Определение № 421 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 895/2020 г.

Образувано е по касационна жалба на И. И. Г. срещу решение № 2694/04.12.2019 г. по в. гр. д. № 457/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 5755/31.08.2018 г. по гр. д. № 4998/2017 г. на Софийски градски съд, І ГО, 4 състав, и предявеният от касатора срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение е отхвърлен частично за сумата над 5000 лв. до присъденото от първата инстанция обезщетение от 8000 лв. В частта си за отхвърляне на иска за горницата над 8000 лв. до пълния предявен размер от 30000 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че определеният от апелативния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен, не съответства на принципа на справедливостта и не кореспондира на действително претърпените от ищеца вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса относно приложението на принципа за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. В срока за отговор Прокуратурата на РБ не взема становище. Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 07.11.2013 г. на СГП срещу ищеца е образувано наказателно производство по пр.пр. № 4-1272/2013 г. по описа на СГП, като на 15.11.2013 г. той е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 253, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, взета му е мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 25000 лв. и му е наложена забрана да напуска пределите на Република България. С постановление от 03.02.2015 г. на СГП воденото срещу Г. наказателно производство е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. От изслушаните по делото свидетелските показания е установено, че ищецът е изпитал силни тревоги и притеснения в резултат на воденото срещу него наказателно производство, коренно се променил – преди бил весел и контактен, а след повдигането на процесното обвинение се затворил, спрял да контактува с близки и приятели, изпитвал силни притеснения. При така установените факти, съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, като за справедливото възмездяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди се следва обезщетение в размер на 5000 лв. При определяне на този размер е отчетено, че повдигнатото обвинение е за „тежко“ престъпление по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 7 НК; че спрямо ищеца не е взета най-тежката мярка за неотклонение; че производството е протекло в разумен срок. Съобразени са данните за личността и чистото съдебно минало на ищеца, отражението на воденото производство върху психо-емоционалното му състояние и професионалния му живот, медийното отразяване на случая, извършените срещу ищеца във връзка с образуваното наказателно производство финансова проверка и проверка от Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество. Отчетени са още и липсата на данни за тежки и необратими здравословни проблеми, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. При тези решаващи мотиви на САС, ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Решението на въззивния съд е съобразено с константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД (ППВС № 4/68 г., както и сочените от касатора решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., и решение от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. ), съгласно която съдът е длъжен да вземе предвид всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението, включително факти, които водят до намаляване му. В случая въззивният съд е отчел, че обемът на понятието справедливост включва всички обстоятелства относно вида и тежестта на повдигнатото обвинение, характера на наложените мерки за процесуална принуда, продължителността на накзателното производство, интензитета на емоционалните страдания, медийното разгласяване, икономическите условия в страната, както и липсата на данни за негативно отражение върху здравословното състояние на ищеца. Всичките тези обстоятелства са били взети предвид от съда при определяне на обезщетението и липсва нарушение при тълкуването на чл. 52 ЗЗД. Доколкото въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС и не е настъпила промяна в обществените условия или в законодателството, то не са налице кумулативно изискуемите допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: