Решение № 2220 от 25.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9649/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Б. Ч., чрез пълномощник адвокат Н. Миланова, срещу решение № 6401/24.02.2025 г., постановено по адм. дело № 11038/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което прогласена нищожността на предписание по т. 1, обективирано в протокол за извършена проверка № ПР 2435554/20.09.2024 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – София. В касационната жалба са изложени подробни съображения за незаконосъобразно постановен съдебен, акт процесуални нарушения, кореспондиращи с касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за обявяване на нищожност на съдебното решение, за обезсилването му и алтернативно за отмяна на същото. Предявява искане на основание чл. 6 от Договора за функциониране на Европейския съюз производството по касационната жалба да бъде разгледано в открито съдебно заседание с участие на страните. Направено е особено искане на основание чл. 267, ал. 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз и чл. 269, ал. 3 от ГПК Върховният административен съд да спре производството по делото и отправи на перюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуване на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз с формулирани четири въпроса. Претендират се разноските по делото. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа лично и чрез адвокат Н. Николов. Ответната страна – „Столичен електротранспорт" ЕАД не изразява становище по касационната жалба. Ответникът по касационната жалба Дирекция "Инспекция по труда" гр. София, се представлява от старши юрисконсулт П. Бонева, която не оспорва касационната жалба. Моли да не допускате преюдициалното запитване. Моли съда да уважи като основателна касационната жалба в частта, в която се иска отмяна на решението на Административен съд София-град като неправилно поради нарушение на материалния закон. Претендира за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е обосновано и законосъобразно, поради което предлага да бъде оставено в сила. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е основателна, но не изцяло по изложените в нея съображения. Предмет на проверка за законосъобразност пред първоинстанционния съд е предписание по т. 1 от протокол за извършена проверка № ПР 2435554/20.09.2024 г. на Дирекция "Инспекция по труда" гр. София. При проверката било констатирано нарушение, изразяващо се в непълното изплащане на дължимото допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор на Ц. Ч., в нарушение на чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ вр. с чл. 12 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. До този извод проверяващите стигнали, след като се запознали с трудовия договор и сключените към него допълнителни споразумения. В допълнително споразумение № 834/30.07.2014 г., сключено между Ц. Ч. и „Столичен електротранспорт“ ЕАД било договорено допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит да се изплаща: в размер на 0,6 % за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит; или в размер на 1 % за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит, в случай на заявено членство в синдикат, страна по колективен трудов договор. В Допълнително споразумение № 784/02.11.2022 г. било договорно, че считано от 01.11.2022 г., ДТВ за придобит трудов стаж и професионален опит 34 год. 00 мес. 25 дни се заплаща в размер на 34%. Били изследвани платежни фишове за работна заплата за периода от месец ноември 2023 г. до месец юли 2024 г., от които се установило, че Ц. Ч. има 35 г. трудов стаж, а начисленото допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит било в размер на 34%. При тези обстоятелства било дадено обжалваното предписание на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ – работодателят „Столичен електротранспорт“ ЕАД, да начисли и изплати на Ц. Б. Ч. до пълния размер допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор (съответно със сключените допълнителни споразумения), за периода от м. ноември 2023 г. до м. юли 2024 г., съгласно чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ вр. с чл. 12 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. С обжалваното решение първоинстанционният съд е обявил за нищожно предписанието по т.1 от посочения по-горе протокол. Изложени са мотиви, че в практиката на ВАС се приема, че в правомощието на контролните органи на Инспекцията по труда по чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 КТ е да дават само общи предписания на работодателите да изпълняват задължението за изплащане на трудови възнаграждения по непрекратени трудови правоотношения, както и обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения. Докато даването на предписания за разрешаване на конкретни трудовоправни спорове е извън компетентността на контролните органи на инспекцията по труда, предоставена им с чл. 404 КТ. Възникналите спорове между страните по трудовото правоотношение се разрешават по реда на Гражданския процесуален кодекс, към който препраща чл. 360, ал. 1 КТ, а не по административен ред, чрез прилагането на принудителни административни мерки. В случая имало спор между служителя и неговия работодател за размера на дължимото му се допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от м. ноември 2023 г. до м. юли 2024 г., който бил трудовоправен и извън приложното поле на чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 КТ. С налагането на процесната ПАМ по същество органите на Инспекция по труда били иззели правомощията на общите съдилища, които били единствено компетентни да разрешат спор между страните по трудово правоотношение – кои елементи следва да се включат в допълнителното трудово възнаграждение, налице ли са основанията за това и какъв е дължимият конкретен размер на ДТВ. По тези съображения АССГ приел, че административният орган няма правно основание да издава предписания на основанията в чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 КТ, като оспореният индивидуален административен акт бил материално незаконосъобразен в степен, засягаща негова валидност, тъй като по същество инспекцията, действайки като своеобразна особена (несъдебна) юрисдикция, е иззела и разрешила трудовоправен спор, подведомствен на съответните съдилища в страната по общото правило на чл. 357, ал. 1 КТ. Този съществен порок обосновавал и извода на съда за обявяване нищожност на атакувания административен акт. Решението е неправилно. Неоснователни са твърденията изложени в касационната жалба за нищожност на обжалвания съдебен акт, както и за неговата недопустимост. При извършена служебна проверка с оглед разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК съдът намира оспореното решение за валидно и допустимо. Обжалваното съдебно решение е действителен съдебен акт като постановен от законен състав, след надлежно сезиране от адресата на подлежащ на оспорване административен акт. По същество изложените съображения за нищожност на съдебното решение са такива за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон, които обаче не могат да дисквалифицират обжалваното решение като валидно. Същите могат да обосноват изводи за неправилност на съдебния акт, но не и за неговата нищожност. Касационната инстанция не следва да обсъжда съображенията в касационната жалба за призоваване на „божие възмездие“ или за „глобална конспирация“, които освен че разкриват несериозно отношение на касационния жалбоподател към разрешаването на правния спор, попадат и в приложното поле на забраната по чл.212 ал.3 от АПК. Неоснователни са и твърденията за недопустимост на обжалваното решение, тъй като не се установява провеждане на съдебна процедура при наличие на някоя от предпоставките по чл.158 ал.3 или чл.159 от АПК за прекратяване на съдебното производство. Липсват и данни производството по делото да се е развило при конституиране на ненадлежни страни. По административната преписка липсват данни административното производство да е започнало по инициатива на НС „Защита“, но дори това производство да е било образувано по сигнал на посочения синдикат, то същия не се явява страна в образуваното съдебно производство във връзка с оспорване на издадения административен акт по този сигнал. Възраженията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение са основателни. Несъмнено административните актове, които противоречат на законите или на други нормативни актове са недействителни - невалидни актове (с нередовно действие). Основното разграничение на порочните актове на администрацията е разделението им на нищожни и унищожаеми в зависимост от степента и качеството на порока, от който е засегнат адм. акт. В административното право, за разлика от гражданското право, липсва специален законов текст, който да регламентира кога съответният акт е нищожен и в кои случаи е унищожаем. Общоприето е становището, че нищожни са тези административни актове, които страдат от толкова тежки недостатъци, че се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове, с оглед което се третират от правото като несъществуващи такива и изобщо не са в състояние да породят правни последици. Във всеки отделен случай действителността на административния акт се преценява конкретно с оглед тежестта на порока, от който е засегнат и дали той е годен да предизвика промяна в правната сфера на адресата на акта. В съдебната практика и правната теория се приема, че некомпетентността на административния орган винаги е основание за нищожност на акта. Нарушенията на материалния закон от друга страна касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност. При извършената служебна проверка съгласно чл.168 ал.1 от АПК съдът е длъжен да не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146. Според ал.2 на посочения текст съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. В този смисъл при градацията на основанията за оспорване на административните актове посочени в чл.146 от АПК съдът ако установи, че административния акт е издаден от некомпетентен орган, то следва да обяви неговата нищожност, като не е длъжен да излага съображения по останалите други основания. В този смисъл не могат да бъдат споделени съображенията на касатора за отказ от правосъдие. Обжалваното съдебно решение има съдържанието посочено в чл.172а от АПК. Същото обаче е издадено при неправилно приложение на материалния закон. За разлика от първата инстанция, настоящият съдебен състав намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган. Съобразно чл.404, ал.1 от КТ, за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл.400 и чл.401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат принудителни административни мерки, посочени в т.1 – т.12 от същата разпоредба. Съобразно чл.21, ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда“ при и по повод изпълнение на служебните си задължения инспекторът е контролен орган и има правомощия, установени в Кодекса на труда, в Закона за здравословни и безопасни условия на труд, в Закона за насърчаване на заетостта, в Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, в Закона за държавния служител и в други нормативни актове, които възлагат контрол на Агенцията. Съобразно чл.23, ал.1, т.1 от Устройствения правилник, при установяване на нарушение на законодателството инспекторът прилага принудителни административни мерки, определени в нормативните актове, по които агенцията осъществява контролна дейност. От така посочената нормативна уредба следва извод, че инспекторът е компетентен административен орган, който може да започне по своя инициатива или по предложение на синдикални организации производство по чл.404, ал.1 от КТ и в чиито правомощия е налагане на принудителни административни мерки за нарушения на трудовото законодателство. В конкретния случай производството е започнало по инициатива на контролния орган. Касационният съдебен състав не споделя доводите на първоинстанционния съд, че принудителната административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ не може да бъде издадена когато има данни за съществуването на трудово-правен спор между работника и работодателя, в конкретния случай относно размера на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Този извод следва именно от разпоредбата на чл.404, ал.3 от КТ, според която когато задължителното предписание по ал. 1, т. 1 и/или т. 12 се отнася до отстраняване на нарушения на трудовото законодателство и на законодателството, свързано с държавната служба, то може да бъде дадено по искане на работника или служителя до предявяването на иск пред съда, след което въпросът може да бъде решен само от съда. Несъмнено след като обществените отношения относно които са дадени предписанията от ДИТ и биха могли да бъдат предмет на разглеждане от съда, то същите касаят трудово-правен спор, от което следва и предоставената възможност на контролните органи, при констатирано нарушение на трудовото законодателства, да представят своето становище по този въпрос. Нормата на чл.404, ал.3 от КТ е диспозитивна и представлява само една правна възможност, която обаче не изключва правомощието на контролните органи на ДИТ по своя инициатива или по предложение на синдикална организация да приложат принудителна административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ. В тази връзка е и разпоредбата на чл.404 ал.4 от КТ според която когато в случаите по ал. 3 по един и същ въпрос е дадено задължително предписание и има влязло в сила решение на съда, които си противоречат, изпълнява се решението на съда. Именно от тази норма следва да се направи извода, че липсва законова пречка един и същи въпрос да бъда предмет на дадено задължително предписание или на съдебно решение. (В този смисъл са Решение № 11915 от 5.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2414/2023 г., VI о., Решение № 12572 от 14.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2063/2023 г., VI о., Решение № 4560 от 11.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11850/2023 г., VI о. Решение № 4096 от 16.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7443/2024 г., VI о. и др.) Ето защо оспореният административен акт не е нищожен. Административен съд – София-град обаче не е проверил законосъобразността на административния акт на всички основания по чл. 146 от АПК, както го задължава разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК, т.е. не се е произнесъл по доводите, свързани с неговата правилност, а само по отношение на неговата валидност. Липсата на мотиви относно всички относими към спора обстоятелства препятства осъществяването на пълноценна касационна проверка за законосъобразност на обжалваното съдебно решение. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че са налице предпоставките на чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК и след отмяна на съдебното решение делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав, който да обсъди относимите към спора доказателства, да установи релевантните факти и провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. С касационната жалба е направено искане за отправяне на преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ Представлява ли нарушение на правната норма на чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз, задължаващи Държавите - членки да осигурят разглеждането на: всяко съдебно дело от „Независим и безпристрастен съд“, както и да му осигурят „Правосъдие“, „Справедлив процес“ и „Ефикасна средства за защита“, обстоятелството, че с цел да манипулира съдебното производство в интерес на заинтересованите мафиотски структури и „задкулисието“ и да лиши заинтересованата страна Ц. Ч. от „Правосъдие“, съдията Димитър Петров е преградил развитието на административния процес по отношение на заинтересованата страна Ц. Ч. и я заличава от. Списъка на страните при грубо нарушение на императивните правни норми на чл.154, ал.1 и чл.153, ал.1 от АПК. 2/ Допуска ли изискването за "справедлив процес" залегнало в чл.47 ал.2 от Хартата за основните права в Европейския съюз Българските Съдебни състави да вписват като твърдение, че правят конкретни неверни изводи от съвкупната преценка на представените по делото доказателства”, въпреки че по делото не са представени и не са приемани никакви доказателства по установения от закона ред. 3/ Допуска ли изискването за "справедлив процес", залегнало в чл.47 ал.2 от Хартата за основните права в Европейския съюз Българските Съдебни състави да вписват в Съдебните актове "фактически обстоятелства", който не само, че не отговорят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото. 4/ Допуска ли изискването за "справедлив процес" залегнало в чл.47 ал.2 от Хартата за основните права в Европейския съюз Българските Съдебни състави да изопачават твърденията на заинтересованата страна Ц. Ч. визирани в Исковата молба и да вписват в Съдебните актове от името на заинтересованата страна Ц. Ч. твърдения, които са съвсем различни от изложените в Отговора на Административната жалба, които да ползват като "псевдомотиви" да извършат неправомерен "Отказ то правосъдие”. Съгласно чл. 628 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейския съюз. В съответствие с разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Основните функции на преюдициалното производство в теорията се свеждат най-общо до три категории, както следва: гарантиране единното прилагане правото на ЕС, развитие правото на ЕС и обезпечаване на неговото върховенство и осигуряване на допълнително средство за правна защита на засегнатите субекти. СЕС е имал възможност да се произнесе по тълкуване съдържанието на цитираната разпоредба на чл. 267 ДФЕС, като нееднократно е изразил позицията, че целта на това производство е да се предотвратят различията в тълкуването на общностното право. (Виж Решение от 16.10.1974 г. по делото Rheinmuhlen, 166/73, Rec. p. ЗЗ). В тази връзка следва да се посочи, че обхватът на предоставената на СЕС тълкувателна компетентност не е неограничен – същият се разпростира единствено върху "общностното право", т. е. върху първичното и производството право на ЕС, международните договори, сключвани с трети страни и смесените договори и то, ако тези регламентации са приложими rationae temporis и rationae loci към главния спор. В редица свои решения СЕС уточнява, че предмет на тълкуване могат да бъдат и възпроизвеждащи или намиращи се в тясна връзка с разпоредби от правото на ЕС национални правни норми. Когато обаче подобна връзка не се обособява, Съдът приема, че не притежава компетентност да даде исканото тълкуване по отправеното преюдициално запитване. Виж например: Решение на СЕС по дело С-299/95, т. 16, както и Определение по делото Kovalsky C-302/06 от 25.01.2007 г. Проявление на тази зависимост е въведеното с разпоредбата на чл. 94, б. "в)" от Процедурния правилник на СЕС изискване към съдържанието на преюдициалното запитване. Посочено е, че елемент от същото е изложение на причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство. Per argumentum a contrario, липсата на подобна връзка препятства възможността за разглеждане на преюдициалния спор от Съда. Настоящият състав, като съобрази фактите по спора, и предвид задълженията си съгласно Решение от 06.10.2021 г. по дело С-561/19 на СЕС намира, че поставените въпроси са със съдържание, което не предполага задължение за Върховния административен съд в качеството си на национална юрисдикция, ангажирана с прилагането на правото на ЕС и решаваща по окончателен начин повдигнатия правен спор, да отправи преюдициално запитване до СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС. Поставените въпроси са свързани с приложението на чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС (ХОПЕС). Съгласно чл. 51, ал. 1 ХОПЕС, разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. Това определя приложимост на разпоредба от ХОПЕС единствено и само когато юрисдикция на държава-членка прилага в конкретното национално производство норма от правото на ЕС, различна от Хартата. Следователно, за да бъде Хартата приложима по дело пред национален съд, предметът на делото трябва на друго основание да попада в приложното поле на правото на ЕС. Когато не е възможно да се установи връзка на делото с правото на ЕС, държавите - членки на ЕС нямат задължение да прилагат Хартата. Прогласените в Хартата основни права на ЕС се прилагат в държава-членка само при наличие на реална връзка с право на Съюза, различно от Хартата (в този смисъл Определение на Съда (шести състав) от 3 юли 2014 г., Liliana Tudoran и др. срещу SC Suport Colect SRL, C-92/14, т. 43-48; Решение на Съда от 8 маи? 2014 г., Pelckmans Turnhout NV срещу Walter Van Gastel Balen NV и др., C-483/12, т. 20; Определение на съда от 1 март 2011 г., Claude Chartry срещу Белгии?ската държава, C-457/09, т. 22-25). В процесния случай приложими за спорните правоотношения са националните правни норми. Актът на органа и решението на първоинстанционния съд са съобразени с необходимата специфичност, точност и яснота, с оглед спазването на изискването за правна сигурност (решения Dillenkofer и др., C 178/94, C 179/94 и C 188/94—C 190/94, EU: C: 1996: 375, т. 48 и Комисия/Португалия, C 277/13, EU: C: 2014: 2208, т. 43), поради което посочените текстове от Хартата на основните права на Европейския съюз, не се нуждаят от тълкуване. Следва да бъде споделено и разбирането в решенията на Съда на ЕС, че юрисдикциите могат, особено в случаи, в които считат, че практиката на Съда дава достатъчно яснота, сами да вземат решение за правилното тълкуване на правото на Съюза и за неговото прилагане към установената от тях фактическа обстановка. В същия смисъл по сходни казуси с идентично формулирани въпроси за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС са: Решение № 4342/09.05.2022 г., постановено по адм. дело № 777/2022 г. по описа на ВАС и Решение № 11429/22.11.2023 г., постановено по адм. дело № 2065/2023 г. по описа на ВАС. Поради изложените съображения и доколкото в конкретния случай не би могъл да намери приложение акт на ЕС поради липса на трансграничен елемент в правния спор, то според настоящия състав искането за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на разпоредбите на чл. 47 от ХОПЕС се намира извън приложното поле на Хартата по смисъла на чл. 51, ал. 1 от нея. Предвид липсата на предпоставките по чл. 629 ГПК, във вр. чл. 144 АПК искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде отхвърлено. Предвид този резултат и с оглед разпоредбата на чл. 226, ал. 3 АПК, настоящият състав не се произнася по исканията за разноските. Същите следва да бъдат съобразени от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК Върховният административен съд, шесто отделение