Определение № 2814 от 07.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1820/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. С. Ш., чрез процесуален представител назначен на основание чл. 95, ал. 2 от ГПК адв. А. М. Н. против разпореждане № 77 от 23.01.2024г. постановено по в.гр.д. № 280/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваното разпореждане на основание чл. 286, ал. 1, т. 1 от ГПК са върнати две касационни жалби, съответно с вх. № 258/15.01.2024г. подадена по електронна поща на 12.01.2024г. чрез особен представител адв. А. М. Н. и с вх. № 431/19.01.2024г. подадена по пощата на 18.01.2024г. лично от жалбоподателя срещу решение № 171 от 12.10.2023г. постановено по постановено по в.гр.д. № 280/2023г. по описа на Апелативен съд – Варна. Частната жалба е основана на оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост на обжалваното разпореждане, както и за постановяване в нарушение на процесуалните правила. Частният жалбоподател поддържа, че е неправилен изводът на АС – Варна относно момента на получаване на препис от решението от страната, който е 29.12.2023г., когато е получил разпореждането на съда, с което по същество е оставено без уважение искането му да бъде освободен от представителството на страната, а не 31.10.2023г. Поддържа също, че като процесуален представител назначен на основание предоставена на страната правна помощ под формата на процесуално представителство, адв. А. М. Н. не е имала правно основание да получава съобщения по делото; да уведомява страната, съответно да ги връчва лично. Като процесуален представител адв. А. М. Н. е заявявала многократно пред съда, че няма контакт с представлявания. Доколкото няма качеството на страна, а на назначен от съда процесуален представител на страна, няма право и да подава касационна жалба. Едва след обаждане на страната и по нейно искане е подала касационната жалба на 04.01.2024г. по електронна поща, която е в срок и е допустима. Моли в тази връзка да се отмени обжалваното разпореждане. Не е постъпил отговор от ответника Прокуратурата на Република България в проведената процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – разпореждане, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – въззивник по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. С Решение № 171 от 12.10.2023г. постановено по в.гр.д. № 280/2023г. Апелативен съд – Варна е потвърдено решение № 65 от 25.04.2023г. по гр.д. № 275/2021г. по описа на Окръжен съд – Разград, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен предявеният от С. С. Ш. срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът бил оправдан по НОХД № 154/2019г. на Районен съд – Разград. Съобщението за така постановеното решение е връчено на въззивника С. С. Ш., чрез процесуалния му представител адв. А.-М. Н. на 31.10.2023г., видно от върнат отрязък от съобщение на л. 73 от въззивното дело. С молба, депозирана в деловодството на Окръжен съд - Разград на 08.11.2023г. адв. А.-М. Н. сезирала съда с искане да бъде освободена от задължението й да подава касационна жалба против решението на АС – Варна, както и да представлява въззивника пред ВКС, поради липса на контакт със страната от м. април 2023г. и разминаване в защитните тези на представителя и представлявания. С Разпореждане от 27.11.2023г. съдия докладчик по делото разпоредил да се уведоми адв. А.-М. Н., че е назначен представител на страната за цялото производство по делото, като не са отпаднали предпоставките за това. Посочил, че преценката относно подаване на касационна жалба се извършва от страната, подпомагана от особения представител. Съобщението за това разпореждане е връчено на процесуалния представител на 29.11.2023г. На 05.01.2024г. по делото е постъпила молба от С. С. Ш., обективираща искане да му бъде изпратен препис от постановеното по делото решение. С Разпореждане от 10.01.2024г. съдът разпоредил препис от решението да се връчи на въззивника. Няма данни по делото това разпореждане да е изпълнено. На 12.01.2024г. по електронна поща по делото е депозирана касационна жалба срещу въззивното решение от адв. А.-М. Н., а на 17.01.2024г. по пощата е депозирана касационна жалба срещу същото решение от С. С. Ш.. За да върне така постъпилите касационни жалби, Апелативен съд – Варна приел, че едномесечният срок за обжалване на постановеното решение започнал да тече от 31.10.2023г. е изтекъл, поради което жалбите като просрочени са процесуално недопустими. Този извод на въззивния съд е незаконосъобразен. Правило при връчване на съобщения по реда на ГПК – чл. 45 от ГПК е, че съобщението се връчва лично на адресата. Приравнено на него е връчването на процесуален представител. За да обезпечи правото на защита, в чл. 39, ал. 1 от ГПК изрично е предвидена поредност в действията на съда по призоваването на страните и връчването на съобщенията по делото. Ако страната има съдебен адресат или упълномощен процесуален представител по делото, съдът е длъжен да връчва предназначените за нея призовки или съобщения чрез тези лица. В тази хипотеза връчването, извършено не чрез упълномощения представител, а на адреса на страната чрез друго лице по чл. 46 от ГПК, не е редовно и съдът е длъжен да го извърши наново. Съдебната практика приема, че се касае до норма, която охранява процесуалните права на страната, която разполага с възможността да избере начина, по който да й се връчват съдебни книжа. Съдът не може да преценява целесъобразността на този избор тъй като нормата е създадена в интерес на страната, продиктуван от съображения за наличие на обстоятелства, които затрудняват получаването на призовките и съобщенията лично от нея. Редовността на връчването в този случай не се засяга само ако страната е получила призовката или съобщението лично /в този смисъл практиката на ВКС е последователна и категорична – Решение № 292 от 13.10.2014г. по гр.д. № 2938/2014г. на ВКС, IV ГО; Определение № 368 от 15.11.2001г. по гр.д. № 269/2001г. на ВКС, 5-членен с-в; Определение № 157 от 03.04.2015г. по ч.гр.д. № 1059/2015г. на ВКС, I ГО; Решение № 156 от 18.10.2019г. по гр.д. № 3811/2018г. на ВКС, I ГО; Решение № 249 от 24.03.2010г. по гр.д. № 397/2009г. на ВКС, III ГО и др./. Това разрешение е приложимо във всички случаи на връчване на представител по смисъла на чл. 39 от ГПК. Този случай обаче следва да се разграничава от връчването на представител, който не е посочен или упълномощен от страната, а е назначен от съда. Правната помощ, нейното съдържание, предоставяне, прекратяване и лишаване и техните правни последици са уредени в Глава десета на ГПК, а детайлна е уредбата на правната помощ, която се осъществява от адвокати и се финансира от държавата в ЗПП / в сила от 1.01.2006г./. Съгласно чл. 3 от него, целта на специалния закон е да гарантира равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване и предоставяне на ефективна правна помощ. Доколкото ЗПП е средството, чрез което държавата изпълнява задължението си да гарантира ефективно упражняване на конституционното право на защита, върху нейните органи /включително върху съда/ тежи отговорността да предприемат всички необходими действия, така че предоставеното право да бъде реално реализирано и определеният по реда на закона защитник ефективно да съдейства за реализацията на законните права и интереси на нуждаещото се от правна помощ лице. Доколкото правната помощ, изразяваща се в процесуално представителство не възниква по силата на упълномощаване, а по силата на акта на съда за назначаване на служебен адвокат, съдът, независимо, че няма изрично възложено подобно задължение, дължи активност и проверка дали предоставената правна помощ реално се осъществява. Последното следва и от факта, че предоставянето на правна помощ по граждански дела е част от правото на достъп по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Предоставянето на правна помощ и назначаването на адвокат сами по себе си не гарантират ефективна помощ, в случаите, в които адвокатът е възпрепятстван, за което е уведомил своевременно съда; няма възможност да осъществи връзка със страната, на която е назначен да предоставя помощта; отклонява се от задълженията си по чл. 44, ал. 2 от ЗА и т.н. Ако съдът е уведомен за подобни обстоятелства, той е длъжен да замени назначения адвокат, тъй като в противен случай страната на практика ще бъде лишена от ефективна помощ въпреки предоставянето на безплатна правна помощ. Отговорност на държавата е да осигури необходимия баланс между ефективното упражняване на достъпа до правосъдие, от една страна, и независимостта на адвокатската професия, от друга. Всеки отказ на адвокат за правна помощ да предприеме действия за защита на страната, трябва да е обоснован. Тези изисквания няма да бъдат изпълнени, когато недостатъците в системата за правна помощ лишават физическите лица от реален и ефективен достъп до съд, на който имат право /в този смисъл Определение № 600 от 28.10.2015г. по ч.гр.д. № 4890/2015г. на ВКС, III ГО; Определение № 3038 от 17.07.2023г. по ч.гр.д. № 3514/2023г. на ВКС, IV ГО/. С оглед на така направеното разграничение и данните по делото, съдебният състав приема, че изводът на Апелативен съд – Варна, че касационните жалби са просрочени е направен в нарушение на процесуалните правила. Установено е по делото, че с акт на съда от 02.12.2021г. на въззивника е предоставена правна помощ и назначен процесуален представител по чл. 21, т. 2 от ЗПП. Установено е също, че страната търпи наказание лишаване от свобода в ОЗ – Белене, като в първоинстанционното производство всички съобщения, включително и това за постановено решение са били връчени както на страната в затвора, така и на назначения процесуален представител. Във въззивното производство част от съобщенията са връчени и на страната в ОЗ – Белене /л. 42, л. 70/. Лишената от свобода страна не може да се третира еднакво с разполагащата със свобода страна с оглед специалното правно положение на лишените от свобода /Глава втора от ППЗИНЗС/, както представителството по упълномощаване като израз на правото на избор на страната не е еднакво с представителството по предоставена правна помощ като израз на липсата на право на избор на страната. Съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗПП органът по чл. 25, ал. 1 или 2 назначава определения адвокат за особен представител за всички фази и съдебни инстанции, освен ако има възражение за това. А в чл. 26, ал. 5 от ЗПП е предвидена възможност органът, предоставил правната помощ, да замени назначения адвокат по искане на последния или на страната. Касае се за преценка на съда при зачитане на конкретните обстоятелства по делото. Въззивното решение е връчено на назначения представител на 31.10.2023г. На 08.11.2024г. същият уведомил съда, че няма връзка със страната; че е налице разминаване между защитните позиции на представител и представляван; че иска да бъде освободен от назначеното представителство пред ВКС. По делото няма данни за извършено връчване на постановеното решение на страната. На 05.01.2024г. по делото е постъпила молба от С. С. Ш. с искане да му бъде връчен препис от постановеното решение. С разпореждане от 10.01.2024г. съдът разпоредил препис от решението да се връчи на въззивника. Връчване не е извършено. Възможността за упражняване на правото да се обжалва неблагоприятно неокончателно решение зависи от преценката на страната, но за да се породи тази възможност страната следва да бъде уведомена за обжалваемия съдебен акт. След като на 10.01.2024г. съдът сам е преценил, че препис от решението следва да бъде връчен на страната и е разпоредил да се връчи такъв на въззивника, без данни за връчване на страната до този момент и след като своевременно е бил уведомен от назначения представител, че е възпрепятстван да уведоми страната и да осъществи отношения с нея, то изводът на въззивния съд, че подадените на 12.01.2024г. и на 17.01.2024г. касационни жалби са просрочени е процесуално незаконосъобразен и необоснован. По тези съображения обжалваното определение следва да се отмени, а делото да се върне на въззивния съд за администриране на касационните жалби. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение