Определение № 5079 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1656/2025 г.

Производство по реда на чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба от 14.10.2025 год. на Л. И. И., чрез адв. С. Д. /надлежно упълномощен/, в която се съдържа искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 4207 от 19.09.2025 год. в частта му за разноските. Поддържа се, че с посоченото определение не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на ответника Прокуратурата на Република България, но съдът е пропуснал да се произнесе по отговорността за разноските, въпреки че искането за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 5 480 лв. е направено в отговора на касационната жалба, като е представен договор за правна защита и съдействие, който удостоверява плащането на хонорара. Касаторът Прокуратурата на Република България счита, че искането следва да се остави без уважение. Поддържа на първо място, че представеният от ищеца договор за правна защита и съдействие няма характер на разписка и не съставлява годно доказателство, чрез което се установява плащането на адвокатския хонорар. На второ място, счита, че размерът на претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение е прекомерен. Спорът в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не се характеризира с голяма фактическа и правна сложност, като размерът на заплатения хонорар не е съответен на обема на осъществената защита в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното: Искането е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежна страна и в рамките на законоустановения срок по чл. 248, ал. 1 ГПК /в частност в едномесечния срок от постановяване на определението по чл. 288 ГПК/. Представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на съдебния акт в тази му част /т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК/. Разгледано по същество, искането е частично основателно. Касационното производство е образувано по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на ищеца Л. И. И. срещу въззивно решение № 29 от 10.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 720/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 8 с-в, като ответникът го обжалва в частта му, в която, като е потвърдено решение № 229 от 12.01.2024 год., постановено по гр. дело № 7464/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 29 с-в, е уважен предявения от Л. И. И. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 30 399 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството по НОХД № 721/2017 год. по описа на СпНС, 8 с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане, а ищецът – в частта му, в която, като е потвърдено решение № 229 от 12.01.2024 год., постановено по гр. дело № 7464/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 29 с-в, е отхвърлен предявения от Л. И. И. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 8 000 лв. до размера от 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. с т. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 213а, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 2 НК, за което е оправдан с присъда от 27.10.2017 год., постановена по НОХД № 721/2017 год. по описа на СпНС, 8 с-в, влязла в сила на 30.07.2020 год. Ищецът Л. И. И. е подал, чрез упълномощен адвокат, отговор на касационната жалба на ответника, с който е поискал и присъждането на направените разноски, като е представил договор за правна защита и съдействие – с характер на разписка, от който е видно, че е заплатил адвокатски хонорар в размер на 5 480 лв. С определението по настоящото дело № 4207 от 19.09.2025 год. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, в която е потвърдено решение № 229 от 12.01.2024 год., постановено по гр. дело № 7464/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 29 с-в, в частта, в която е уважен предявения от Л. И. И. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди за сумата от 30 399 лв., а насрещната касационна жалба на ищеца е оставена без разглеждане, но съдът е пропуснал да се произнесе по искането за разноски. За възражението за прекомерност сроковете, посочени в чл. 80 ГПК, не се прилагат, само когато страната, поради развитието на процеса, не е могла да вземе участие в него – без открити заседания /например в производството по чл. 288 ГПК/ или без надлежно осъществена размяна на книжа, и тогава тя може след прекратяване на производството да заяви възражение за прекомерност в срока и по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК /определение № 36 от 26.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о., ГК, определение № 60180 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 562/2021 г., IV г. о., ГК/. От даденото разрешение с решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. на СЕС по преюдициално запитване, което е задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК, следва че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът /каквото в частност е своевременно релевирано от касаторите/, съдът не е обвързан от минималните размери, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. на ВАдвС, респективно – от ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, с което – чрез посочения там чл. 36 ЗАдв., се препраща към наредбата. Размерът на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката. В разглеждания случай касационното производство се е развило само в първата си фаза – делото не е насрочвано в открито съдебно заседание и по него не е постановено решение по чл. 290 ГПК, а е приключило с постановеното по реда на чл. 288 ГПК в закрито заседание определение. Касационната жалба на ответника съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и е поставен само един правен въпрос, по които се твърди, че е допуснато противоречие с практиката на ВКС. Този въпрос обаче е бил неотносим към предмета на спора, а по отношение на възможността при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъде определено обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, който е по-малък от платения в наказателния процес, е налице практика на ВКС, в т.ч. задължителна такава – Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 год., ОСГК. В подадения отговор са изложени аргументи за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и съображения за неоснователност на поддържаните основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Следователно касационното производство не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност и с оглед обема и съдържанието на положения от адвоката труд по представения отговор на касационната жалба, настоящият съдебен състав намира, че претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение се явяват прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да бъдат намалени до 2 000 лв., за което съобразява и нормата на чл. 9, ал. 3 от Наредбата /в редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – изм. и доп., ДВ, бр. 88 от 2022 год./. В този смисъл налице са предпоставките за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 4207 от 19.09.2025 год., като предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за касационното производство за възнаграждение за един адвокат в посочения по-горе размер, които са своевременно поискани и действително сторени, а в останалата част искането по чл. 248, ал. 1 ГПК трябва да бъде оставено без уважение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение