Определение № 410 от 25.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1006/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. Е., като пълномощник на Г. Л. Г. и Р. Х. Г., срещу въззивно решение № 224, постановено на 09.12.2019 г. по в. гр. д. № 277/2019 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 399 от 01.08.2019 г. по гр. д. № 333/2019 г. на Разградски районен съд, с което са уважени предявените от П. Л. Г. и Н. С. Г. срещу касаторите искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание давностно владение на следния недвижим имот: самостоятелен обект – трети жилищен етаж с площ от 144 кв. м. от жилищна сграда, построена в УПИ ** в кв.63 по плана на [населено място], област Р., на гараж № 2 с площ 21,50 кв. м., находящ се на първия етаж в жилищната сграда и на работилница /склад/ с площ от 101 кв. м., находяща се на първия етаж от жилищната сграда, при описани съседи. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. тече ли срокът за придобиване на право на собственост на основание давностно владение въз основа на нереализирано право на строеж по договор, за който не е била спазена предвидената от закона форма по чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./ и може ли такъв договор да легитимира страната като носител на право на строеж; поддържа се противоречие с решение № 36/11.04.2018 г. по гр. д. № 1795/2017 г. на първо г. о., решение № 291/02.08.2011 г. по гр. д. № 959/2010 г. на четвърто г. о. и решение № 96/17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г. на първо г. о.; 2. при наличие на договор за заем за послужване, установената фактическа власт няма ли характеристиките на държане; сочи се противоречие с решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на първо г. о., решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на второ г. о. и решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на първо г. о.; 3. допустимо ли е съдът да кредитира изцяло показанията само на една група свидетели, които са в противоречие със събраните писмени доказателства, а да не кредитира показанията на другата група свидетели, кореспондиращи с тези доказателства; поддържа се противоречие с решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г. на четвърто г. о. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Районният съд е бил сезиран с предявени от П. Л. Г. и Н. С. Г. срещу Г. Л. Г. и Р. Х. Г. установителни искове за собственост на процесния трети жилищен етаж от сграда, гараж и работилница на първия етаж. Ищците твърдят, че с договор от 21.01.1988 г. ответникът Г. Г. /брат на ищеца П. Г./ му е учредил право на строеж. Договорът не е сключен в изискуемата се форма. От този момент са извършвали фактически действия, включени в съдържанието на правото на строеж, а след построяването на сградата са упражнявали владение върху третия жилищен етаж, заедно с находящите се на първия /приземен/ етаж гаражи и складови помещения. След изтичане на изискуемия се срок са придобили същите по давност. Исковата молба е предявена на 19.02.2019 г. Ответниците в процесуалната си защита са посочили, че исковете са недопустими, евентуално са оспорили същите, като на първо място по отношение на материално-правната легитимация на ищците, са изложили твърдение, че договорът от 1988 г. за учредяване на право на строеж, е нищожен поради неспазена форма. В случай че се приеме, че е възникнало, правото е било погасено по давност поради неупражняването му в срок. Сградата е била построена единствено с техни лични средства и труд. По силата на приращението те са придобили правото на собственост върху нея. Предоставили са на ищците безвъзмездното ползване на третия жилищен етаж въз основа на заем за послужване. Преди повече от 10 години ищецът е напуснал имота и не упражнява фактическа власт. По делото е установено, че с договор от 21.01.1988 г., сключен между Г. и П. Г., собственикът на дворното място е отстъпил право на строеж в полза на ответника за „построяване на общо жилище от два етажа и гаражи по реда на чл.192 ЗТСУ /отм./“. Договорът е сключен в писмена форма. В имота е изградена триетажна жилищна сграда, състояща се на първия етаж от два гаража, два склада, работилница, а на втори и трети етаж – от хол, две спални, кухня, баня и тоалетна /разрешение за строеж и протокол за определяне на строителна линия и ниво от 10.05.1988 г.; архитектурен проект за двуфамилна жилищна сграда, включваща приземен етаж: гаражи и складове и два жилищни етажа; заключение на техническа експертиза/. С искова молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 1163/2018 г. на РС – Разград, ищците са предявили искове за делба срещу ответниците на процесната жилищна сграда. Като основание за възникване на съсобствеността са посочили учредяването на право на строеж. Придобивно основание давностно владение е заявено в хода на устните състезания и не е разгледано. Делбеното производство е спряно до приключване на настоящото. В ангажираните от ищците гласни доказателства /показанията на свидетелите Л. – син, И. – съсед и С./ се възпроизвеждат впечатления за това, че след завършване на грубия строеж всеки от двамата братя е започнал самостоятелно да си довършва етажа, като от 1990 г. всеки ползва съответния жилищен етаж /ищците – третия, а ответниците – втория/, гараж и мазе в приземния етаж. Никой не е имал претенции по отношение на процесния етаж. Вторият свидетел е помагал при строителството на къщата. Отношенията между страните са се влошили преди няколко години, когато майката е поискала да изгони снаха си - ищцата. От показанията на свидетелите Х. /майка на ищеца П. Г. и на ответника Г. Г./, А. и С., ангажирани от ответниците, е видно, че строителството е осъществявано с техни и нейни средства. В момента ищците не живеят на етажа, но имат ключ от него. В продължение на 10 години П. Г. е живял при майка си в друг имот. Той не е участвал с парични средства в строителството. Г. Г. е позволил на брат си да живее на етажа. В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че договорът за учредяване на право на строеж не е породил вещно-правно действие поради неспазване на изискуемата форма. Срокът за придобиване на това право по давност започва да тече от момента на предприемане на действия по реализирането му. Сградата е била построена през 1990 г., като от този момент ищците са установили фактическа власт върху третия жилищен етаж, гараж и склад на приземния етаж. Всеки от братята е извършил довършителните строителни работи върху съответния етаж. Без значение е обстоятелството, че в построяването на сградата са участвали с труд и средства и трети лица, след като владелецът на правото на строеж е извършил строителство само за себе си и е установил фактическа власт върху построеното само за себе си. Кредитирани са показанията на свидетелите, ангажирани от ищците. Обсъдено е възражението на ответниците, че фактическата власт върху процесните обекти е била установена въз основа на правно основание – заем за послужване, поради което е имала характеристиките на държане. Направено е заключение, че не е установена уговорка между страните за временното им ползване. Действията на ищците върху изцяло чужд имот сочат на завладяване на третия жилищен етаж. Фактическата власт е била осъществявана в изискуемия се срок. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен в изложението въпрос е изцяло неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, които са свързани с въведеното от ищците придобивно основание – давностно владение, а не с учредяването на право на строеж. Изложените съображения са свързани с началния момент на владението /сключването на договора от 21.01.1988 г., който не легитимира ищците като носители на право на строеж/. Цитираните съдебни актове разглеждат въпроси, свързани с учредяването на право на строеж, което в случая не се твърди като придобивно основание. Формулираният в изложението втори въпрос е свързан с презумпцията на чл.69 ЗС, която задължава съда да приеме, че при положение, че е доказано упражняването на фактическата власт, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Само ако се установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт, лицето, което я осъществява, трябва да докаже по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало тази власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. В цитирания смисъл е решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о. При положение, че по делото е установено, както е в настоящата хипотеза, че ищците са упражнявали фактическата власт върху процесните обекти без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт. В случая такова основание /договор за заем за послужване/ не е било доказано. Горното разрешение съответства на приложеното с жалбата решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на първо г. о., в което е прието, че тази презумпция намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Цитираното решение № 36/11.04.2018 г. по гр. д. № 1795/2017 г. на ВКС, първо г. о., е постановено при различна фактическа обстановка. Третият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Действително, при извършване преценка на гласните доказателства съдът е длъжен изложи съображения защо не дава вяра на свидетелите, чиито показания приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, съдът е длъжен да изложи съображения за обективността на техните показания. В обжалваното решение се съдържат такива съображения, като следва да се посочи, че по отношение на фактите, които са от значение за спорното право /например, че ищците винаги са имали ключ от третия жилищен етаж/ не се разкрива такова противоречие. Кредитирани са именно показанията на свидетелите, кореспондиращи с писмените доказателства /договор – декларация от 01.06.1988 г. между председателя на ИК на ОбНС – Лозница и П. Г., с който той се е задължил да работи повече от 10 години в общината, за да може да му бъде отпуснат заем от ДСК за строеж на жилище/. Отчетена е заинтересоваността на свидетелите Х. и А., предвид влошените между тях и ищцата отношения. Ответниците по жалба не са заявили претенция за разноски /не са и представени доказателства за направени разноски/, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение