Определение № 5497 от 28.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4036/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК вр.чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна жалба, подадена от М. Д. Д., П. З. В. и И. Я. М.-Л. чрез адвокат К. Г. от САК срещу Определение № 17451 от 18.09.2025 г. по в.ч.гр.д.№ 3864/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ, І „ж“ състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК. С обжалваното определение СГС се е произнесъл по молба с вх.№ 81818 от 04.07.2025 г., подадена от М. Д. Д., П. З. В. и И. Я. М.-Л. чрез пълномощника им адвокат К. Г., за изменение на Определение № 9842 от 21.05.2025 г. по в.ч.гр.д.№ 3864/2025 г. на СГС в частта му за разноските, която я е оставил без уважение. Предвид характера на обжалваното определение и разясненията по т. 24 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, разглеждането на частната жалба не е обусловено от предварителното й селектиране при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По съществото на жалбата, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивно Определение № 9842 от 21.05.2025 г. по възз.ч.гр.д.№ 3864/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ, І „ж“ състав, с оглед изхода от разглеждането на въззивната частна жалба на М. Д. Д., П. З. В. и И. Я. М.-Л., СГС е осъдил жалбоподателите да заплатят на ответника по въззивната частна жалба сумата 5 400 лв. Сезиран с молбата с вх.№ 81818 от 04.07.2025 г., СГС е приел, че по делото е доказано заплащането на сумата 2 700 лв. за изготвянето на отговор на въззивната частна жалба, както и е доказано заплащането на сумата 5 400 лв. за изготвянето на отговор на исковата молба. Общо заплатените от ответника суми възлизат на 8 100 лв. – размер, преценен като прекомерен с оглед действителната фактическа и правна сложност на производството и подлежащ на намаляване на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до сумата 5 400 лв., доколкото цената на иска, равностойна на данъчната оценка на имота, е 56 852,60 лева и според правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа минималният размер на адвокатското възнаграждение е 5 198,21 лева. СГС е посочил, че присъденото от съда адвокатско възнаграждение е с 201,80 лева по-високо от минималния размер, като характерът и обемът на предоставената адвокатска защита не налагат намаляване на възнаграждението нито до, нито под предвидения в Наредбата минимален размер. Сезиран с настоящата частна жалба, съставът на ВКС приема, че определението на въззивния съд е частично неправилно, а частично – недопустимо. Съображенията са следните: Предмет на разглеждане пред въззивния съд е била частната жалба срещу Разпореждане № 17981 от 28.01.2025 г. по гр.д.№ 16652/2024 г. на СРС, 175 състав. За защитата си ответникът по нея - А. Н. А., е заплатил сумата 2 700 лв. (съгласно ДПУ от 13.03.2025 г., СГС, л. 70). С оглед изхода от произнасянето на въззивния съд и на основание чл. 81 ГПК, при съответно приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът по частната жалба има право да получи присъждането на разноски за защитата си в производството по въззивното частно гражданско дело. Действителната фактическа и правна сложност на спора при разглеждането му от въззивния съд е близка до минималната за този вид дела. Съгласно чл. 11 от Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа, минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита по частно гражданско дело, разгледано в закрито заседание, възлиза на сумата 400 лв. Ето защо Определение № 9842 от 21.05.2025 г. по в.ч.гр.д.№ 3864/2025 г. на СГС е следвало да бъде изменено в частта за разноските и на ответника да се присъди заплащането на тази сума – поради прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на възнаграждението от 2 700 лв., заплатено съгласно ДПУ от 13.03.2025 г. Искането за присъждане на сумата 5 400 лв., заплатена за изготвянето на отговор на исковата молба, е заявено с молба вх.№ 93200 от 17.03.2025 г., адресирана до Софийския районен съд, 175 състав (като се констатира, че независимо от пришиването й на л. 84 от папката на в.ч.гр.д.№ 3864/2025 г., молбата е депозирана пред СРС - преди изпращането на делото за образуването на производството пред СГС). Същата касае възмездяването на разноски, подлежащи на присъждане на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Компетентен да приложи цитираната разпоредба е именно първоинстанционният СРС. Произнасяйки се и по тази молба, СГС е иззел правомощие на СРС, без да е налице правно основание за това. С действието си СГС е променил процесуалния ред за разглеждане на молбата и компетентността при упражняването на инстанционен контрол върху това произнасяне при отсъствие на овластяване, доколкото случаят не попада в приложното поле на чл. 270, ал. 4 ГПК. Ето защо обжалваното определение се явява процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено в частта, с която СГС се е произнесъл по молбата с вх.№ 93200 от 17.03.2025 г., като се постанови разглеждането й от СРС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия