Определение № 2356 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 89/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Р. С. срещу определение №570/25.09.2025г. по т.д.№593/2025г. на Софийски апелативен съд, 13-ти търговски състав, с което е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК производството по делото до приключване на производство, образувано пред Комисия за защита на конкуренцията. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Жалбоподателят изтъква, че в двете производства се въвеждат различни твърдения, като в спряното съдебно производство се твърди, че собственик на информацията, съставляваща търговска тайна е „Уестум“ ДОО, Белград, а в производството пред КЗК се твърди, че същата информация представлява търговска тайна на две дружества - „Уестум“ ДОО, Белград и „Уестум България“ ЕООД. Също счита, че производството пред КЗК не е обуславящо за съдебния спор, защото КЗК няма правомощия, не изследва въпроса и с решението си не се произнася относно това дали информацията има характер на търговска тайна по смисъла на чл.3 ЗЗТТ. Твърди, че фактическият състав на нарушението по Закона за защита на търговската тайна /ЗЗТТ/, чието установяване се включва в предмета на делото по предявените пред съда искове, е различен от фактическия състав на нарушението, което е предмет на образуваното административно производство пред Комисия за защита на конкуренцията /КЗК/, което е на правилото, въведено в чл. 37, ал.1 от Закона за защита на конкуренцията /ЗЗК/, тъй като по двата закона са различни дефинициите на понятието „търговска тайна“. Ответникът по частната жалба – „Уестум“ ДОО, Белград, я оспорва. Счита, че обжалваното определение е правилно. Намира, че изходът от административното производство, образувано пред КЗК, е обуславящ за изхода на настоящото гражданско дело с предмет предявени искове по ЗЗТТ, поради което е налице основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на последното. Претендира присъждане на разноски за защита в производството по разглеждане на частната жалба. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 ГПК. За да спре производството по частната жалба, съставът на САС е констатирал, че след постановяването на първоинстанционното решение е постановено решение №472/15.05.2025г. по преписка №КЗК/725/2024г. на КЗК, в диспозитива на което е формиран извод, че ответникът в настоящото исково производство не е извършил нарушение на чл.37 ЗЗК, състоящо се в узнаване, използване или разгласяване на търговска тайна. Приел е, че влизането в сила на решението на КЗК ще е от значение за правилното решаване на спора по т.д.№593/2022г. на САС. Настоящият състав на ВКС, ТК, I отд. намира, че между производството пред КЗК и настоящото исково производство не е налице преюдициалност. В т.5 от Тълкувателно решение №7/2014г. на ОСГТК и в Тълкувателно решение №1/2017г. на ОСГТК са дадени разяснения относно основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Приема се, че законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. Основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице когато има висящ процес относно друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, изисква обективна зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В настоящия случай тези предпоставки не са налице. Решенията на КЗК, съответно решенията на съда за потвърждаването им, могат да бъдат обвързващи за гражданския съд единствено в техния предметен обхват, а именно извършено ли е от конкретно лице някое от изрично предвидените в ЗЗК нарушения. С решението, което КЗК постановява в производството за установяване на нарушение на чл.37 ЗЗК, не може да се установи извършване от конкретно лице на нарушение на правото на търговска тайна с елементи от фактическите състави, уредени в ЗЗТТ, защото това излиза извън предметния обхват на произнасяне от административния орган в административното производство по ЗЗК. С решението на КЗК се установява извършването на нарушение, свързано с узнаването, използването или разгласяването на търговска тайна по смисъла на § 1, т.9 ЗЗК, което има различни елементи от фактическия си състав от всяко едно от нарушенията на правото на търговска тайна, регламентирани в ЗЗТТ, които се защитават със специалните искове по този закон, каквито са предявени по настоящото дело. Разликите са както относно квалифицирането на една информация като търговска тайна, така и относно действията, с които се засяга правото върху нея. Поради това разпоредбата на чл.105, ал.4 ЗЗК не намира приложение и такова решение на КЗК не се явява обвързващо относно нарушителя и факта на нарушението за гражданския съд, разглеждащ исковете за установяване на нарушение по ЗЗТТ, за неговото преустановяване и за обезщетяване на вредите, причинени от него. Това означава, че от нормата на чл.105, ал. 4 ЗЗК не могат да се черпят аргументи, че е налице основание за спиране на настоящото гражданско дело до приключване на административното производство, което се доказва, че е образувано пред КЗК за установяване извършването от ответното дружество на нарушение на чл.37, ал.1 ЗЗК. Настоящото исково производство, което е спряно с обжалваното определение, не е образувано за разглеждане на иск по чл.105 ЗЗК за дължимост на обезщетение за претърпени вреди от извършено нарушение на норми от ЗЗК. Негов предмет са специални искове по ЗЗТТ, по които като правопораждащ факт се твърди друго нарушение, което е нарушение на правото на търговска тайна по ЗЗТТ. Според дефиницията на търговска тайна в § 1, т. 9 ЗЗК тя представлява факти, информация, решения и данни, които отговарят на две условия: - свързани са със стопанска дейност; - запазването им в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки. Според определението на търговска тайна в чл.3 ЗЗТТ тя представлява търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която следва да отговаря едновременно на следните изисквания, от които само последното се покрива с тези, поставени в ЗЗК: - информацията да представлява тайна, по такъв начин, че като цяло или в точната си конфигурация и съвкупност от елементи да не е общоизвестна или леснодостъпна за лица от средите, които обичайно използват такъв вид информация; - да има търговска стойност, поради тайния си характер; - по отношение на нея да са предприети мерки за запазването й в тайна от лицето, което има контрол върху информацията. От тези различия следва, че една информация може да се квалифицира като търговска тайна по един от двата закона, но да не представлява търговска тайна по другия, изискващ тя да отговаря на допълнителни критерии за това, както е по ЗЗТТ. Различия има и в останалите елементи от фактическите състави на нарушенията, свързани с търговската тайна, регламентирани в двата закона. Нарушението по ЗЗК е на забраната, установена в чл.37 от него, която е частен случай на общата забрана за нелоялна конкуренция, и се изразява в узнаването, използването или разгласяването на търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика, както и в използването на търговска тайна, когато тя е узната или съобщена при условие да не бъде използвана или разгласявана. В чл.8 ЗЗТТ са предвидени няколко отделни фактически състава на нарушения на правото на търговската тайна, в които се включват обективните елементи, различни от тези, регламентирани в чл.37 ЗЗК, като за някои от тях се изисква и специален субективен елемент - знание за конкретни обстоятелства, какъвто липсва във фактическия състав на нарушението по ЗЗК. Именно с оглед на това, че фактическите състави на нарушенията по двата закона не се покриват, в ЗЗК и ЗЗТТ се съдържат изрични норми за това, че провеждането на административно производство за установяване на нарушение по чл. 37 ЗЗК и дори постановяването по него на положително решение на КЗК за признаване, че конкретно лице е извършило такова нарушение, не е пречка за притежателя на търговска тайна да упражни всяко от правата си, уредени в ЗЗТТ, за защита на правото му на търговска тайна, едно от които е да предяви иск пред съда за установяване извършването на нарушение на това право /чл. 2, ал. 3 ЗЗТТ и чл. 98, ал. 5 ЗЗК/. Различието във фактическите състави на нарушенията по отделните закони не позволява да се стигне до постановяване на две различни разрешения във всяко от уредените в тях производства за това дали определено лице е извършило едно и също нарушение, поради което е допустимо те да се развиват едновременно. В този смисъл е формирана практика с определение №3002 от 27.10.2025г. по ч.т.д.№1516/2025г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., която настоящият съдебен състав изцяло споделя. Предвид горното разрешение обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивната инстанция за продължаване на процесуалните действия. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ТК, I т.о.