Определение № 598 от 30.09.2019 г. на ВКС по т. д. № 1993/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от пълномощника на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“АД ЕИК:[ЕИК] срещу определение № 8398/03.04.2019 г. по в.гр.д. №5086/2018 на Софийски градски съд, ГК,3-ти с-в, с което е оставена без уважение молбата от пълномощника на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“АД за допълване на постановеното по същото дело въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционното за отхвърляне на иска на същото лице по чл.422 ал. 1 ГПК, в частта за разноските, с присъждане на разноските на молителя във всички съдебни производства, включително и заповедното такова. Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал.2, изр.1 ГПК във връзка с чл.248 ал.3 ГПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е постановен отказ да се измени решение на същия състав на САС в частта за разноските,съдът е приел, че липсва основание за това по следните съображения, изложени в мотивите на обжалвания акт: Молителят „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“АД е ищец по предявен в съда на 14.09.2015 г. иск по чл.422 ал. 1 ГПК срещу ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ АД ЕИК[ЕИК] за признаване съществуване на вземане в размер на 24 826,88 лева-стойност на консумирана ел.енергия за м.август и септември 2014 г.и мораторна лихва от 350 лева-за периода на забавата. Предявяването на иска по чл.422 ал.1 ГПК е станало след подадено в срок възражение по чл.414 ГПК от страна на длъжника и последващо подаденото възражение плащане на цялата сума по издадената заповед по чл.417 ал.1 ГПК. При това положение съдът е счел, че съгласно чл.78 ал.2 ГПК ответникът не е дал повод за завеждане на иска и е признал чрез плащането основателността му, поради което и не дължи разноските на ищеца във въззивното производство по предявения след плащането и отхвърлен иск. По същество молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното въззивно решение е неоснователна. Страната е следвало да поиска по реда на чл.248 ГПК изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските в заповедното и в исковото производство пред тази инстанция. Ето защо, правилно въззивният състав в обжалваното с настоящата ЧЖ определение се е произнесъл само по искането за изменение на постановеното от него въззивно решение в частта за разноските, направени от страната в производството пред тази инстанция. За тези разноски ответникът не следва да отговаря на основание чл.78 ал.2 ГПК, с оглед отхвърляне на иска по чл.422 ГПК и от двете инстанции, поради извършеното плащане от негова страна на кредитора, след подаденото възражение по чл.414 ГПК. Това е така, доколкото във всички случаи с плащането на задължението по издадената заповед за изпълнение, което е и предмет на иска по чл.422 ал.1 ГПК, в периода преди предявяване на този иск, съответно и преди обжалване на решението пред въззивния съд, ответникът не е дал повод с поведението си за началото и развитието на самото въззивно производство. С оглед изложеното обжалваното определение се явява законосъобразно и следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение