Определение № 60205 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1593/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Б. В. против определение № 260532/24.02.2021 г., постановено по в.ч.гр. д. № 276/2021 г. от състав на Окръжен съд – Пловдив. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, състав на въззивен съд е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което е прекратено производството по делото, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Ищецът e предявил установителен иск за недействителност на клаузата за възнаградителна лихва от сключен договор за банков кредит, като се позовава на недействителност на целия договор, съгласно чл. 22 ЗПК. С разпореждане от 17.11.2020 г. съдът е оставил производството по делото без движение поради констатирани нередовности на исковата молба с указания до ищеца да конкретизира дали е предявил иск недължимост на сумата от 7826,27 лева възнаградителна лихва, по изложените в исковата молба съображения за недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК или положителен установителен иск за прогласяване неравноправността на конкретната клауза, като в този случай да се посочат основанията на които се твърди, че клаузата е неравноправна. В уточнението на исковата молба, ищецът сочи, че атакуваната клауза е нищожна на няколко основания: поради цялостната недействителност на договора съгласно чл. 10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК /тъй като погасителният план и общите условия към него са с шрифт, по малък от 12/; поради цялостната недействителност на договора съгласно чл.11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 ЗПК /тъй като годишният процент на разходите по договора е неправилно изчислен и невярно посочен в него/; поради неравноправността на клаузата съгласно чл.143, ал.1, т. 18 от ЗЗП, вр. чл.6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики. С разпореждане № 62218 от 09.12.2020 г. първоинстанционният съд прекратява производството, доколкото приема, че въпреки дадените указания предмета на делото оставал неизяснен- налице било разминаване между обстоятелствената част на исковата молба и петитума. Счита, че в случай, че ищецът твърди цялостна недействителност на договора за потребителски кредит, той не може да иска прогласяване на това основание за нищожна на отделна негова клауза. Приема, че ищецът не бил посочил с какво конкретната клауза противоречи на чл. 143, ал. 1, т. 18 ЗЗП, вр. чл.6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, поради което така предявеният иск е недопустим. В обжалваното определение, въззивният съд изцяло споделя така изложените съображения на първата инстанция. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК относно допустимостта на обжалването. Обжалване на процесното определение следва да бъде допуснато по въпроса, следва ли съдът при оставяне на исковата молба без движение да даде на ищеца конкретни, ясни, точни и прецизни указания. Съгласно установената константна практика на Върховния касационен съд, за да приложи законосъобразно чл. 129, ал. 3 ГПК, с който текст се санкционира процесуалното бездействие на страната, съдът в съответствие с чл. 129, ал. 2 ГПК следва да е дал конкретни, точни и ясни указания на ищеца за отстраняване на констатираните нередовности. Когато в съответствие с дадените му указания ищецът е отстранил нередовностите, независимо дали това е сторено с представяне на нова поправена искова молба или чрез уточняваща молба, разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК не може да бъде приложена. Исковата молба не следва да бъде върната и поради неотстраняване на нередовности, за които на ищецът не са дадени конкретни и ясни указания. В процесния случай, първоинстанционния съд е оставил исковата молба без движение с указания до ищеца да конкретизира в случай, че е предявил иск за прогласяване на неравноправност на конкретна клауза, основанията, на които се твърди, че клаузата е неравноправна. С молба от 19.11.2020 г. ищецът сочи, като основание това по чл. 143, ал. 1, т. 18 ЗЗП, във вр. чл. 6, § 1 от Директива 2005/ 29/ ЕО. Приемайки, че ищецът не е посочил с какво конкретната клауза противоречи на чл. 143, ал. 1, т. 18 ЗЗП, във вр. чл. 6, § 1 от Директива 2005/ 29/ ЕО и връщайки исковата молба, първоинстанционния съд е допуснал процесуално нарушение. На ищеца не са давани указания да посочи в какво се изразява порока, поискано е единствено да се посочат основанията, на които се твърди, че клаузата е неравноправна. Съдът е следвало да извърши преценка за редовността на исковата молба и допустимостта на исковете едва след дадени указания в тази посока, поради което връщането на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК се явява незаконосъобразно. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия с даване на точни указания за отстраняване нередовностите на исковата молба. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение