Определение № 12295 от 02.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10515/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба подадена от А. Н. М. от гр.Свищов срещу Определение № 9009 от 30.09.2025г. на Върховния административен съд (ВАС), Четвърто отделение по адм. дело № 8300/2025 г. С определението е оставена без разглеждане жалбата на М. с вх. № 14255 от 17.07.2025г. и производството по адм. дело № 8300/2025г. на ВАС е прекратено. В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на определението, като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че оспорването е недопустимо. Неправилно е заключението, че с оспорената част от акта не се създават пряко права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи и законни интереси на граждани, а се одобряват само вътрешни правила. Незаконосъобразно не е отчетен и фактът, че с процесната заповед, освен утвърждаването на Вътрешните правила, се определят и нови размери на основните месечни възнаграждения/заплати посочени като приложения към заповедта, както и реда и начина за тяхното изплащане. С нея се засягат непосредствено права, свободи или законни на определени адресати, в случая, както на тези които са в структурата към момента на влизане в сила - 01.01.2025 г., така и на тези които не са в процесната структура към момента на издаване на заповедта - 15.05.2025 г. Следва да се приеме, че взетите решения, предвиждащи увеличение на минималните основните работни заплати в ГДИН, затворите и областните служби "Изпълнение на наказанията", следва да се прилагат и по отношение на лицата, които към 01.01.2025 г. са били служещи там. В тази връзка, не е отчетено, че частният жалбоподател, независимо, че към датата на издаване на оспорения акт вече не е служител на ГДИН, той е адресат на акта, тъй като на същия е придадено обратно действие- от 01.01.2025г., а М. е бил служител на ГДИН до 14.03.2025г., когато е прекратено служебното му правоотношение поради навършване на пенсионна възраст. По тази причина се твърди, че за него е налице пряк и непосредствен интерес от оспорване на акта, противно на изведения в обратния смисъл извод на решаващия състав. На следващо място се твърди, че правилно съдът е достигнал до заключението, че оспорената заповед и Вътрешните правила, одобрени с нея, нямат характер на нормативен административен акт, но неправилно не е квалифицирал заповедта и Вътрешните правила, одобрени с нея, като общ административен акт по смисъла на чл. 65 и сл. от АПК. Предвид изложеното се иска определението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав от същия съд. Претендират се разноски. Ответникът по частната жалба - министърът на правосъдието изразява становище за неоснователност на частната жалба. Сочи, че тричленният състав на ВАС правилно е приел, че оспорената заповед и Вътрешните правила, одобрени с нея, не притежават белезите на нормативен, общ или индивидуален административен акт, но дори да се приеме, че могат да бъдат квалифицирани като общ административен акт по смисъла на чл.65 от АПК, те засягат определяем кръг от лица. М. не е сред тях, защото Правилата се отнасят само за лица, които са подчинени на органа към момента на приемането им, т.е лица, които са служители на ГДИН към 15.05.2025г., какъвто частният жалбоподател не е. По тази причина и след като не е адресат на акта, за него не е налице и правен интерес от оспорването, както правилно е приел тричленният състав на ВАС. Прави се искане определението да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, Петчленен състав, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение тричленен състав на ВАС, Четвърто отделение, на осн.чл.159, т.1 и т.4 от АПК е оставил без разглеждане жалбата, подадена от А. Н. М. и е прекратил производството по делото. Предмет на оспорване е била Заповед № ЧР-05-117 от15.05.2025 г. на министъра на правосъдието, с което са утвърдени Вътрешни правила за работната заплата на служителите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните й служби. Заповедта влиза в сила от 01.01.2025 г. Оспореният параграф установява, че когато със заповед на Министъра на правосъдието, която влиза в сила със задна дата, са определени нови размери на основните месечни възнаграждения/заплати, те се определят само за служители, които са в служебно/трудово правоотношение с Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) към и след датата на издаване на заповедта. За лица, които към момента на влизането й в сила са били в служебно правоотношение, но към момента на издаването й вече не са, тя не поражда действие. В жалбата, с която е бил сезиран тричленният състав на ВАС се твърди, че заповедта в „частта § 2, т. 1 от ДР“ е неправилна, незаконосъобразна и издадена в несъответствие с целта на закона. Оплакванията са за незаконосъобразност на с доводи, че е неправилно и несправедливо атакуваната заповед да не се отнася за лица, които към момента на издаването й не са били в служебно правоотношение. В диспозитива на жалбата се иска отмяна само на посочената част от оспорената заповед и присъждане на разноски. За да остави без разглеждане жалбата на М. и да прекрати производството по делото, съдът е приел, че жалбата е недопустима, защото не съдържа оспорване на административен акт, подлежащ на съдебен контрол, както и че за жалбоподателя липсва правен интерес от оспорването, защото той не е адресат на акта. Определението е правилно. С оспорената заповед на министъра на правосъдието на основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2 и т. 9, чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с чл. 176 и чл. 177 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) са утвърдени Вътрешни правила за работната заплата на служителите в ГДИН и териториалните й служби, определен е срок за влизането й в сила и са отменени други предходни заповеди на министъра на правосъдието. Заповедта е приета от орган на изпълнителната власт в качеството му на орган по назначаването и не притежава белезите на индивидуален, общ или нормативен акт. С този акт не се създават пряко права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи и законни интереси на граждани или организации, а се одобряват Вътрешни правила. Правилата се отнасят само за лица, които са подчинени на органа, издал акта и не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица, извън ГДИН, поради което по отношение на тях също не са приложими правилата на АПК (чл. 2, ал. 2 АПК и тълкуването на тази норма, направено в решение на Конституционния съд на Република България № 21/26.10.1995 г. по к.д.18/1995 г.) Правилно, при съобразяване с посочения в жалбата предмет, съдът е достигнал до извод, че липсва подлежащ на оспорване акт. Настоящият състав споделя изведения правен извод, че оспорената заповед, а и Вътрешните правила, одобрени с нея, нямат характер на нормативен акт по смисъла на 75 и сл. от АПК. Този извод следва от наименованието на акта по аргумент от чл. 6, чл. 7 и чл. 7а от Закона за нормативните актове, но и главно от обстоятелството, че не съдържат административноправни правила за поведение или регулация на определена категория обществени отношения и не засягат неограничен брой адресати. Оспорваните Вътрешни правила не отговорят на тези кумулативни изисквания за нормативен акт, тъй като се отнасят до определяем кръг субекти – служителите от системата на ГДИН и уреждат условията и реда за заплащането на труда на държавните служители и работещите по трудово правоотношение. Липсва разпоредба от Вътрешните правила, която да е насочена към различен адресат от служителите от системата на ГДИН. Заповедта, а и Вътрешните правила, не могат да се квалифицират и като общ акт по смисъла на 65 и сл. от АПК, защото не създават права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи или законни на неопределен брой лица. Те не създават права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи или законни на определени адресати, които са извън структурата, която се ръководи от издателя на акта т.е. не притежават белезите и на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Утвърждаването на Вътрешните правилата от министъра на правосъдието със Заповед № № ЧР-05-117 от 15.05.2025 г., е волеизявление на компетентния орган, без което Вътрешните правила не могат да породят своето правно действие, поради което утвърждаващата заповед се явява част от производството по издаването на самите Вътрешни правила. С оглед характера им и тяхното съдържание, оспорваните Вътрешни правила имат характера на вътрешнослужебни такива по смисъла на чл. 13 във вр. с чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК, неподлежащи на самостоятелен съдебен контрол. По аргумент от чл. 21, ал. 5 АПК, тази заповед не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Предвид изложеното и като взе предвид съдържанието на Вътрешните правила, приети със заповедта на министъра на правосъдието и на нормативната уредба, на основание на която са приети, настоящият състав на ВАС намира, че оспорената заповед, а и Вътрешните правила утвърдени с нея не притежават характеристиките нито на индивидуален, нито на общ или нормативен административен акт по смисъла на чл. 21, чл. 65 и чл. 75 от АПК, поради което не подлежат на съдебен контрол за законосъобразност. Оспорването на § 2, т. 1 от Допълнителните разпоредби на приетите със Заповед № ЧР-05-117 от 15.05.2025 г. на министъра на правосъдието Вътрешни правила е недопустимо поради липса на годен за съдебно оспорване акт и след като оспорената част от Вътрешните правила не подлежи на съдебен контрол по реда на АПК, подадената жалба правилно е била преценена от административния съд като процесуално недопустима. Съдът допълнително е посочил, че за жалбоподателя не е налице и правен интерес от оспорване, след като той вече не е служител на ГДИН и не е адресат на атакувания от него акт. Настоящият състав на ВАС намира, че наличието на основанието, предвидено в чл.159, т.1 от АПК е достатъчно, за да обуслови постановения резултат, макар че споделя и извода за липса на правен интерес за М. от оспорване на акта. Този извод също е правилен, защото приетите от министъра на правосъдието Вътрешни правила регламентират условията и реда за заплащането на труда на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение в системата на ГДИН към датата на издаването на заповедта, с която те са приети, какъвто жалбоподателят вече не е. Възражението относно „обратната сила“ на Вътрешните правила и специално на § 2 от Допълнителните им разпоредби е неоснователно. Доводите, развити в тази връзка не променят извода за липса на правен интерес, защото са свързани с приключило правоотношение. По изложените мотиви, настоящият Петчленен състав на ВАС намира, че обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Петчленен състав