Определение № 4203 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. П. О’ С., чрез адв. Н. Г., срещу определение № 185/10.05.2024г. по в.гр.д.№ 331/23г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено постановеното по делото протоколно определение от 24.11.2023г. за прекратяване на производството поради отказ от иска, като са присъдени на ответницата Д. С. разноските за въззивното производство в размер на 5000 лева за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят твърди да е неправилно прието, че възражението му по чл. 78, ал.5 ГПК не било своевременно. Сочи, че е направил такова на 30.11.2023г., преди съдът да се произнесе по реда на чл. 248 ГПК с атакуваното определение. Иска отмяна на последното и намаляване на присъдените разноски до законовия минимум от 2153 лева. Насрещната страна – ответницата Д. С., оспорва жалбата. Твърди, че ищецът е следвало да възрази по реда на чл. 78, ал.5 ГПК в съдебното заседание, в което делото е прекратено, което не е сторил. Излага доводи в подкрепа на становището си, че заплатеното от нея адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, а по основателността й, съобрази следното: Въззивното производство по гр.д.№ 331/23г. по описа на Апелативен съд Пловдив е образувано по жалба на ищеца. С отговора на въззивната жалба ответницата е поискала присъждане на разноски, но не е представила доказателства за извършване на такива. Проведени са били две открити заседания, в които въззивникът не се е явил и не е бил представляван. Във второто открито съдебно заседание на 24.11.2023г. е докладвано изявлението му по чл. 233 ГПК и съдът е прекратил производството по делото, след като е обезсилил първоинстанционното решение. След постановяване на определението, в същото съдебно заседание, ответницата е поискала допълване на прекратителното определение и произнасяне по искането й за разноски, като е представила списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие. Съдът не е държал определение по това искане в съдебното заседание, а е отложил произнасянето по него. На 30.11.2023г., в срока за обжалване на прекратителното определение, ищецът е депозирал по електронна поща изявление, с което прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответницата (лист 94 от делото на АС Пловдив). На 04.01.2024г. ответницата е депозирала молба, с която е възразила срещу възражението на ищеца от 30.11.2023г. и отново е направила искане по чл. 248 ГПК за допълване на протоколното определение за прекратяване на производството чрез присъждане в нейна полза на сторените по делото разноски. На 28.03.2024г. ответницата е поискала отново в писмен вид да бъде допълнено определението за прекратяване на производството по делото чрез присъждане в нейна полза разноските за въззивното производство. Разпоредено е връчване на препис от тази молба на ищеца, който не е взел становище по нея. На 02.05.2024г. ответницата е депозирала поредното искане за постановяване на акт по искането й за присъждане на разноските. На 10.05.2024г. въззивният съд, в производство по чл. 248 ГПК, се е произнесъл с атакуваното определение и за да присъди пълния размер на заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение за представителство пред въззивния съд, е приел, че ищецът не е възразил срещу представените доказателства за сторените разноски в съдебното заседание, в което са били представени, поради което направеното на 30.11.2023г. възражение за прекомерност е преклудирано. Касационната инстанция намира този извод за неправилен. Налице е константна съдебна практика (определение № 36 от 26. 01. 2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о., определение № 135/18.03.2019г. по ч. т. д. № 938/2018, ВКС, І т.о. и др.), според която тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК налага извода, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. В случая не е проведено последно съдебно заседание по чл. 149 ГПК и производството е приключило с постановяване на акт за прекратяването му. Искането на ответницата за присъждане на разноски по представен списък и доказателства е направено в съдебното заседание, в което делото е прекратено, но след като съдът е постановил прекратителното определение. Искането е за допълване на определението т.е. то е по реда на чл. 248 ГПК, както е заявявано неколкократно впоследствие. Ето защо, срока на насрещната страна по искането – ищецът, за възражение по чл. 78, ал.5 ГПК е този по чл.248, ал.2 ГПК. Преди той да започне да тече, на 30.11.2023г., ищецът е взел становище по искането на ответницата по чл. 248 ГПК, като е направил възражение за прекомерност. Това възражение следва да бъде зачетено, то е своевременно направено в процедура по чл. 248 ГПК и поради това не е преклудирано. Тъй като възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е допустимо, се налага преценка за основателността му, която да бъде извършена в настоящото производство. Тя е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност на делото. В случая е налице несъответствие между размера на възнаграждението от 5000 лева и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права пред въззивния съд, доколкото последният не е постановил акт по съществото на спора, а прекратяването на производството не е по причина възраженията на ответницата. Пред въззивния съд са проведени две открити съдебни заседания, в които не са събирани доказателства. Следва да бъде отчетено, че защитата на ответника е реализирана с подробен отговор на въззивната жалба, в който са направени възражения по същество и такива по доказателствените искания на въззивника. Визираните обстоятелства обосновават извод за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 5 000 лв. и намаляването му до 3000 лева. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС