Определение № 270 от 30.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 543/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Л. И., Л. К. И. и А. Н. И., чрез адв. Ц. М., срещу определение № 458/13.11.2019г., постановено по ч.гр.д.№ 542/19г. от състав на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено разпореждането на ОС Хасково от 19.07.2019г. по гр.д.№ 203/2019г. за връщане на касационна жалба вх.№ 6864/15.07.2019г. срещу постановеното по делото решение от 23.05.2019г. Жалбоподателите искат отмяна на атакуваното определение като неправилно.Твърдят, че разрешеният с решението на ОС Хасково спор не е търговски, тъй като е постановен по предявен срещу тях иск по чл. 135 ЗЗД и вземането на ищеца – кредитор не е предмет на този спор. Насрещната страна „Райфайзенбанк България“ ЕАД не е депозирала отговор на частната жалба. С определение №114/04.05.2020г. производството по настоящото дело е спряно, на основание чл. 292 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2018 г. на ОСГТК на ВКС. Такова е постановено на 23.06.2022г., поради което, на основание чл. 230, ал.1 ГПК, настоящото производство следва да бъде възобновено. За да се произнесе по частната касационна жалба, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, взе предвид следното: За да постанови обжалваното определение въззивната инстанция е съобразила, че предмет на спора са искове по чл. 135 ЗЗД, ищецът сочи да е кредитор по силата на абсолютна търговска сделка ( договор за овърдрафт кредит) и цената на исковете е под 20 000 лева. Така, като е споделил цитираната в определението си съдебна практика на ВКС, е достигнал до извод, че спорът е търговски, защото искът по чл. 135 ЗЗД има обезпечителна функция спрямо сделката, чието изпълнение се цели да бъде гарантирано ( а в случая тя е абсолютна търговска сделка) и попада в хипотезата на чл. 280, ал.3, т.1, предл.2-ро ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за служебна проверка допустимостта на определението, постановено от Апелативен съд Пловдив. С ТР № 2 по т.д.№ 2/2018 г. ОСГТК на ВКС се прие, че разпореждането на окръжен съд за връщане на касационна жалба е действие по администриране, което не се извършва от окръжния съд в качеството на въззивна инстанция, от което следва, че този акт не попада в приложното поле на чл. 274, ал. 2, предл. 2 ГПК, т.е. не подлежи на обжалване с частна жалба пред съответния апелативен съд, а направо пред Върховния касационен съд. Ето защо, Апелативен съд Пловдив не е бил компетентен да се произнесе по частната жалба на ответниците срещу разпореждането на ОС Хасково, с което е върната, като недопустима, касационната им жалба против въззивното решение на окръжния съд. Или определение № 458/13.11.2019г., постановено по ч.гр.д.№ 542/19г. на ПАС следва да бъде обезсилено, а спорът относно законността на разпореждането на ОС Хасково за връщане на касационната жалба - разгледан от компетентния съд, който се явява Върховният касационен съд. Въззивната частна жалба на ответниците (тази с вх. № 7614/08.08.2019г.) е неоснователна. Определяща за извода търговски или граждански е спорът между страните не е правната квалификация на иска – по чл. 135 ЗЗД, а обезпечителната му функция спрямо сделката, чието изпълнение се цели да бъде гарантирано с него. Тази функция, както и извеждането й като разграничителен критерий за споровете по чл. 135 ЗЗД на търговски и граждански, е безпротиворечиво установена от константната съдебна практика (определение №23/26.01.2018г. по ч.т.д.№ 43/2018г. на ВКС, І ТО и цитираните там) до изменението на ГПК от ДВ, бр.100 от 20.12.2019г. С последното е създадено изречение второ на чл. 113 ГПК, съгласно което делата по искове от или срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Отнесено към казуса, това означава, че независимо от факта, че сделката, чието изпълнение се цели да бъде гарантирано с предявените искове по чл. 135 ЗЗД е търговска, то спорът по тях не е търговски, тъй като страни по търговската сделка и ответници по исковете по чл. 135 ЗЗД са потребители. Или функционалната подсъдност пред ВКС по процесния спор би следвало да се определя като за граждански дела т.е. с праг за касационно обжалване от 5 000 лв. Така даденото принципно разрешение обаче действа само за въззивните решения, постановени след влизане в сила на изменението на чл. 113 ГПК от ДВ бр.100/2019 г. – в този смисъл са мотивите на ТР № 3/2019 от 23.02.2022 г., постановено по т.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. За постановените до влизане в сила на изменението въззивни решения, каквото е процесното (постановено е на 23.05.2019г.) качеството на потребител не променя характера на делото и съответно не се отразява върху обжалваемостта на съдебния акт. Ето защо, с оглед цената на двата иска по чл.135 ЗЗД – всеки под 20 000 лева и характера на делото - търговско, решението на ОС Хасково от 23.05.2019г. е било необжалваемо, съгласно чл. 280, ал.3 т.1, пред.2 ро ГПК. Или разпореждането на ОС Хасково от 19.07.2019г. по гр.д.№ 203/2019г. за връщане на касационна жалба вх.№ 6864/15.07.2019г. срещу постановеното по делото решение от 23.05.2019г. е законосъобразно. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение