Определение № 3034 от 28.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1737/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба (неправилно наименувана „частна касационна жалба“) на З. Д. Л. срещу определение № 160 от 27.06.2025 г. по в. т. д. № 223/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на частната жалбоподателка по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 40 от 28.04.2025 г. по същото дело в частта за разноските като се увеличат присъдените на жалбоподателката разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 2000 лв. на 9600 лв. Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Оспорва правилността на изводите на въззивния съд, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Изразява становище, че Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС не дава отговор на въпроса дали разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА противоречи на правото на ЕС, а само дава критериите, по които националният съд да направи преценка дали уговореното възнаграждение е насочено към легитимна цел. Позовава се на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът може да намали адвокатското възнаграждение до предвидения минимален размер в Наредба № 1/2004 г. Счита, че спечелилата делото страна има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Твърди, че съдът не е взел предвид материалният интерес на делото, възлизащ на 121750 лв., като е присъдил възнаграждение пет пъти по-ниско от договореното и платено. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Строително монтажно предприятие - СМП“ ЕООД, [населено място] не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на частната жалбоподателка и данните по делото, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решението по в. т. д. № 223/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, като е съобразил изхода на спора /потвърждаване на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от „Строително Монтажно Предприятие – СМП“ ЕООД срещу З. Д. Л. иск по чл. 145 ТЗ за заплащане на сумата от 121 750 лв., представляваща обезщетение за причинена от ответницата на ищцовото дружество в периода от м. януари 2021 г. до средата на м. юни 2021 г. имуществена вреда/, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК съдът е присъдил в полза на ответницата физическо лице разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 2000 лв. Съставът на съда е счел за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на насрещната страна – търговско дружество, че заплатеното от въззиваемата адвокатско възнаграждение за производството пред апелативния съд в размер на 9 600 лв. е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото. Посочил е, че при преценката на основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като се е позовал на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени решението си в частта за разноските, Великотърновски апелативен съд е приел, че договореният и заплатен от ответницата адвокатски хонорар за производството пред апелативния съд е прекомерен, тъй като делото във въззивната му фаза не се отличава с фактическа и правна сложност. Посочил е, че във въззивната инстанция процесуалният представител на въззиваемата се е явил в единственото проведено съдебно заседание, в което не са извършвани процесуални действия, отличаващи се с особена сложност, нито са правени доказателствени искания от страните, както и че не е подал отговор на въззивната жалба, а само е депозирал писмена защита. Отчел е, че в случая е подадена една въззивна жалба, разгледан е един иск и материалите по делото не надвишават 1 500 листа, както и че по отношение на делото не се прилага коригиращият коефициент за увеличаване съобразно Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет. Изложеното е обосновало отхвърлянето на молбата по чл. 248 ГПК на ответницата Л.. Законосъобразен и обоснован е отказът на Великотърновски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъдените на З. Л. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 2000 лв. на 9600 лв. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на възнагражденията за адвокатска работа. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС, постановено след цитираното решение на СЕС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на ответницата въззиваема З. Л., а именно 2000 лв. Този размер на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от предмета на въззивното производство, образувано по жалба на ищеца срещу отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, постановено по предявения иск по чл. 145 ТЗ, и на защитавания интерес. Размерът на адвокатския хонорар, присъден като разноски за въззивното производство, кореспондира и с обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемата в производството пред Великотърновски апелативен съд при съобразяване, че същият не е депозирал отговор на въззивната жалба, явил се е в проведеното по делото едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, и е депозирал писмена защита. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение