Определение № 3823 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4752/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 21028/25.09.2023г., подадена от А. С. А. и Р. С. А., чрез адв. В. Я. от САК, срещу определение № 2151/24.08.2023г. по в.ч.гр.д.№ 2266/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено определение №5939 от 12.05.2023г., постановено по гр.д.№14348/2021г. на СГС, с което е отхвърлена молбата, подадена от А. С. А. и Р. С. А. за обезпечаване на неприети за разглеждане насрещни искове чрез обезпечителната мярка „забрана за извеждането им от имота, предмет на иска по чл. 108 ЗС“. Със същото определение съставът на САС е оставил без разглеждане частна жалба с вх.№54011 от 07.06.2023г., подадена от А. С. А. и Р. С. А. срещу определението на първоинстанционния съд, с което не са приети за разглеждане предявените от тях насрещни искове и производството в тази част е прекратено. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е нищожно като постановено при превратно упражняване на държавна правосъдна власт с цел незаконно осуетяване правото на защита на брат и сестра-инвалиди, поставени в беззащитно положение (като сестрата е поставена под пълно запрещение) чрез заявяване на неверни твърдения за факти и обстоятелства, които са били известни на постановилия определението незаконен съд, както и поради постановяването му от незаконно предварително създаден като постоянно действащ тричленен съдебен състав, от които трима съдии само един е избран на случаен принцип, а останалите двама са незаконно назначени. Навеждат довод, че действащото законодателство не допуска в Българя правосъдие да се осъществява от предварително формирани постоянно действащи тричленни състави, както и от съдии, които не са избрани на случаен принцип. Поради това молят да бъде открито производство по оспорването на акта за създаване на постоянно действащ тричленен състав (10 състав на ГО при САС), на заповедта за назначаване на постоянно действащ тричленен съдебен състав (10 състав на ГО при САС) и на протокола за случаен избор на съдията-докладчик по ч.гр.д.№2266/2023г. на САС. Като съществен порок посочват и обстоятелството, че обжалваното определение е постановено по незаконен начин - дистанционно с електронни подписи без съвместно събиране и обсъждане на делото от тримата съдии. Поддържат, че обжалваното определение е постановено еднолично от съдията-докладчик, който го е заверил с електронния си подпис и е изпратил така подписания файл на останалите двама съдии, които също са го подписали с техните електронни подписи без да се събират и да обсъдят този проект за определение, т.е. без да гласуват за неговото приемане и без да е спазено изискването на чл. 21, ал. 3 ГПК за поредността и начина на гласуване при приемане на съдебното определение. Считат, че по този начин не е спазен принципът на вътрешното убеждение, тъй като определението е постановено само от един от тримата съдии, а останалите двама формално са го приподписали. Поддържат, че чрез дистанционното приподписване на определението не е спазено и изискването за изписване на задължителните реквизити на определението и по-специално на мястото на постановяването му. Поддържат също така, че обжалваното определение е недопустимо, незаконосъобразно и необосновано, позовавайки се на директното действие на Конституцията на Република България, както и на ПЕС и ЕКЗПЧОС. Настояват при това за провеждането на законен съдебен процес, който да се проведе от независим и безпристрастен съд, чийто съдия и всеки един член на тричленен съдебен състав да бъде определен на случаен принцип. Твърдят, че данни за личността им, а именно за техните заболявания и за поставянето на Р. С. А. под запрещение, са известни както на съдията от СГС, така и на постановилия ожалваното определение тричленен състав, тъй като преди да заведе настоящето дело същият ищец завел предходно дело със същия иск, по което те подали отговор на исковата молба и насрещен иск, но ищецът оттеглил предявените искове и делото било прекратено, с което те не били съгласни и делото продължило, но само по предявените насрещни искове. Навеждат твърдения и за прекратяване на производството по част от предявените от тях искове поради неизпълнение в срок на дадени от съда указания, както и за изпращане на делото по подсъдност на РС-Варна, който прекратил производството поради неизпълнение в срок на дадените от съда указания. С оглед на това считат, че предходните съдилища преднамерено и незаконно са отказали да проведат съдебно производство за защита на техните права, с което жалбоподателите са оставени сами без защита и с опасност да бъдат извадени от единственото им жилище въз основа на съдебно решение. Считат, че при това са нарушени императивни правни норми на Конституцията на Република България, на Закона за съдебната власт и на ГПК, както и норми на правото на ЕС (чл. 6, § 1 ЕКПЧ). С оглед на това поддържат, че не е било висящо дело с предмет предявените насрещни искове, което било известно на постановилия обжалваното определение състав. Поддържат също така, че въззивният съд не се е произнесъл по всички, наведени от тях доводи и възражения, относими към предмета на въззивното обжалване. За незаконно и невярно считат изписаното в обжалваното определение, че в частта, с която е потвърдено определение №5939 от 12.05.2023г. по гр.д.№14348/2021г. същото е окончателно и не подлежи на обжалване. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба С. Й. С. чрез процесуалния си представител адв.В. Р. Р. от САК, изразява становище, че подадената жалба е неоснователна, а в частта срещу определението, с което е потвърдено определение №5939 от 12.05.2023г., постановено по гр.д.№14348/2021г. и недопустима по изложените в отговора съображения. Частната касационна жалба срещу определение №2151, постановено на 24.08.2023г. по в.ч.гр.д.№2266/2023г. по описа на САС, ГО, 10 състав в частта му, потвърждаваща определение №5939 от 12.05.2023г., постановено по гр.д.№14348/2021г. на СГС, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане по следните съображения: Разпоредбата на чл. 396, ал. 2 изрично предвижда, че на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежи само определението, с което въззивният съд допуска обезпечението, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, т.е. само в хипотеза, при която въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу определение за оставяне без уважение на искане за допускане на обезпечение, за първи път допусне исканото обезпечение. С тази разпоредба е създаден ред за защита на ответника по молбата, на когото в описаната хипотеза не се връчва препис от частната жалба на насрещната страна срещу първоинстанционния акт, от каквато защита същият би бил лишен при допускане на обезпечението от въззивната инстанция с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010г. по тълк. д. № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, че определенията по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. Извън хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК производството по молбата за допускане на обезпечение е двуинстанционно, тъй като определението на въззивния съд не е от категорията на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение. В хипотеза, при която въззивният съд потвърждава определението, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по искане за допускане на обезпечение на бъдещ или вече предявен иск, ВКС не разполага с правомощие да осъществи инстанционен контрол. В този смисъл е константната практика на ВКС, намерила израз в определение № 685 от 29.10.2014г. по ч.т.д.№ 3096/2014г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 485 от 25.09.2015г. по ч.т.д.№ 1994/2015г. на І т. о. на ВКС, определение № 248 от 03.05.2018г. по ч.т.д.№ 1060/2018г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 181 от 6.03.2019г. по ч.т.д. № 145/2019г. на ІІ т. о. на ВКС, определение №2296 от 24.07.2023г. по ч.гр.д.№2882/2023г. на ІІ г.о. на ВКСопределение №2271 от 21.07.2023г. по ч.гр.д.№2203/2023г. на І г.о. на ВКС и др. В случая с определение №2151 от 24.08.2023г., постановено по в.ч.гр.д.№2266/2023г. съставът на САС е потвърдил определението, с което първоинстанционният съд е отхвърлил подадената от А. С. А. и Р. С. А. молба за обезпечаване на предявените от тях насрещни искове чрез обезпечителна мярка „забрана за извеждането им от имота, предмет на иска по чл. 108 ЗС, по който са ответници“, поради което следва да се приеме, че в тази част определението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване. В частта, с която въззивният съд е оставил без разглеждане частна жалба с вх.№54011 от 07.06.2023г., подадена от А. С. А. и Р. С. А. срещу определение №5940 от 12.05.2023г., постановено по гр.д.№14348/2021г. на СГС, с което не са приети за разглеждане предявените от тях насрещни искове и производството по тези искове е прекратено, частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е взел предвид, че производството по делото е образувано по предявен от С. Й. С. против А. С. А. и Р. С. А. (поставена под пълно запрещение) иск с правно основание чл. 108 ЗС, като ответниците по така предявения иск са подали отговор на исковата молба, с който са оспорили основателността на иска и са предявили пет насрещни иска при условията на евентуалност. Съобразено е, че първоинстанционният съд е постановил определение, с което не е приел за разглеждане насрещните искове, срещу което е подадена въззивна жалба. Прието е, че така подадената въззивна жалба е недопустима, защото атакуваното определение не попада в приложното поле на чл. 274, ал. 1 ГПК, тъй като не прегражда по-нататъшното развитие на делото и неговото обжалване не е изрично предвидено в закона. Настоящият състав на І г.о. на ВКС напълно споделя така изложените съображения. Както е посочено в мотивите към т. 7в на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъдат разграничени хипотезите на оставяне без уважение на искането за приемане за съвместно разглеждане на насрещния иск, от една страна, и връщане на насрещната искова молба поради неотстраняване нередовностите, от друга страна. С предявяването на насрещен иск във висящо исково производство се извършва последващо обективно съединяване на искове, чиято допустимост се преценява от първоинстанционния съд. При неприемане за вместно разглеждане на насрещния иск не се стига до връщане на насрещната искова молба, а съдът следва да постанови отделянето му на основание чл. 211, ал. 2, изр. 2 ГПК, в който случай определението не подлежи на обжалване. В същия смисъл последователно и непротиворечиво ВКС приема, че съгласно чл. 274, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. Процесуалният закон не предвижда определението, с което се отказва насрещният иск да бъде приет за разглеждане в едно производство с първоначално предявения, самостоятелно да подлежи на инстанционен контрол - чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Това е така, защото в дискреционните правомощия на издалия го съд е да преценява възможността за съвместното разглеждане на такива искови претенции (определение №31 от 24.01.2011г. по ч.гр.д.№515/2010г. на І г.о. на ВКС; определение №32 от 24.01.2011г. по ч.гр.д.№533/2010г. на І г.о. на ВКС; определение № 168 от 07.03.2011 г. на ВКС по ч.т.д. № 147/2011 г. на І т.о., ТК; определение № 324 от 25.06.2010 г. по ч.гр.д. № 282/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение №793 от 06.12.2013г. по ч.гр.д.№7170/2013г. на ІІІ г.о. на ВКС и др.). По тези съображения настоящият състав приема, че въззивното определение е правилно. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателите за нищожност и недопустимост на постановеното от въззивния съд определение. Както последователно приема ВКС в своята практика, един съдебен акт е нищожен, ако не съществува възможност да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Както е прието в решение № 668 на ВКС, I ГО, постановено по гр. д. № 1790/2009г., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл и решение №73/18.05.2015г. по гр.д.№5113/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение №432/26.10.2010г. по гр.д.№826/2010г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №533/30.06.2010г. по гр.д.№1504/2009г. на І г.о. на ВКС. Като нищожно се определя и решението, което е постановено от орган, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде, включително постановеното от съдебен състав, в който един или повече от членовете му, нямат качеството съдия в съответния съд – въз основа на назначение или командироване (решение №69/16.06.2016г. по гр.д.№3590/2015г. на ІV г.о. на ВКС). Обстоятелството,че съдията докладчик или друг член на съдебния състав не е бил определен за такъв при спазване на принципа на случайния подбор не обуславя нищожност на постановеното решение (решение №346/30.11.2011г. по гр.д.№1556/2010г. на ІІ г.о. на ВКС). Тези разрешения следва да намерят приложение и по отношение на останалите съдебни актове - определения и разпореждания. Нито една от посочените по-горе хипотези в случая не е налице – съдията-докладчик по делото, както и останалите членове на съдебния състав, са определени според установените правила, които допускат съществуването на постоянни тричленни въззивни състави в общите съдилища. По отношение на твърденията, свързани с начина на постановяване на обжалваното определение следва да се отбележи, че същите не съответстват на данните по делото, доколкото в кориците на делото се съдържа подписан със саморъчни подписи съдебен акт. Данни актът да е бил постановен без надлежно произнасяне от тричленния състав по делото липсват. Освен това следва да се отбележи, че според постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №161 от 06.11.2023г. по гр.д.№4782/2022г. на ІV г.о. на ВКС, след влизане в сила на измененията в ГПК ДВ бр. 110/ 2020г., не е нищожно съдебно решение, издадено в електронна форма и подписано с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. То е валидно, също както и подписаното с ръкописен подпис писмено решение. Останалите доводи, съдържащи се в частната жалба, са неотносими към обжалваемостта на определението, с което съдът е отказал да приеме за съвместно разглеждане предявените насрещни искове, поради което не следва да бъдат обсъждани - само ако съдът приеме, че определен съдебен акт подлежи на обжалване, е допустимо и възможно да бъде преценявана неговата правилност. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение