Определение № 3054 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2466/2024 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Н. Н. Д. срещу определение № 540 от 29.08.2024г. по в.т.д. № 213/2024г. на Апелативен съд – В., с което е оставена без уважение молбата на адвоката за изменение на постановеното по делото решение № 209 от 04.07.2024г. в частта на разноските, като се присъдят на основание чл. 38 от ЗА още 1 620 лева адвокатско възнаграждение с ДДС за осъщественото във въззивното производство представителство на Л. И. Б.. Оплакванията на жалбоподателя са, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие на закона. Относно присъжданото адвокатско възнаграждение е съобразима Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по дело С-438/22 не може да има за последица прогласяване на нищожност на наредбата. Във всеки конкретен случай националният съд следва да обоснове нарушение на чл. 101, ал. 1 и ал. 3 от ДФЕС. Определеното възнаграждение не е и справедливо и обосновано. Отказът да бъде присъдено адвокатско възнаграждение само и единствено поради обстоятелството, че правната помощ е безплатна, се явява дискриминационен. Жалбоподателят иска обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдена допълнително сумата от 1 620 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция. От насрещната страна по жалбата Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-Застраховане“ АД е подаден отговор, с която подадената частна жалба се оспорва като неоснователна. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. Първоинстанционното производство по т.д. № 326/2022г. на Окръжен съд – Разград е било образувано по искова молба от 28.11.2022г. на Л. И. Б. срещу Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-Застраховане“ АД с предявен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 100 000 лева, частично от 150 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди при пътнотранспортно произшествие от 13.09.2022г., със законните лихви. С исковата молба е било представено пълномощно за адвокат Н. Н. Д.. Допълнително е било уговорено безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА. В първоинстанционното производство са били проведени две открити съдебни заседания. Събрани са били писмени доказателства, включително документите по образуваното срещу виновния водач наказателно производство, приключило със споразумение. Приети са били заключения на съдебна автотехническа експертиза, съдебно-медицинска експертиза и комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза. Разпитани са били свидетели. С решение № 43 от 06.03.2024г. на ищеца са били присъдени 80 000 лева обезщетение. Също съгласно решението на адвокат Д. са били присъдени 8 460 лева адвокатско възнаграждение с ДДС по чл. 38 от ЗА, съответно на уважената част от иска. Съобразен е бил минимумът на възнаграждението съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Първоинстанционното решение в частта на уважения иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ над размера от 40 000 лева е било обжалвано от застрахователното дружество, а в отхвърлителната част до предявения размер от 100 000 лева – от Л. И. Б.. От негово име е бил подаден и отговор на жалбата на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-Застраховане“ АД. Въз основа на жалбите на 29.04.2024г. е било образувано в.т.д. № 213/2024г. по описа на Апелативен съд – В.. Проведено е било едно открито съдебно заседание на 05.06.2024г., на което адвокат Д. не е участвал. От него е постъпила молба, с която е заявил, че поддържа подадената жалба. Поискал е присъждане на разноски, включително адвокатски възнаграждение. На 07.07.2024г. по делото е било постановена решение № 290, с което първоинстанционното решение е било изцяло потвърдено. При отхвърляне на въззивната жалба на застрахователното дружество на адвокат Д. са били присъдени разноски от 3 000 лева с ДДС на основание чл. 38 от ЗА. С молба по чл. 248 от ГПК адвокат Д. е поискал изменение на решението в частта на разноските, като му се присъдят 4 620 лева с ДДС (или допълнително 1 620 лева) на основание Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Застрахователното дружество е възразило по молбата. С обжалваното определение № 540 от 29.08.2024г. по в.т.д. № 213/2024г. съставът на Апелативен съд – В. е оставил молбата по чл. 248 от ГПК без уважение. Основното съображение е било, че след постановяването на решение по дело С-438/22 на СЕС Наредба № 1 от 09.07.2004г. в частта на предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения е неприложима. Предвидените минимални размери на възнагражденията не са задължителни и не обвързват съда. При тези установени обстоятелства няма основание за определяне на размер на адвокатско възнаграждение за осъщественото от жалбоподателя процесуално представителство във въззивното производство в размер над 3 000 лева с ДДС (2 500 лева без ДДС) до пълните претендирани с молбата по чл. 248 от ГПК 4 620 лева с ДДС, или допълнително 1 620 лева. Възнаграждение от 2 500 лева е справедливо и обосновано, съгласно изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА. То адекватно остойностява труда на адвоката, като съобразява конкретните действия по образуваното въззивно производство и материалния интерес на защитаваната страна (възнаграждението е около 6% от него). При материален интерес от 40 000 лева (обжалваната от застрахователното дружество част от първоинстанционното решение), по делото адвокатът е представил единствено отговор на въззивната жалба, без да представлява въззиваемата страна в откритото съдебно заседание, нито да представя писмена защита. Делото, което във въззивната си фаза не се отличава с висока фактическа и правна сложност, е приключило в рамките на 3 месеца. Действително отговорът на въззивната жалба на застрахователното дружество е подробен, но в рамките на твърденията, оспорванията, възраженията и доводите в първоинстанционното производство, без да са били сочени нови обстоятелства и нови доказателства от никоя от страните. Възнаграждението е около 1/3 от определеното в първоинстанционното производство, но това производство е продължило около две години, с проведени две открити съдебни заседания, на които адвокатът е участвал и по време на които са били събрани множество доказателства. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за приложимост на Наредба № 1 от 09.07.2004г. и предвидените в нея минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът не е обвързан с фиксираните в наредбата възнаграждения. Тя не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията. Съгласно решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), наредбата може да се определи като споразумение, ограничаващо конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито наредбата може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Това е и при оказана безплатна правна помощ, както е в случая, тъй като също се определя възнаграждение за адвокатска услуга. В този смисъл след постановяване на решението на СЕС по дело С-438/22 е формираната трайна и непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд, споделяна от настоящия съдебен състав. Съгласно тази практика нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз. Поради това тя е неприложима. При определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са определение № 50015 от 16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 1183 от 14.03.2024г. по гр.д.№ 2605/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 1239 от 13.05.2024г. по ч.т.д. № 1555/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 2948 от 12.06.2024г. по ч.гр.д. № 1567/2024г. на ВКС, ГК, І г.о., определение № 50045 от 02.07.2024г. по т.д. № 1758/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 2198 от 08.08.2024г. по т.д. № 1916/2023г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. В сходен смисъл са били и изложените от въззивния съд мотиви към обжалваното определение, при което частната жалба по делото следва да бъде оставена без уважение. Воден от горното съдът