отстранила констатираните множество нередовности на исковата молба, поради което същата следва да бъде върната, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази константна практика на ВКС. С посочените от жалбоподателката във връзка с втория въпрос, три решения на ВКС, по реда на чл. 290 от ГПК са дадени разяснения по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивните решения, поради което тази практика на ВКС е неотносима както към обжалваното въззивно определение, постановено по частна жалба, така и към самия процесуалноправен въпрос, поставен от жалбоподателката. Относими към въпроса са разясненията в мотивите към посоченото от нея ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, действа при условията на пълен въззив и разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания, които имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната; че в производството по частната жалба съдът служебно проверява всички правно-релевантни факти, сам преценява събраните доказателствата, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството; както и че по този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая, като не е обсъдил конкретното съдържание на уточнителните молби на жалбоподателката-ищца и доводите в частната й жалба, но като е установил и посочил многобройните и съществени нередовности на исковата й молба, които са останали неотстранени, въпреки надлежно дадените й указания от първата инстанция, въззивният съд е разрешил и втория процесуалноправен въпрос, не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика, обективирана в ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, което отново сочи, че не е налице и твърдяната в изложението към частната касационна жалба, очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение на САС. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение