Решение № 7920 от 10.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3764/2013 г.

Решение № 7920 от 10.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3764/2013 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от "Интерзона" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. "Нестор Абаджиев" № 37, ет. 2, представлявано от управителя Димитър Георгиев Русев, против решение № 47 от 9.01.2013 г. по адм. дело № 293/2012 г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлено искането за прогласяване на нищожност на мълчаливо потвърден акт за установяване на общински публични вземания по Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) по данни от декларация № СУД-057 от 21.04.2012 г., издаден от старши инспектор в отдел "Контрол и събиране на местни данъци и такси" (КСМДТ) към Дирекция "Местни данъци и такси" (МДТ) при община Русе, с който са установени задължения за данък върху недвижим имот и такса за битови отпадъци за периода 2008 г. - 2011 г. и лихва върху тях към 21.04.2012 г., общо в размер на 28284.87 лева и дружеството е осъдено да заплати на община Русе, Дирекция МДТ, сумата от 1015.70 лева юрисконсултско възнаграждение. С касационната жалба се атакува решението, като неправилно поради съществено нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на процесуалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се да бъде отменено първоинстанционното решение и спорът да бъде решен по същество. Претендира се прекомерност на така определеното юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - директорът на Дирекция МДТ при община Русе в отговора си оспорва касационната жалба, като неоснователна. Счита, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Иска се присъждането на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура, дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от процесуално легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалването, а разгледана по същество за неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е започнало във връзка с жалба на "Интерзона" ООД за прогласяване нищожността на мълчаливо потвърден акт за установяване на общински публични вземания по ЗМДТ по данни от декларация № СУД-057 от 21.04.2012 г., издаден от старши инспектор в отдел КСМДТ към Дирекция МДТ при община Русе, с който са установени задължения за данък върху недвижим имот и такса за битови отпадъци за периода 2008 г. - 2011 г. и лихва върху тях към 21.04.2012 г., общо в размер на 28284.87 лева. За да постанови оспореното решение, съдът е приел, че не са налице пороци водещи до нищожност на оспорения акт, тъй като същия е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, в съответната писмена форма и на предвиденото в закона основание, което е установено от представените по делото доказателства. Решението е правилно. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил в мотивите си всички факти и обстоятелства по жалбата, с която е бил сезиран и е извел правилен краен извод, който се възприема изцяло от настоящата инстанция. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършват от служителите на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурително процесуален кодекс (ДОПК), като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според чл. 4, ал. 3 от с. з. в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители. Най-сетне, съгласно чл. 4, ал. 5 кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите. От друга страна, в глава ХIV от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. В настоящия случай са определени задължения за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК (изрично посочено в самия акт), а освен това по делото е безспорно, че не е проведено ревизионно производство по реда на глава петнадесета от ДОПК, съответно издаденият акт не представлява ревизионен акт по смисъла на чл. 108 ДОПК. При актовете за установяване на вземания по чл. 107, ал. 3 от ДОПК не се изисква заповед за възлагане на ревизия, не се изготвя ревизионен доклад и не се издава ревизионен акт. Процесуалния ред за издаване на ревизионните актове и актовете за установяване на вземане по данни от декларация е различен. Актовете за установяване на задължения по декларация не са подчинени на режима на издаване на ревизионни актове. Тъй като задълженията за данъци и такси в конкретния случай са установени с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, не е било необходимо възлагането на ревизия и съответно извършването на ревизия. С оглед на това неоснователно е възражението на касатора, че задълженията за данъци и такси по раздел първи от ЗМДТ следва да се установяват единствено с ревизионни актове, след като бъде възложена ревизия. Ето защо органът по приходите, в съответствие със своите правомощия, е издал обжалвания в първоинстанционното производство АУЗД. Съдът в своето решение е разграничил двете процедури по установяване на данъци и такси по ЗМДТ като е приел, че конкретната процедура е тази по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Разпоредбата на чл. 107, ал. 3 гласи, че акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Анализът на горната разпоредба води до извод, че е допустимо и законосъобразно установяването на задължение за данъци и за такси по ЗМДТ и при липса на извършена ревизия. Относно възражението на касатора, че от съдържанието на акта не става ясно задълженията за отделните периоди на каква данъчна основа са изчислени, като липсата на тези материалноправни предпоставки, води до нарушение на формата и от там до нищожност на акта, е неоснователно. В обжалвания административен акт е посочено, че задълженията на касатора са определени на база данъчната оценка на недвижимите имоти. Нищожността на административния акт е форма на недействителност. Съгласно константната съдебна практика, която е непротиворечива, липсата на компетентност на органа при издаване акта и неспазване на предписаната от закона форма винаги сочат на нищожност на акта, докато нарушението на административно-производствените правила и материалния закон, както и неспазване на целта на закона следва да се преценяват във всеки конкретен случай по какъв начин се отразяват на волеизявлението на административния орган. Прието е становището, че нищожни са тези административни актове, които поради радикални, основни и тежки, непоправими недостатъци, се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи, поради което не пораждат правни последици. Съдът намира, че основания за прогласяване на нищожност на административен акт са нарушаване изискванията за компетентност, липса на форма, пълна липса на правно основание, невъзможен предмет, несъществуващ адресат и др. Другите основания за оспорване на актовете, които по принцип налагат отмяната на порочния акт като незаконосъобразен, могат да доведат също до нищожност, при особено съществена тежест на нарушението. В конкретния казус изискванията за форма са спазени - обжалваният акт е издаден в изискуемата писмена форма, посочени са фактически и правни основания за издаване на обжалвания акт. По отношение компетентността на издателя на акта, настоящият съдебен състав споделя изцяло съображенията и изводите на първоинстанционния съд, с оглед на което намира за ненужно да ги излага повторно. Въз основа на гореизложеното в настоящия случай не е налице нито една от предпоставките, която би могла да доведе до нищожност на обжалвания административен акт. Както правилно е приел решаващият съд и видно от представените по делото доказателства, обжалваният акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма и при спазване на административно производствените правила. Неоснователно е и възражението за прекомерност на определеното юрисконсултско възнаграждение. Размерът на определеното възнаграждение е съобразен с нормата на чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед изложеното постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно, допустимо и правилно, не страда от релевираните в касационната жалба пороци, както и от такива по чл. 218, ал. 2 АПК, за които съдът следи служебно. Ето защо същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена. Съобразно разпоредбата на чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1015 лева - юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение