Определение № 3383 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2374/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Д. Ф. срещу определение № 7070 от 8.04.2025 г. по в. гр. д. №306 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, Въззивни състави II „В“ състав, с което е оставена без уважение нейната молба за изменение на постановеното по делото решение № 712 от 4.02.2025 г. и определение № 3543 от 12.03.2024 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди, че определението е незаконосъобразно, тъй като дължимото адвокатско възнаграждение съобразно интереса от 7 400 лв. на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 1 100 лв. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъдат изменени съдебните актове по делото в частта за разноските, като се присъди пълният размер на адвокатското възнаграждение. „Топлофикация София“ ЕАД не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на молителя, приема следното: Частната жалба е подадена в срок срещу подлежащо на обжалване определение, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. По въззивното дело Софийският градски съд е постановил определение и решение по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу С. Д. Ф. искове с цена 6932,89 лв. в нейна полза и е осъдил топлофикационното дружество да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата 100 лв. адвокатско възнаграждение на нейния пълномощник адвокат М. Л.. Адвокатът е поискал изменение на съдебните актове, с което да му бъдат присъдени допълнително 1 100 лв. адвокатско възнаграждение. Посочил е, че не е допустимо присъждане на възнаграждение, което да е в по-нисък размер от определените в Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/сега с ДВ, бр.14 от 2025 г. с изменено заглавие- за възнаграждения за адвокатска работа/. С обжалваното пред настоящата инстанция определение въззивният съд е оставил без уважение искането. Изложил е съображения, че съгласно решение от 25.01.2024 г. на Съда на ЕС по дело С-438/22 г. националният съд не е обвързан от минималните размери по Наредба №1/2004 г., когато присъжда възнаграждение по чл.38 от ЗА, тъй като с нея се нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС. Адвокатското възнаграждение подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват видът на спора, материалният интерес, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа и в този смисъл е цитирал практика на ВКС. В случая, съобразявайки материалния интерес, вида на спора, липсата на фактическа и правна сложност на делото във въззивната инстанция, както и извършеното от пълномощника-подаване на отговор на въззивната жалба и на молба от 6.2.2024 г., съдът е приел, че определеното възнаграждение от 100 лв. е справедливо. За да обоснове незаконосъобразността на това определение, жалбоподателят продължава да се позовава на разпоредбата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, според която съдът определя адвокатското възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата, като сочи практика на ВКС в този смисъл. Тази практика обаче е изоставена след решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. В цитираното от въззивния съд определение № 50015 от 16.02.1014 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на I ТО на ВКС се констатира, че въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило за присъждане на възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Ето защо е прието, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. В същия смисъл е формираната последователна практика на ВКС, съдържаща се в множество определения/№ 2289 от 13.05.2024 г. по ч. гр. д. № 3051/2023 г., № 1856 от 16.04.2024 г. по ч. гр. д. № 4023/2023 г. на IV ГО и много други/. Ето защо аргументът на частния жалбоподател за приложимостта на правилото на чл.38, ал.2 от ЗА е несъстоятелен. Не се установява също въззивният съд да е допуснал нарушение на критериите, по които се определя справедливият и пропорционален размер на адвокатското възнаграждение във въззивната инстанция. Касае се за типичен случай на спор с топлофикационно дружество, който не се отличава с фактическа и правна сложност. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение