Решение № 104 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1715/2011 г.

Решение № 104 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1715/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. М. срещу решение № 362 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 582/2011 г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение по гр. д. № 436/2009 г. на Велинградски районен съд. Отхвърлен е иск на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, заедно с иска за мораторни лихви върху обезщетението Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението поради неправилно прилагане на материалния закон. При ангажирана вече отговорност на ответника на същото основание за предходен период, съдът не е аргументирал защо приема обратното разрешение. Неправилно е разбирането на въззивния съд, че щом ответникът е община и целият съсобствен с ищцата имот се ползва като двор на общинско училище, ответникът не ползва имота изобщо, не го е предоставил, щом няма сключен договор и не би могъл да отговаря по иск на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, която норма третира непосредственото, лично служене с вещта. В становище по същество, чрез адв. Р. и П. от САК ищцата се позовава на установена вече тълкувателна практика, на която обжалваното решение противоречи. Представена е писмена защита. Претендира разноски за всички инстанции, по списък. Ответникът в касационното производство [община], който е и ответник по иска, оспорва касационната жалба. Според защитата касаторът е направил ограничена интерпретация на решаващите мотиви на въззивния съд относно "личното ползване". Приетото ТР № 7/2012 ОСГК не е в подкрепа на неговата теза, тъй като липсват договорни отношения между общината и училището, което ползва имота като двор, а това сочи, че общината не е предоставила имота и не създава пречки, по смисъла на цитираното Тълкувателно решение включително. Искът е останал недоказан и правилно е отхвърлен като краен резултат. Претендират се разноски. След като касационното производство е била спряно по реда на чл. 292 ГПК с определение 234 от 6.06.2012 г., по въпрос от значение за прилагането на чл. 31, ал. 2 ЗС с оглед вложения в понятието "лично ползване" смисъл, след приемане на Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. ОСГК касационната жалба е допусната до разглеждане с определение № 1405 от 10.12.2012 г. на основание на чл. 280, ал. 1 т 1 от ГПК. По въпроса, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане, в ТР № 7 от 2.11.2012 г. ОСГК на Върховен касационен съд даде тълкуване, според което основание на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС дава всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, включително чрез предоставянето й на трето лице без да се събират добиви и граждански плодове. Последното е от значение с оглед различното правно основание, на което същите могат да се претендират, ако са получени. Прие се за неправилно разрешението, съгласно което личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява единствено в пряко и непосредствено служене с вещта, за задоволяване на лични или на семейството потребности и изключване възможността за успешно провеждане на иска в случай, че в накърняване на конкуриращите права на ищеца в собствеността другият съсобственик е предоставил имота на трети лица. Без значение за възприетото принципно разрешение е дали съсобствеността е между гражданин и община, когато последната предоставя с оглед задачите на местното самоуправление в сферата на образованието целия съсобствен недвижим имот на общинско училище и така допуска, като съсобственик, фактическото състояние на невъзможност гражданинът да ползва своята част от общия недвижим имот. При установена съсобственост между община и физически лица върху недвижимост, не нуждите на обществото, представлявани и съобразявани от общината, обуславят предназначението на съсобствено дворно място. Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по силата на правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС право на обезщетение. Към посочената в Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. ОСГК хипотеза за основателност на иска при създаване на пречка, когато ползващият съсобственик е допуснал безвъзмездно трето за собствеността лице да ползва само, или заедно с него, без това фактическо положение да намира основание в правомощията, произтичащи от правилата за управление на съсобствена вещ, респ. разпределение на ползването, следва да бъде отнасяна и хипотезата, в която община допуска съсобствен с граждани имот да се ползва само за общински нужди. При другите установени предпоставки за успешно провеждане на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, от подобно фактическо положение може да се направи извод за създаване на пречка, когато след покана общината не е предприела активи действия в отстъпване на частта, съответстваща на дела на претендиращия. При съсобственост в резултат на реституция, противоправно е очакването на общината като съсобственик, че лишеният от ползване гражданин следва да приеме предназначение на целия имот, свързано нужда от задоволяване цели на населението, тъй като това са нужди само на единия съсобственик. Като е дал обратно правно разрешение на спорния по делото въпрос за правата на съсобственика при гореизложените обстоятелства, въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. ОСГК. Ето защо касационната жалба е основателна в основания си довод за незаконосъобразност на постановеното въззивно решение, предвид безспорно установения към момента на поканата и след нея начин на ползване, несъобразен с правата на ищцата в съсобствеността. Въззивният съд е следвало да обвърже решаващо насрещното доказване на твърденията на ответника, че не пречи, с факта на предприети активни действия от негова страна, от които да се направи извод за реалната възможност на ищцата за достъп до имота и нейната осигуреност. Тази осигуреност не е настъпила през процесния период, въпреки започналите административно процедури по самостоятелно нанасяне на имотите в кв. 424 по плана. При горните факти следва разрешението, указано в ТР № 7/2012 ОСГК относно значението на създадените от съсобственик пречки. Претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлена незаконосъобразно и необосновано. Решението следва да бъде в една част отменено, настоящата инстанция следва да постови решение по същество, с което искът за обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС следва да бъде уважен до установения размер, като основателен и доказан. По делото е безспорно, че в резултат на реституция и съгласно влязло в сила решение, между страните е налице съсобственост по отношение на незастроен имот, представляващ дворно място от 2436 кв. м пл. № 2480, парцел II (за училище) в км. 424 по плана на [населено място], попадащ в училищния двор на ОУ Г. Б. и общината е осъдена да предаде владението на съответната идеална част. При отправена покана от неползващия съсобственик С. М., притежаваща 2/3 ид. част от имота, до [община], притежаваща 1/3 ид. част, с влязло в сила решение е била ангажирана отговорността на ответника на основание чл. 31, ал. 2 ЗД за период, предхождащ исковия, при което положение повторно писмено поискване по смисъла на този текст не е необходима. Фактическото положение относно ползването е е останало непроменено за периода след 1.12.2004 г., за който се претендира обезщетение с настоящия иск, за същия период не е имало и промяна в регулационния статут на имота, върху който не попадат постройки. Не е установено да съществува договор за отдаване на общински имот под наем на въпросното училище, на основание чл. 14, ал. 6 ЗОбС. Ответникът не се е позовал на друго правно основание в отношенията си с общинското училище "Г. Б.", от което обаче не следва, че между общината и това трето лице следва да се изключи отношение по допускане в имота, щом в правомощията на общината е да регулира същите. За исковия период не са предприети дължимите от страна на ответника активни действия, които ефективно да осигурят претендираната от другия съсобственик възможност да ползва дворното място, което именно е от значение за основанието на чл. 31, ал. 2 ЗС. При горните обстоятелства искът е доказан в своето основание, общината като съсобственик е отговорна за създадената пречка другият съсобственик да ползва според правата си, поради което дължи обезщетение, определяемо въз основа на средния пазарен наем за процесния имот, представляващ дворно място. Съгласно заключението на вещо лице, за исковия период от 1.12.2003 г. до 30.11.2004 г. обезщетението възлиза на 5846 лева, до който размер искът е доказан, за разликата до претендираните 6 000 лева същият е неоснователен. Неоснователно е възражението на ответника за изтекла кратка погасителна давност по аргумент от чл. 111, ал. 1, б. "в" ЗЗД, която разпоредба не е приложима в случая. След като жалбоподателката не е уточнила да обжалва отхвърлянето на иска само до определен размер, в останалата обжалвана част, за разликата над сумата 5846 лева въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Основателна е претенцията на ищцата за лихви върху дължимото обезщетение, вземането е акцесорно. Покана е отправена още на 16.11.1999 г. с предявяване на иск на същото основание, тя е и за настоящия период. Писменото поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС води до забава на съсобственика, ако последният не съобрази поведението си с правата на отправилия поканата, не е необходимо да се отправя отделно покана за лихвата върху дължимата в случая главница. На забавата, съответно на вземането си за мораторна лихва кредиторът се позовава чрез настоящия иск по чл. 86 ЗЗД като е претендирал по 200 лева за всяко забавено месечно плащане. Искът е увеличен до размера, установен от заключението на вещото лице Г. Д., прието на първа инстанция. Съгласно заключението, или за сумата 3 517 лева, искът е основателен и доказан и следва да бъде уважен. При този изход на спора, след като делото е разглеждано два пъти от въззивна инстанция, второ по реда на касационния контрол е и настоящето решение, от направените за всички инстанции разноски на ищцата се следват съобразно уважената част от иска, а на ответника с оглед отхвърлената част. Общината е заявила и представила списък на разноските пред настоящата инстанция, във въззивното производство не е направено и произнесено искане за разноски от страна на ответника, не е бил представен и списък. При тези условия за компенсация следва да се присъдят 7893 лева разноски в тежест на ответника. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.