Определение № 50852 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1739/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ю. К. против решение № 108 от 30.1.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело №2874 по описа за 2021 г. на Пловдивския окръжен съд, XIV състав, с което е отменено решение № 1122 от 29.09.2021 г. по гр. д. № 714 по описа за 2021 г. на Асеновградския районен съд и вместо него е постановено друго решение за отхвърляне на предявения от касатора против Териториално поделение на Националния осигурителен институт-гр. Пловдив, иск за установяване на осигурителния му стаж за периода от 1.08.2011 г. до 31.12.2019 г. Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно поради съществени процесуални нарушения- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следния въпрос: Дали при постановяване на въззивно решение по иск с правно основание чл.1, ал.1, т.2 от ЗУТОССР за установяване на осигурителен стаж въззивният съд е длъжен да основе решението си върху осигурителния стаж според чл.9, ал.1, т.3 от Кодекса за социално осигуряване, респективно върху осигурителния стаж, при дължими според чл.9, ал.1, т.3 хипотеза втора от КСО осигурителни вноски за осигурени лица по чл.4, ал.1, т.7 от КСО, в частност за вписаните в търговския регистър-известните на третите добросъвестни лица имена-като законни представители и членове на съвети на директорите при осигурителите, включително и при осигурителите в несъстоятелност? Ответникът по касационната жалба ТП на НОИ-Пловдив застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Ищецът К. К. е поискал от съда да установи неговия осигурителен стаж за времето от 1.8.2011 г. до 31.12.2019 г., тъй като за този период е извършвал трудова дейност в качеството си на член на Съвета на директорите на „Красика-пласт“ АД/сега в несъстоятелност/. В отговора ТП на НОИ-Пловдив е оспорило предявения иск със съображението, че не е доказано ищецът да е осъществявал трудова дейност. Посочило е, че с решение № 396 от 17.07.2013 г. по търговско дело № 567/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, ГО, III състав, е потвърдена началата дата на неплатежоспособността на дружеството- 31.12.2010 г., а считано от 3.9.2013 г. са прекратени дейността на дружеството и правомощията на органите. Асеновградският районен съд признал осигурителния стаж на ищеца за исковия период, но Пловдивският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и е постановил друго, с което е отхвърлил предявения иск. Въззивният съд е приел, че не са налице основанията на чл.7 от ЗУТОССР тъй като осигурителният стаж може да се установява по съдебен ред само ако се докаже, че ищецът е бил в кръга на лицата по чл.2 и са били дължими или внесени осигурителни вноски съгласно чл.10 от КСО. Установяването на това обстоятелство става само с писмени доказателства, каквито не са представени. В чл.10 от КСО е казано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл.4 или 4а, ал.1 от КСО и за който период са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяване на трудовата дейност на лицето. В параграф 1, ал.1, т.3 от ДР на КСО е дадена легалната дефиниция на понятието „осигурено лице“. Това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4, чл.4а, ал.1 от КСО, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски, от което следва, че с преустановяването на трудовата дейност отпада и задължението за осигуряване на лицето. От търговския регистър и от представеното по делото решение на Пловдивския окръжен съд е видно, че неплатежоспособността и прекратяването на правомощията на органите на дружеството са вписани на 3.9.2013 г. С прекратяване на дейността на акционерното дружество и правомощията на органите ищецът вече не е могъл да го представлява-тези правомощия са възложени на синдика на основание чл.658 от ТЗ. Следователно с преустановяване на трудовата дейност на ищеца е отпаднало задължението за неговото осигуряване, поради което не са налице предпоставките на чл.7 от ЗУТОССР да му се признае осигурителен стаж за периода от 3.9.2013 г. -31.12.2019 г. Ищецът не е представил доказателства за наличие на дейност на акционерното дружество и за периода от 1.8.2011 г. до 2.9.2013 г. Съгласно чл.635, ал.1 и 3 от ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност до обявяване на АД в несъстоятелност от съда длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика, в това число може да сключва нови сделки след предварително съгласие на синдика, но няма данни такава дейност да е извършвана от длъжника. Видно от мотивите на решение № 396 от 17.07.2013 г. към 31.10.2010 г. дружеството е преустановило своята производствена дейност, не е имало приходи от продажби и тази дата е обявена за дата на неплатежоспособността. От регистъра на трудовите договори се установява, че за целия исков период няма непрекратени трудови договори, тоест-няма данни за дейност на акционерното дружество за периода от 1.8.2011 г. 2.9.2013 г. От всички тези данни въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът не е бил осигуряван за исковия период, тъй като не е извършвал трудова дейност. Касаторът твърди, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като е явно необосновано и в нарушение на чл.236, ал.2 от ГПК изцяло липсват мотиви. И двете твърдения са напълно несъстоятелни. Въззивният съд е изложил логични съображения защо не зачита за осигурителен стаж формалното заемане на длъжността на член на Съвета на директорите на акционерното дружество, посочвайки, че освен това е необходимо и извършване на трудова дейност. Тези съображения са ясни, добре формулирани и не са в противоречие с правилата на формалната логика, затова не се касае за явна необоснованост. Ето защо съдебното отсъждане не може да се окачестви като произволно и да се приравни на отказ от правосъдие, както счита касаторът, за да обоснове евентуално допуснати нарушения на чл.47, ал.2 от Хартата на основните права и чл.6, параграф.1 от ЕКПЧОС. Следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не може да бъде допуснато касационното му обжалване на това основание. В поставения въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, се съдържа тезата, че е достатъчно физическото лице да е член на съвета на директорите на търговско дружество, за да придобие осигурителен стаж през периода, през който притежава това качество. Тази теза се основава на разпоредбите на чл.4, ал.1, т.7 от КСО и чл.9, ал.1, т.3 от КСО, които предвиждат, че членовете на съвета на директорите на търговско дружество са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс и за осигурителен стаж им се зачита времето, за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Във втората разпоредба/чл.9, ал.1, т.3 от КСО/ обаче осигурителният стаж е обвързан не само със заемането на длъжността в съвета на директорите, но и с внасянето или дължимостта на осигурителните вноски. Кога възниква осигуряването и съответно започва дължимостта на осигурителните вноски става ясно от чл.10 от КСО, който в приложимата редакция гласи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 от КСО. В същия смисъл е и параграф 1, ал.1, т.3 от ДР на КСО, според който „осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Следователно разбирането на касатора, че формалното заемане на длъжността на член на съвета на директорите на търговско дружество за определен период от време представлява осигурителен стаж, е погрешно и почива на избирателно позоваване само на част от разпоредбите на КСО. Систематичното тълкуване във връзка с останалите норми на Кодекса/чл.10 и параграф 1, ал.1, т.3 от КСО/ води до извода, че освен да заема тази длъжност, лицето трябва да извършва и трудова дейност, за която са внесени или дължими осигурителни вноски. Затова според чл. 7. от ЗУТОССР осигурителен стаж може да се установи само ако в хода на съдебното производство се докаже, че ищецът е бил в кръга на лицата по чл. 2 от същия закон и за това време са били дължими или внесени осигурителни вноски съгласно действащите разпоредби. Втората предпоставка в случая не е установена от касатора, поради което въззивният съд е отхвърлил предявения иск. Следователно даденият от въззивния съд отговор на поставения от касатора въпрос произтича от ясните разпоредби на закона, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение