Решение № 22 от 8.2.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 518/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивни жалби на двете страни срещу Решение №1054/13.07.2023 г. по гр.д.№3061/2022 г. на ОС – П., постановено по обективно съединени искове по чл.233, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявени от ищеца „Р.Ш.Б.“ЕАД, против ответника З. З. З., с което съдът е уважил частично предявеният иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца:

1. сумата от 30 045, 36 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди на л.а.“Б.

ИЗ“ с рег.№........ по време на ползването му, дължимо на основание Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, сключен между страните на 14.07.2021 г., 2. законната лихва:

1. върху главница от 12 018, 16 лв. за периода от 22.07.2022 г. до окончателното плащане;

1. върху главница от 3004, 54 лв. за периода от 11.08.2022 г. до окончателното плащане;

1. върху главница от 3004, 54 лв. за периода от 14.09.2022 г. до окончателното плащане;

1. върху главница от 3004, 54 лв. за периода от 13.10.2022 г. до окончателното плащане;

1. върху главница от 3004, 54 лв. за периода от 10.11.2022 г. до окончателното плащане;

1. върху главница от 3004, 54 лв. за периода от 12.12.2022 г. до окончателното плащане;

1. върху главница от 3004, 54 лв. за периода от 10.01.2023 г. до окончателното плащане;

1. Сумата от 600 лв., представляваща неустойка по т.8 от Списъка на неустойките, представляващ Приложение №1 към Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 14.07.2021 г., за неизпълнение на задължението на ответника да уведоми ищеца за настъпилото на 10.10.2021 г. ПТП с л.а.“Б. ИЗ“ с рег. №........, и за това, че е напуснал местопроизшествието, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.07.2022 г. до окончателното плащане.

С обжалваното решение се отхвърля като неоснователно искането за присъждане на законна лихва:

• върху главницата от 3004, 54 лв. за периода от 22.07.2022 г. до 10.08.2022 г.;

• върху главницата от 3004, 54 лв. за периода от 22.07.2022 г. до 13.09.2022 г.;

• върху главницата от 3004, 54 лв. за периода от 22.07.2022 г. до 12.10.2022 г.;

• върху главницата от 3004, 54 лв. за периода от 22.07.2022 г. до 09.11.2022 г.;

• върху главницата от 3004, 54 лв. за периода от 22.07.2022 г. до 11.12.2022 г.;

• върху главницата от 3004, 54 лв. за периода от 22.07.2022 г. до 09.01.2023 г. С обжалваното решение е бил отхвърлен изцяло предявеният иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата от 13 243, 50 лв., представляваща неустойка по т.20 от Списъка на неустойките, представляващ Приложение №1 към Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, сключен между страните на 14.07.2021 г., като страните са осъдени да заплатят разноски по съразмерност. Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни.

С Въззивна жалба вх.№25179/11.08.2023 г., подадена от ищеца „Р.Ш.Б.“ЕАД, чрез адв. С. Т., се обжалва решението в частта, с която е отхвърлен изцяло предявеният иск по чл.92 от ЗЗД. Релевирани са оплаквания за неправилност на обжалваното решение в тази част. С доклада по делото съдът е разпределил доказателствената тежест между страните, но е пропуснал да укаже на ищеца, че не сочи доказателства за размера на дневната наемна цена на автомобила, която служи като база за изчисляването на размера на неустойката, с което е допуснато нарушение на чл.146, ал.2 от ГПК. Пропускът на съда да даде указания на ищеца, че не сочи доказателства за част от релевантните факти, се е оказал решаващ за крайния извод на съда за неоснователност на претенцията за неустойка, поради което съставлява съществено процесуално нарушение от страна на съда. С оглед на това, на осн. чл.266, ал.3 от ГПК, се иска да бъде приета от въззивния съд като писмено доказателство Справка за наемните цени на автомобилите за съответните периоди, с превод на български език, за наемните цени на автомобилите за период от 2017 г. до 2022 г. В резултат от реализирания пътен инцидент, за периода от датата на ПТП /10.10.2021 г./ до прекратяването на Договор за лизинг и връщане на автомобила /22.03.2022 г./, общо 162 дни, е било невъзможно ползването му по предназначение, което съществено е засегнало търговската дейност на „С.“ /търговско наименование на ищеца „Р.Ш.Б.“ЕАД/. Наред с това, през този период ищецът е заплащал месечните си лизингови вноски по Договор за оперативен лизинг №...., без да може реално да използва автомобила, за които вреди се дължи и уговорената неустойка по т.20 от Списъка на неустойките, представляващ Приложение №1 към Договора за наем, дължима при всеки случай на увреждане на превозното средство в резултат на ПТП, причинено от наемателя, съгласно чл.4.3. от Договора за наем. Размерът на дневната наемна цена е посочен в интернет страницата на „С.“ и се актуализира периодично, като за удостоверяването й се представя приложеното към въззивната жалба писмено доказателство - Справка за наемните цени на автомобилите за съответните периоди, като датата, от която е валидна посочената цена, е посочена в последната колона. В случая, размерът на дневната наемна цена, считано от 21.05.2021 г. (валиден за процесния период) е 109, 00 лв. за уикенд дни ( в какъвто ден е възникнало ПТП), като дължимата неустойка по т.20 е в размер на 75% от тази сума – т.е. 81, 75 лв. на ден – т.е. общо за посочения период от 162 дни сумата от 13 243, 50 лв. Настоява се за отмяна на решението в частта, в която е отхвърлен иска за неустойка, и постановяване на ново по същество, с което този иск да бъде уважен изцяло. Заявява се претенция за направените разноски за въззивното производство, както и за съответно преразпределяне между страните на разноските за първоинстанционното производство.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба на ищеца е връчен на ответника, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№26586/30.08.2023 г., подаден от З. З. З., чрез адв. П. Д.. Заявява се становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца. В доклада по делото съдът е разпределил доказателствената тежест между страните, като е указал на ищеца, че носи доказателствената тежест по иска с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД да докаже наличие на клауза за неустойка в процесния договор за наем и възникване на основание за нейната дължимост, размера на неустойката и периода, за който е дължима. С доклада по делото съдът не е задължен да посочва на страните какви конкретни доказателства следва да представят. Подлежащите на доказване факти са тези, които са спорни по делото, и в случая съдът ги е очертал, като е дал възможност на страните да предприемат необходимите според тях процесуални действия. Решението в обжалваната част е правилно като резултат, но е постановено при процесуални нарушения – вземанията – предмет на делото са прехвърлени на трето лице, което възражение не е обсъдено от съда. Не са обсъдени и възраженията за нищожност на неустоечната клауза по т.20, поради накърняване на добрите нрави /чл.26, ал.1 ЗЗД/, поради излизането й извън присъщите й функции, а също така поради нейната неопределеност и неопределяемост, уговарянето й без краен срок, и непосочването на начина, по който се определя нейният общ размер. Крайният срок, за който ще се начислява неустойката, следва да бъде определен към момента на сключване на договора, а не да бъде в зависимост от волята на кредитора, както е в настоящия случай. Съобразно т.4.3. от договора наемателят не дължи обезщетение за вреди и неустойки, защото отказът на застрахователя е по вина на наемодателя и вредите следва да останат за негова сметка. Клаузите за неустойки са неравноправни клаузи от договор, сключен с потребител, което възражение съдът не е обсъдил, а без да изложи мотиви, е приел за неоснователно, който краен извод е в противоречие с чл.143 от ЗЗП. Ответникът не е обвързан от общите условия и списък с неустойки, защото не е спазено изискването за полагане на подпис, съобразно чл.147а от ЗЗП. Не е ясно кога и от кой орган на ищеца са приети общите условия и списък с неустойки, както и дали са действали при сключването на договора именно в претендираната редакция. Ответникът не е обвързан от договора за наем, защото ищецът като търговец не е изпълнил задължението си по чл.47 от ЗЗП да му предостави по ясен и разбираем начин цялата информация в този текст. Настоява се за потвърждаване на обжалваното решение в частта му по иска с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД. Заявява се претенция за присъждане на съдебни разноски за двете съдебни инстанции.

С Въззивна жалба вх.№26584/30.08.2023 г., подадена от З. З. З., чрез адв. П. Д., се обжалва решението в осъдителната му част по предявения иск с правно основание чл.233, ал.1 и чл.82 от ЗЗД, както и в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сумата от 30 045, 36 лв. не е стойност на вреди по наетата вещ, а сума, която ищецът се е съгласил да плати на лизингодателя, за да прекратят договора за лизинг, като прекратяването е по взаимно съгласие на страните по него, а не поради повреждане или погиване на вещта. Плащането на тези суми от ищеца на третото лице - лизингодател, не е непосредствена последица от действията на ответника, а пряк резултат от споразумението за прекратяване на договора за лизинг. Дори да се приеме, че плащането на тази сума съставлява претърпяна загуба и пропусната полза, то те не са непосредствена последица от неизпълнението, и не са могли да бъдат предвидени при сключването на договора и ответникът не отговаря за тях. Ищецът твърди, че претендираната от него сума 30 047, 36 лв. е равна на платеното от него на лизингодателя, а не че платеното от него се явява вреда от ползването на автомобила. Подлежаща на обезщетение е вредата от физическото увреждане на автомобила, а не сума платена по друг договор на друго лице. Когато разходите за поправяне на вещта са по- големи от нейната стойност, размерът на вредата следва да се определи като разлика между пазарната стойност на вещта към момента на увреждането и нейната остатъчна стойност, която в конкретния случай не е незначителна. Приети са недопустими доказателства – под №3 и №4 в исковата молба, като въпреки изричното възражение е прието писмено доказателство на английски език без превод на български език. Неправилно съдът е приел, че на снимковия материал са отразени именно нанесените по автомобила щети при процесното ПТП – не е ясно кога, от кого и при какви обстоятелства са изготвени снимките. Не се установява представената оферта от „М.“ООД дали отразява действително увредените части от автомобила и необходимост от подмяната им. Съдът е направил погрешни фактически и правни изводи от част от представените доказателства – в представения АУАН няма описание на щетите по автомобила, и същият е съставен значителен период от време след процесното ПТП. Не са обсъдени наведените от ответника правоизключващи възражения за нищожност на клаузите за неустойки, поради накърняване на добрите нрави и като неравноправна клауза в потребителски договор, за неприложимост на неустоечните клаузи и представените общи условия към конкретното правоотношение, както и доводите за наличните несъответствия в доказателствата, липсата на причинна връзка между поведението на ответника и претърпените вреди, чието обезщетяване се търси, както и факта на извършеното цедиране на вземането от ищеца, за което ответникът е бил уведомен с представеното с отговора уведомление. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната му част, с която ответникът е осъден да заплати сумата от 30 045, 36 лв. обезщетение за причинени вреди, ведно със законните лихви, и сумата 600 лв. неустойка по т.8 от Списъка на неустойките – Приложение №1 към договора, и сумата от 2574, 26 лв. разноски за производството, и вместо него да бъде постановено ново решение по същество, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Заявява се претенция за присъждане на разноските за двете съдебни инстанции.

Въззивната жалба на ответника е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, с Определение №2059/30.08.2023 г. жалбоподателят е бил освободен на осн. чл.83, ал.2 от ГПК от задължението за внасяне на държавна такса, поради което жалбата е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищеца, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор вх.№29895/04.10.2023 г., подаден от „Р.Ш.Б.“ЕАД, чрез адв. С. Т., с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба на ответника. В осъдителна си част решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо, правилно и законосъобрзано. Вредите, за които ищецът претендира обезвреда, са в размер на обезщетението, което ищецът е заплатил на Лизингодателя си по повод погиването на лизингованата вещ. В действителност вредите на ищеца са в по-голям размер – в качеството на лизингополучател ищецът е заплащал лизингови вноски за погиналия автомобил по договор за оперативен лизинг от 27.05.2019 г., който е прекратен на 22.03.2022 г. Ищецът не само че не е придобил автомобила в края на лизинговия период, а се е наложило да заплати и обезщетение за унищожаването на лизинговата вещ. Автомобилът е повреден до степен „тотална щета“ по см. на чл.390, ал.2от КЗ, поради което има основание да търси обезщетение в размер на действителната стойност на автомобила към момента на ПТП, която се равнява на 49 745, 00 лв. – т.е. около 20 000 лв. повече от претендираното обезщетение. Ето защо остатъчната стойност на запазените части на автомобила е без значение. Вредите, чието обезщетяване се търси, са реално направените от ищеца разходи по повод погиването на вещта. Неоснователни са доводите за непредвидимост на тези вреди, а как е определен размерът на претенцията няма отношение към предвидимостта на вредите. Относно възраженията срещу доказателства №3 и №4 от исковата молба, в хода на процеса е разяснено, че същите съставляват екранни снимки и данни от информационната система на С. за потребителската сесия с конкретния автомобил – отразяват GPS данните за локализиране на превозното средство, т.е. неговия маршрут, и мястото на приключване на потребителската сесия /т.е. на настъпване на инцидента/, както и уведомлението за инцидент, постъпило от служителите от мобилната група на С., съдържащо пълна информация за времето, мястото, служителя и автомобила, включително изготвени на място от служителя снимки на състоянието на превозното средство. Представената оферта за ремонт не е реализирана, поради липса на икономическа рентабилност на ремонта. Съдът не е обсъдил част от възраженията на ответника, тъй като те са несъотносими към предмета на спора. Възражението за липса на съгласие, обвързващо ответника с общите условия, е неоснователно – договорът е сключен по електронен път, като при сключването му потребителят заявява изрично съгласието си с общите условия, чрез маркиране на нарочно обозначено поле за изразяване на обвързващо съгласие в мобилното приложение, поради което същият съставлява „Договор от разстояние“ по смисъла на чл.45 от ЗЗП. Тъй като договорът за наем на МПС е неформална сделка, същата няма пречка да бъде сключена по електронен път, чрез подписването й с обикновен електронен подпис, при което на основание чл.3, ал.2 от ЗЕДЕУУ писмената форма следва да се счита за спазена. Съгласно легалната дефиниция на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕУУ вр. чл.3, т.10 от Регламент (ЕС) №919/2014 на ЕС и на Съвета от 23.06.2014 г., като електронен подпис следва да бъде приета всяка информация в електронна форма, която позволява еднозначно установяване на авторството на изявлението от страна на адресата. Правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В клаузата на чл.7.2 от договора, представен по делото на хартиен носител, страните заявяват изрично, че сключването на процесния договор и потвърждаването на ОУ по електронен път има същите правни последици като саморъчно подписан договор на хартия. Ето защо, с попълването на лични данни в заявление на интернет сайта на С. /три имена, ЕГН, адрес, ел.поща и тел.номер и потвърждаването на ОУ, ответникът е станал страна по правоотношението с предмет: отдаване под наем на ел. превозно средство. Настоява се за потвърждаване на решението в осъдителната му част. Заявява се претенция за присъждане на разноските за въззивното производство, и преразпределяне на разноските за първоинстанционното производство, съобразно изхода от делото.

На основание чл.269 от ГПК съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен от родово компетентен съд, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което обжалваният съдебен акт e допустим. По правилността му съдът се произнася в границите на релевираните с въззивната жалба оплаквания.

На основание чл.235, ал.2 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени от „Р.Ш.Б.“ЕАД, в качеството на наемодател, против ответника З. З. З., в качеството на наемател, обективно съединени искове за ангажиране на договорната отговорност на ответника, произтичаща от сключен между тях Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, сключен на 14.07.2021 г. чрез използване на средства за комуникация от разстояние, по силата на който на 10.10.2021 г., ответникът е ползвал предоставен му от ищеца електромобил „Б.М.В.“ с рег. №...... Претендира се, че по време на ползването ответникът е причинил увреждането му до степен на „тотална щета“, в резултат от настъпило по негова вина ПТП. Предявени са следните искове:

1. Претендира се осъждане на ответника на основание чл.233, ал.1 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата от 30 045, 36 лв., представляваща обезщетение на основание чл.4.3 от договора, за невъзстановените от застрахователя на вещта щети по превозното средство, до размера на заплатеното на лизингодателя „А.А.“ЕООД обезщетение в размер на 30 045, 36 лв. без ДДС за предсрочното прекратяване на сключения между лизингодателя и наемодателя договор за оперативен лизинг, поради претърпяната „тотална щета“ на лизингованата вещ.

1. Претендира се осъждане на ответника на основание чл.92 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата от 13 243, 50 лв., представляваща неустойка по т.20 от Списък на неустойките - Приложение №1 към договора за наем, за това, че в резултат от увреждането на автомобила той не е можел да се ползва по предназначение, с което е увредена съществено търговската дейност на Наемодателя, начислена за периода от 162 дни – от датата на увреждането на вещта до датата 22.03.2022 г., когато е прекратен сключения договор за лизинг и увреденият автомобил е върнат на лизингодателя;

1. Претендира се осъждане на ответника на основание чл.92 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 600 лв., представляваща неустойка по т.8 от Списъка на неустойките – Приложение №1 към договора за наем, за това, че наемателят не е изпълнил задължението си по чл.3.3 от Договора за наем, като не е информирал наемодателя и компетентните контролни органи (Отдел „Пътна полиция“ към ОД на МВР – П.) за настъпилия инцидент и е напуснал местопроизшествието.

1. Претендира се законната лихва върху претендираните суми, за периода от предявяването на иска, до окончателното плащане.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е релевирал възражения:

Описаното в исковата молба ПТП не е виновно причинено от ответника – в тази връзка се оспорват констатациите на представения по делото протокол за ПТП; Описаните вреди са причинени от дефект на автомобила;

Описаните вреди не са в причинна връзка с описаното ПТП; Описаните вреди в действителност не са настъпили; Претендираната вреда в размер на 30 045, 36 лв. не е в пряка причинна връзка с поведението на ответника; Договорът за наем не обвързва ответника като потребител, поради неизпълнение на задължението на търговеца по чл.47 от ЗЗП да представи на потребителя по ясен и разбираем начин цялата информация; Договорът за наем не е сключен в предвидената от закона писмена форма; Ответникът не е обвързан от общите условия и списъка с неустойки – същите не са подписани от него, не е ясно кой орган и кога ги е приел, и дали именно тази тяхна редакция е била действаща към датата на сключване на договора; Клаузата на чл.4 от договора е неравноправна, и същата не е уговорена индивидуално; Ищецът не е упражнил своевременно правата си по договора за застраховка, поради което сам е станал причина за отказа на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение; Ищецът недобросъвестно не е упражнил правата си срещу застрахователя; Неустоечните клаузи са неравноправни: на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП – задължават потребителя да заплати необосновано високо обезщетение; поради накърняване на добрите нрави – извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; неустойката по т.20 е неопределена и неопределяема, предвидена е без краен срок, не се посочва на какво основание се претендира за 162 дни;

Ищецът не е материално легитимиран да претендира обезщетението, тъй като вземанията са прехвърлени на друго лице с договор за цесия, за която длъжникът е уведомен преди образуването на делото на 28.01.2022 г.; Не се дължат лихви за суми, които не са все още заплатени от ищеца на лизингодателя;

Във връзка с така очертаните спорни правни въпроси, съдът намира следното:

Претенциите на ищеца произтичат от сключен между страните Договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 14.07.2021 г., представляващ „договор от разстояние“ по смисъла на чл.45 от ЗЗП. Сочи се, че ищецът оперира под търговското наименование „С.“, като предоставя обществено достъпна услуга, позволяваща откриване и наемане на електрически автомобили чрез мобилен телефон от неограничен кръг потребители, чрез изградена електронна платформа и свързано с нея мобилно приложение. При регистрацията си по електронен път в мобилното приложение на електронен адрес: http: //spark.bg всеки потребител сключва по електронен път договор за наем на електрическо превозно средство и заявява изрично, че се съгласява с Общите условия на „Р.Ш.Б.“ЕАД. Подписването на договора се извършва чрез маркиране на точно обозначено поле в Мобилното приложение, с което се изявява обвързващо съгласие. За да извърши регистрация в приложението, всеки потребител предоставя данни за самоличност, данни за контакт, и копие от свидетелство за правоуправление на МПС, като заплащането на услугите става чрез кредитна или дебитна карта, която се регистрира в мобилното приложение персонално от всеки потребител.

Договорът за наем е уреден в разпоредбите на чл.228-чл.239 от ЗЗД. Непротиворечиво е възприето в теорията и съдебната практика, че той е консенсуален договор, при който писмената форма не е условие за неговата валидност. Ето защо, той може да се сключи в писмена форма, в устна форма или с конклудентни действия. Между страните по договора трябва да се постигне съгласие относно вещта, която се предоставя за временно ползване, и относно цената, която наемателят дължи срещу предоставеното му ползване. Това са съществените елементи на този вид облигационно правоотношение.

Съгласно чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки. Те стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема. В случая, в срока по чл.131 от ГПК ответникът не оспорва факта, че лично е осъществил регистрацията си в мобилното приложение на ищеца, извършващ търговската си дейност под търговското наименование „С.“, на електронен адрес http: //spark.bg и е предоставил доброволно личните си данни – три имена, телефон, адрес, въз основа на което му е бил открит личен акаунт, през който е ползвал неколкократно предлаганите от ищеца услуги по предоставяне под наем на електрически превозни средства, поради което съдът намира, че ответникът е приел общите условия на ищеца, публикувани в електронния сайт на електронен адрес http: //spark.bg. В случая, приемането на общите условия на търговеца за сключваните от него сделки, включително и действащият към 14.07.2021 г. ценоразпис на ищеца за ползване на електрическите превозни средства под наем, и Списък на неустойките, е осъществено от ответника чрез електронно изявление, направено чрез мобилното приложение на електронния сайт на ищеца на електронен адрес: http: //spark.bg при регистрацията на ответника и създаването на негов акаунт в електронната платформа на ищеца, чрез който да извършва поръчки и да ползва предлаганите от търговеца услуги. Когато е съставен електронен документ, съдържащ електронното изявление на ответника за приемането на общите условия на търговеца, на основание чл.3, ал.2 от ЗЕДЕУУ писмената форма, в която следва да се осъществи приемането на общите условия на търговеца, следва да се приеме за спазена.

При регистрацията на ответника в електронната платформа на ищеца, поддържана чрез мобилно приложение, извършена на 14.07.2021 г., не се твърди да е била индивидуализирана конкретната вещ /електрически автомобил/ - предмет на договора, която се предава от наемодателя на наемателя, и не е постигната договореност за конкретна цена за ползването на вещта. Ето защо съдът намира, че договорът за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 14.07.2021 г. /на л.10-30 от делото на СГС/, има характер на рамков договор, с който ищецът е предоставил информация на ответника, в качеството на евентуален потребител на предлаганата от ищеца услуга, за общите условия, при които осъществява дейността си, включително ценоразписа на наемните цени за предлаганите под наем превозни средства, и Списъкът на неустойките, съставляващ неразделна част от Общите условия, а ответникът, като се е съгласил с общите условия, при които ищецът предоставя под наем електрически автомобили, е предоставил на ищеца личните си данни, установяващи самоличността му, както и шофьорската му правоспособност, с оглед изпълнение на законовите изисквания за ползване на отдаваните под наем автомобили по предназначение. С оглед характера на електронния документ, съставен между страните на 14.07.2021 г., съдът намира, че същият няма характер на окончателен договор за отдаване под наем на електрически автомобил, а етап от сключването на такъв договор. Договорът се финализира с индивидуализирането на конкретната вещ – конкретен електрически автомобил, за който потребителят заявява поръчка чрез мобилното приложение да ползва под наем, и който търговецът се съгласява да му предостави, като му предава държането на вещта чрез дистанционно отключване на автомобила посредством активиране на бутон „Отключване“ в мобилното приложение.

Съгласно чл.49, ал.2 от ЗЗП, при договор от разстояние, който се сключва по електронен път чрез интернет сайт и който предвижда задължение за потребителя да извърши плащане, търговецът предоставя на потребителя информацията по чл. 47, ал. 1, т. 1, 5, 15 и 16 по ясен и очевиден начин в непосредствена близост до бутона, чрез който потребителят прави поръчката си. Търговецът е длъжен да обезпечи, че когато потребителят прави своята поръчка, изрично потвърждава, че поръчката е свързана със задължение за плащане от негова страна. Ако извършването на поръчка е свързано с активиране на бутон или на подобна функция, върху бутона или върху тази подобна функция се изписват четливо само думите „поръчка със задължение за плащане" или друга съответна недвусмислена формулировка, от която става ясно, че извършването на поръчка води до задължение за плащане от страна на потребителя. Съгласно чл.49, ал.10 от ЗЗП, тежестта за доказване на спазването на изискванията на чл.49, ал.2 от ЗЗП се носи от търговеца. В конкретния случай, при лежаща върху ищеца доказателствена тежест да установи спазването на изискванията на чл.49, ал.2 от ЗЗП, по делото не са събрани доказателства дали мобилното приложение на поддържания от ищеца интернет сайт на електронен адрес: http: //spark.bg отговаря на тези изисквания.

Съгласно чл.49, ал.3 от ЗЗП, когато търговецът не спази изискванията на ал.2, потребителят не е обвързан от договора или поръчката. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение, че не е обвързан от договора, като е навел твърдения поддържаният от ищеца интернет сайт на електронен адрес http: //spark.bg да не отговаря на изискванията на чл.49, ал.2 от ЗЗП да му предостави по ясен и разбираем начин информацията по чл.47, ал.1 от ЗЗП.

Във връзка с така релевираното възражение, съдът намира следното:

В конкретния случай, с оглед начина на сключване на договора /на два етапа/, при сключването на рамковия договор на 14.07.2021 г., с който ищецът е заявил, че приема общите условия на търговеца, и е бил създаден негов потребителски акаунт в електронния сайт на търговеца, за ищеца не са възникнали задължения за плащане. Такива задължения за плащане възникват на втория етап от сключването на договора – при извършване на поръчката за наемане на конкретно електрическо превозно средство и стартирането на потребителската сесия на ползването му, поради което изискването на чл.49, ал.2 от ЗЗП следва да бъде спазено към този момент.

При тълкуване на разпоредбата на чл.49, ал.3 от ЗЗП съдът намира, че неспазването на изискванията на чл.49, ал.2 от ЗЗП към датата на финализиране на договорното правоотношение на 10.10.2021 г., не е основание потребителят да се освободи от сключеният вече от него на 14.07.2021 г. рамков договор при общи условия, а съставлява основание потребителят да оспори по размер възникналото от конкретната поръчка, направена на 10.10.2021 г. в 5: 14 ч. за наем на конкретно превозно средство /електрически автомобил „Б.М.В.“ с рег. №......../, задължение за плащане на наемната цена. Разпоредбата не предвижда самостоятелно основание за нищожност на сключения договор, тъй като в нея се предвижда възможност само за едната страна по договорното правоотношение /потребителят/ да не се счита обвързана от него, но такава възможност не е предвидена за търговеца, и той не може на това основание да се освободи от възникналите за него задължения по конкретния договор за наем на конкретното превозно средство. Освен това, логическото тълкуване на разпоредбата на чл.49, ал.3 от ЗЗП във връзка с разпоредбата на чл.49, ал.2 от ЗЗП, и приложена към конкретния договор, обосновава извод, че в случай, че електронният сайт не отговаря на изискванията на чл.49, ал.2 от ЗЗП, потребителят няма да е получил предварително информация за крайната цена на стоките или услугите с включени всички данъци и такси, или начина на изчисляването й, преди да е дал съгласието си за сключването на договора. В конкретния случай информацията по чл.47, ал.1, т.15 и т.16 от ЗЗП е несъотносима към предмета на предлаганата от търговеца услуга, а информацията по чл.47, ал.1, т.1 от ЗЗП се съдържа в обявените общи условия на търговеца, с които ответникът се е съгласил на 14.07.2021 г. при регистрирането си в платформата на ищеца.

От друга страна, в срока по чл.131 от ГПК ответникът не е оспорил факта, че на 10.10.2021 г. в 5: 14 ч. е резервирал чрез откритият от него на 14.07.2021 г. акаунт в платформата на ищеца на електронен адрес http: //spark.bg, чрез поддържаното от ищеца мобилно приложение, ползването на конкретна вещ - лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №........, и в 5: 19 ч. на същата дата е стартирал управлението на същия автомобил. Тези обстоятелства се установяват и от представеното извлечение от електронната платформа на ищеца /на л.54 от гр.д.№7817/2022 г. на СГС/. От така обективираните действия на ищеца, които не се оспорват – резервиране на конкретен електрически автомобил, предоставян от ищеца за ползване под наем, и стартиране на потребителска сесия, чрез привеждането на автомобила в движение, се обосновава извод, че ищецът е предал на ответника държането на вещта – предмет на договора, а ответникът я е приел без възражения относно състоянието, в което вещта му е предадена, и е започнал да я ползва по предназначение. С оглед така установеното от фактическа страна, съдът намира, че дори електронната платформа на ищеца, чрез която на 10.10.2021г. е сключен договорът за наем на лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №........, да не отговаря на изискванията на чл.49, ал.2 от ЗЗП, на 10.10.2021 г. в 5: 19 ч. между ищеца и ответника е сключен с конклудентни действия валиден договор за наем на лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №........, при обявените от ищеца към 14.07.2021 г. общи условия в електронната платформа на електронен адрес http: //spark.bg. Следователно, за ответника са възникнали предвидените в закона задължения на наемателя по чл.233 от ЗЗД – да върне вещта на наемодателя, да му съобщи за настъпилите повреди на наетата вещ, и да го обезщети за претърпените от наемодателя вреди, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която наемателят не отговаря. Дори да се приеме, че ответникът на основание чл.49, ал.3 от ЗЗП не е обвързан от писмения договор за наем на лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №........, финализиран по електронен път на 10.10.2021 г., следва да се приеме, че задълженията на наемателя по чл.233 от ЗЗД произтичат от сключения на същата дата с конклудентни действия договор между страните при обявените от търговеца към 14.07.2021 г. общи условия, за наем на лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №.........

Не се твърди и не се установява потребителската сесия, стартирана от ответника на 10.10.2021 г. в 5: 19 ч., да е била прекратена през акаунта на ответника преди 6: 56 часа на 10.10.2021 г., когато в платформата на ищеца е въведен доклад на Т.Т. – служител на ищеца, за получен сигнал от полицията до колцентъра на ищеца за настъпило ПТП с лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №........, настъпило на ул.“П.Д.П.“ №19 /на л.56 и л.57 от гр.д.№7817/2022 г. на СГС/. От данните за движението на автомобила, съобразно инсталираната в него „Система за Превозни средства“ /съгласно дефиницията в т.1.8 от представения по делото договор от 14.07.2021 г./, се установява, че стартираното движение на автомобила в 5: 19 ч. е приключило в 5: 28 ч., като траекторията му завършва /видно от извлечение на л.55 от гр.д. №7817/2022 г. на СГС/ на посоченото в доклада на Т.Т. /на л.56/, и в протокола за ПТП №1757550/15.12.2021 г. /на л. 115 от делото на ПОС/ място на произшествието. Съгласно доклад /на л.56/, и в протокола за ПТП №1757550/15.12.2021 г. /на л. 115 от делото на ПОС/, автомобилът е открит на ул.“П.Д.П.“ №19 в увредено състояние, претърпял ПТП, изразяващо се в напускане на пътното платно вдясно по посока на движението, и удар в крайпътно дърво, при което в предната дясна част на автомобила са настъпили увреждания.

Както в съдебната практика, така и в правната доктрина се приема непротиворечиво, че изпълнението на задължението за връщане на вещта е двустранен акт, съставен между страните по наемното правоотношение – т.е. не е достатъчно наемателят да изостави наетата вещ, а е необходимо да я предаде на наемодателя /така в Решение №242/10.02.2017 г. по т.д.№3389/2015 г. на ВКС, 1-во търг. отд./. В конкретния случай не се твърди и не се установява държането на вещта да е било върнато от наемателя на наемодателя след приключване на потребителската сесия, стартирана на 10.10.2021 г. в 5: 19 ч. Следователно, увреждането на вещта е настъпило в срока на ползването й от наемателя.

Протоколът за ПТП №1757550/15.12.2021 г. /на л. 115 от делото на ПОС/ е оспорен от ответника в срока по чл.131 от ГПК. Същият съставлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК, поради което има обвързваща съда материална доказателствена сила за удостоверените в него обстоятелства, възприети от длъжностното лице. От същия се установява, че е съставен по Преписка №Ю30р-28766/11.10.2021 г., като във връзка с установеното с него ПТП е взето административно отношение с Акт с.АВ №179671. При лежаща върху ответника доказателствена тежест да оспори чрез провеждане на главно доказване установените обстоятелства в оспорения протокол за ПТП №1757550/15.12.2021 г., по делото не са ангажирани доказателства, които да опровергават отразените в протокола обстоятелства, или да внасят съмнение в тях – напротив, констатациите в оспорения протокол се подкрепят от други събрани по делото доказателства - извлечение от електронната платформа на ищеца /на л.54 от гр.д.№7817/2022 г. на СГС/, доклад на Т.Т. – служител на ищеца, за получен сигнал от полицията до колцентъра на ищеца за настъпило ПТП с лек автомобил „Б.М.В.“ с рег. №........, настъпило на ул.“П.Д.П.“ №19 /на л.56 и л.57 от гр.д.№7817/2022 г. на СГС/, Уведомление за щета №..... от 12.10.2021 г. до “Д.З.И.“ЕАД /на л.59 от делото на СГС/, електронни писма от ищеца до електронния адрес, посочен от ответника при регистрацията му в електронната платформа на адрес: http: //spark.bg от 11.10.2021 г. /на л.71 от делото на СГС/, както и представените от ответника електронни писма от ищеца, получени на същия електронен адрес от ответника - от 29.10.2021 г. /на л.22-23 от делото на ПОС/, от 01.11.2021 г. /на л.24 от делото на ПОС/, от 03.12.2021 г. /на л.26-27 от делото на ПОС/, от 10.12.2021 г. /на л.28 от делото на ПОС/.

Съгласно чл.233, ал.1, предл. второ от ЗЗД, наемателят дължи на наемодателя обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Съгласно чл.233, ал.1, изр.четвърто от ЗЗД, до доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Следователно, с разпоредбата на чл.233, ал.1 от ЗЗД са въведени две оборими презумпции – че вещта е приета от наемателя в добро състояние /изр. четвърто/, и че причинените вреди през време на ползването от вещта са по причина, за която отговаря наемателя /изр. второ/. Оспорването на въведена законова презумпция се осъществява от ответника чрез провеждане на обратно доказване, което винаги е пълно и главно. В конкретния случай, ответникът е релевирал твърдение, че настъпилото ПТП е причинено от техническа неизправност /скрит дефект/ на наетата вещ, но не са релевирани твърдения в какво конкретно се е състояла неизправността, и каква е причинната връзка на твърдяната неизправност с настъпилото ПТП. Не се твърди и не се установява по делото ответникът да направил възражения пред наемодателя - преди или след стартиране на потребителската сесия на 10.10.2021 г., или непосредствено след преустановяване на движението на автомобила, за наличие на неизправност на автомобила, непозволяваща ползването му по предназначение. При лежаща върху ответника доказателствена тежест да установи твърдяното от него основание за освобождаването му от отговорност за настъпилото увреждане на наетата вещ, такова доказване не е проведено по делото. Ответникът не е останал на местопроизшествието, и не е уведомил контролните органи и наемодателя за настъпилото ПТП, с което се е лишил от възможността да участва при съставянето на протокол за настъпилото ПТП, в който евентуално да заяви твърдените от него причини за настъпване на произшествието, или да оспори констатациите на контролните органи в момента на съставянето на протокола за ПТП, или да участва в съставянето на двустранен протокол между него и наемодателя за причинените на вещта щети в резултат от настъпилото ПТП. Не са ангажирани доказателства такива възражения и оспорвания да са били направени от ответника в хода на административното производство по Преписка №Ю30р-28766/11.10.2021 г. При липса на успешно проведено обратно доказване за опровергаване на презумпцията за вина на наемателя за настъпилото увреждане на наетата вещ през срока на ползването й, съдът намира релевираното възражение за настъпване на увреждането по причина, за която ответникът не отговаря, за неоснователно. В този случай, наемателят на основание чл.233, ал.1, предл. второ от ЗЗД дължи на наемодателя обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта /така в Решение №1590/03.10.199г., V г.о., Решение №2061/20.08.1957 г. по гр.д.№5798/1957 г. на IV г.о./.

По отношение на вида и размера на претърпените от наемодателя вреди, съдът намира следното:

По делото е представено като доказателство Допълнително споразумение от 22.03.2022 г. към Договор за оперативен лизинг №.... (по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване №1665447/27.05.2019 г.) към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 14.12.2018 г. /на л.65-69 от делото на СГС/, от който се установява, че ищецът е ползвал предоставената под наем на ответника вещ – електрически автомобил В. с регистрационен номер........ по договор за оперативен лизинг, сключен с лизингодателя „А.А.“ЕООД. От споразумението се установява, че по силата на чл.7.5 от Рамковия договор, при направен отказ на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение за увредената на 10.10.2021 г. лизингова вещ, за лизингополучателя е възникнало задължение да обезщети лизингодателя за всички претърпени вреди във връзка с посоченото увреждане на превозното средство. Предвид увреждането на превозното средство, чието ремонтиране лизингополучателят е приел за икономически нецелесъобразно, страните са договорили предсрочно прекратяване на договора за лизинг на посочената вещ, считано от 22.03.2022 г., с произтичащите от това последици, определени в закона и предвидени в Рамковия договор. С чл.2 от споразумението лизингополучателят се е съгласил да върне на лизингодателя държането на превозното средство, като предвид увреденото състояние, в което то се намира, с чл.3 страните са се съгласили, че лизингополучателят дължи на лизингодателя обезщетение за увреденото превозно средство, и за предсрочното прекратяване на лизинговия договор, в общ размер на 30 045, 36 лв. без ДДС, платимо съгласно чл.5 в срок до 25.01.2023 г., на 10 разсрочени месечни вноски, с размер на всяка от тях от 3004, 54 лв., с падежи на 25. число на месеците от април, 2022 г. до януари 2023 г. включително. От представените по делото 10 броя платежни нареждания за кредитни преводи /на л.53-62 от делото на ПОС/ се установява, че уговорените в допълнителното споразумение 10 броя разсрочени вноски, всяка от които в размер по 3004, 54 лв., са били преведени от ищеца на лизингодателя „А.А.“ЕООД в сроковете, уговорени в допълнителното споразумение. В представения по делото документ /Допълнително споразумение/ не се съдържа индивидуализация на вещта, но несъмнен извод за идентичността на визираната в допълнителното споразумение вещ с процесния електрически автомобил може да бъде направен от преамбюла на споразумението, в който се сочи, че се отнася до увредено на 10.10.2021 г. превозно средство, за което е заведена преписка по щета пред „Д.З.И.“ЕАД №..... за изплащане на обезщетение по многогодишна застраховка „Каско +“ №440219229000809, по която застрахователят е отказал изплащане на застрахователно обезщетение. От приложеното по делото писмо изх.№0-92-13226/20.10.2021 г. /на л.60 от делото на СГС/ се установява, че посочения номер преписка по щета за изплащане на обезщетение по посочения номер многогодишна застраховка „Каско+“ на „Д.З.И.“ЕАД е именно преписката, образувана във връзка с увреждането на процесния електрически автомобил В. с регистрационен номер.........

От така представените по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че поради увреждането на процесния електрически автомобил, който ищецът е ползвал по договор за оперативен лизинг, по силата на чл.7.5 от Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 14.12.2018 г., сключен между ищеца, като лизингополучател, и лизингодателя „А.А.“ЕООД е възникнало задължение да обезщети лизингодателя за всички претърпени вреди във връзка с увреждането на лизинговата вещ. За тези настъпили в патримониума на лизингодателя вреди, изразяващи се във вреди от увреждането на лизингованата вещ, и вреди от предсрочното прекратяване на договора за лизинг, страните са се споразумели, че лизингополучателят дължи на лизингодателя обезщетение в общ размер на 30 045, 36 лв. без ДДС, което е било изцяло изплатено от лизингополучателя на лизингодателя на 10 вноски от по 3004, 54 лв., в уговорените между страните по договора срокове.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира за установено, че в резултат от увреждането на електрическия автомобил В. с регистрационен номер........, и отказът на застрахователя „Д.З.И.“ЕАД по заведената пред него преписка по щета №..... да изплати обезщетение по сключената с ищеца многогодишна застраховка „Каско +“ №440219229000809, в патримониума на ищеца е възникнало задължение /въз основа на чл.7.5 от сключения рамков договор за лизинг/ към лизингодателя „А.А.“ЕООД да му заплати обезщетение за всички претърпени вреди от увреждането на вещта. Възникването на задължение за заплащане на обезщетение увеличава пасива на патримониума на ищеца, но до тук то е определено само по своето основание, поради което не е ликвидно. Правото на обезщетение е лично право на увреденото лице, поради което то следва да бъде предявено от него пред задълженото лице, за да стане ликвидно и изискуемо. Предявяването и определянето на това право по размер няма пречка да бъде осъществено извънсъдебно, по споразумение между увреденото и задълженото лице. В конкретния случай, възникналото задължение за обезвреда е станало ликвидно с постигане на извънсъдебно споразумение между страните по договора за лизинг, като е определено по размер, и е станало изискуемо, с настъпването на уговорените между страните по договора за лизинг падежи на разсрочените погасителни вноски. Същото е било платено от ищеца на лизингодателя, с което е намалял актива на имуществото на ищеца. Намаляването на имуществото на ищеца съставлява действително претърпяна от него загуба, и следователно го уврежда. Следователно, съдът намира за установено от правна страна, че ищецът реално е претърпял претендираната с исковата молба вреда в размер на 30 045, 36 лв.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е релевирал възражение, че претендираната от ищеца вреда не е пряка и непосредствена последица от увреждането на наетия от него електрически автомобил, с което е оспорил наличието на пряка причинна връзка между неизпълнението на договорното му задължение да върне на наемодателя вещта в състоянието, в което същата му е била предоставена, като се отчете обичайното й изхабяване в резултат от ползването й по предназначение, и претърпяната от ищеца вреда от заплащането на сумата 30 045, 36 лв. като обезщетение на лизингодателя, съгласно сключеното между ищеца и лизингодателя Допълнително споразумение от 22.03.2022 г. Преки и непосредствени са вредите, които са нормален, безусловен и закономерен резултат от неизпълнението. Когато вредите се дължат на други фактори, независещи от волята на длъжника – напр. възникнали от поведението на кредитора, на трето лице, или на непреодолима сила, те са косвени. /така в Решение №245/31.07.2017 г. по т.д.№3625/2015 г. на ВКС, 1-во търг. отд./. Преценката дали е налице пряка и непосредствена причинна връзка между претърпяната от ищеца вреда и неизпълнението на договорното задължение от страна на ответника да върне на наемодателя наетата вещ в състоянието, в което я е получил, като се вземе предвид нормалното й изхабяване при ползването й по предназначение, следва да се извърши, като се съобрази вида и характера на накърнените права на наемодателя. В конкретния случай, наемодателят е ползвал вещта по договор за оперативен лизинг. По силата на препращащата разпоредба на чл.345 от ТЗ, лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, както и задължението да върне вещта след изтичане срока на договора. По аргумент за противното от чл.343 от ТЗ следва, че при договора за оперативен лизинг риска от случайното погиване или повреждането на вещта се носи от лизингодателя, но не и в случай на увреждане на вещта в резултат от виновно поведение на лизингополучателя, респективно – на неговия наемател. В тази хипотеза, на основание чл.233, ал.1, изр. трето от ЗЗД, лизингополучателят дължи на лизингодателя обезщетение за вредите, причинени на вещта от неговия наемател. Следователно, юридическият факт на виновно увреждане от наемателя на наетата лизингова вещ, едновременно и по силата на закона поражда задължение за обезвреда на наемателя към наемодателя, както и задължение за обезвреда на лизингополучателя към лизингодателя. Тези задължения обаче са в различен обем, тъй като наемателят дължи обезщетяване на вредите, претърпени от наемодателя, а лизингополучателят дължи обезщетяване на вредите, претърпени от лизингодателя. Вредите, претърпени от наемодателя, във всички случаи включват възникналото в неговия патримониум /в качеството му на лизингополучател/ задължение за обезщетяване на вредите на лизингодателя, но е възможно да не се изчерпват с това задължение. От своя страна, лизингодателят търпи вреди не само от увреждането на вещта /като неин собственик/, но и от предсрочното прекратяване на договора за лизинг, тъй като вече не е в състояние да изпълни задължението си по чл.342, ал.1 от ТЗ да предостави ползването на вещта на лизингополучателя, и то в състояние, което отговаря на ползването, уговорено в лизинговия договор – на основание чл.244, ал.1 от ТЗ във вр. чл.230, ал.1 от ЗЗД. Следователно, вредите, които търпи наемодателят – лизингополучател, включват вредите, причинени на вещта, претърпените от лизингодателя вреди от предсрочното прекратяване на договора за лизинг, и допълнителните вреди, които търпи наемодателя- лизингополучател във връзка с увреждането на вещта. Всички тези вреди са пряко следствие от факта на виновното увреждане на вещта от наемателя. В представеното по делото Допълнително споразумение от 22.03.2022 г. към Договор за оперативен лизинг №...., е уговорено между страните по договора за лизинг, че обезщетението обхваща вредите на лизингодателя от увреждането на вещта и от предсрочното прекратяване на договора за лизинг, поради което с договореното обезщетение в размер на общо на 30 045, 36 лв. се обезщетяват само вреди на лизингодателя, които са пряко настъпили от увреждането на вещта, поради което за наемателят дължи обезщетяването на наемодателя за заплатеното от него на лизингодателя обезщетение.

В настоящото производство ищецът е претендирал обезщетение в размер, съответстващ на размера на обезщетението, платено от него на лизингодателя. Ответникът е оспорил дължимостта на обезщетение в претендирания от ищеца размер, като е релевирал възражение, че договореният с Допълнително споразумение от 22.03.2022 г. към Договор за оперативен лизинг №.... размер на обезщетението надхвърля размера на действително нанесените на вещта вреди. Това възражение е неоснователно, тъй като, както вече се каза, подлежащите на обезщетяване вреди включват не само стойността на действителните вреди, нанесени на вещта, а и други вреди – вредите на лизингодателя от предсрочното прекратяване на договора за лизинг, както и допълнителни вреди на наемодателя от увреждането на вещта. За последните вреди ищецът не претендира обезщетение, а заплащане на неустойка.

Възражението на ищеца за прекомерност на уговореното между страните по договора за лизинг обезщетение следва да бъде квалифицирано като такова с правно основание чл.83, ал.2 от ЗЗД, за сключен от ищеца с увреденото лице /лизингодателя/ договор за спогодба по смисъла на чл.365, ал.1 от ЗЗД, при неизгодни за него условия. Съобразно посочената разпоредба, длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин /ТР №1/11.12.2018 г. по тълк.д.№1/2017 г. на ОСГК на ВКС/. Релевираното от ответника възражение е правоизключващо, като доказателствената тежест за установяване на твърдяното основание за екскулпиране лежи върху ответника, по общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК. В конкретния случай по делото ищецът е представил оферта от 26.11.2021 г. от „М.К.“ООД /на л.61-63 от делото на СГС/ - оторизиран сервиз на застрахователя „Д.З.И.“ЕАД за електрически автомобила с марката „В.“ /„В. i Service“/, от която се установява, че стойността на ремонта на автомобил с регистрационен номер........ би била в размер на 51 294, 79 лева. Същевременно, от Удостоверение за застрахователна стойност на МПС №2131095/30.11.2021 г. /на л.64 от делото на СГС/ се установява, че застрахователната стойност на същия автомобил към същата дата е в размер на 49 745 лв., изчислена по методиката, прилагана от застрахователното дружество, при нормална амортизация на същото МПС.

От представения по делото Договор за продажба от 22.03.2022 г. /на л.120 от делото на ПОС/ се установява, че остатъчната стойност на електрическия автомобил В. с регистрационен номер........, в увредено състояние, по която същият е продаден на трето лице, е била в размер на 14 166, 67 лв. /цена без ДДС/, като с така получения от лизингодателя „А.А.“ЕООД приход от продажбата на вещта по остатъчната й стойност, следва да бъде намалена загубата на собственика от увреждането на вещта. Следователно, търпяната вреда от лизингодателя следва да бъде изчислена като разлика между пазарната стойност на вещта преди увреждането, която е не по-ниска от застрахователната стойност на същото МПС, изчислена по методиката на застрахователя, и остатъчната стойност на автомобила, по която същият е продаден на трето лице в увредено състояние. Така изчислена, вредата на собственика от увреждането на вещта е не по-малко от 35 578, 33 лв. Следователно, като се е съгласил да заплати на лизингодателя обезщетение в размер на 30 045, 36 лв., при това на 10 разсрочени вноски, за вредите от увреждането на вещта и от предсрочното прекратяване на лизинговия договор, наемодателят е положил грижата на добър стопанин, като е ограничил отговорността си до сума, която е по-малка от действително претърпяната от лизингодателя вреда. При така събраните по делото доказателства съдът намира, че ищецът успешно е провел насрещно доказване, с което е внесъл основателно съмнение в основателността на релевираното от ответника възражение по чл.83, ал.2 от ЗЗД. Следователно ответникът не е доказал по несъмнен начин възражението си, и същото следва да се остави без уважение.

Неоснователно е и релевираното възражение за недобросъвестно поведение на ищеца, като е предявил претенцията си за обезвреда срещу наемателя, а не срещу застрахователя, при наличие на сключен валиден договор за застраховка. На първо място ищецът има право на избор към кой от задължените за обезвреда лица да отправи претенцията си. Наличието на валиден договор за застраховка „Каско“ не изключва възможността ищецът да отправи претенцията си към виновното за увреждането лице. В конкретния случай обаче се установява, че такава претенция е била предявена срещу застрахователя, който е отказал плащане, видно от Уведомително писмо изх.№0-92-13226/20.10.2021 г. /на л.60 от делото на СГС/, и то на основание неизпълнението от виновния водач на задължението му по чл.125 от ЗДвП да остане на мястото на произшествието и да изчака пристигането на представител на контролните органи, която хипотеза е изключен риск от застрахователното покритие.

Следва да бъде обсъдено и релевираното възражение за липса на активна процесуалноправна и материалноправна легитимация на ищеца да претендира плащане на задължението, поради прехвърлянето му на трето лице по договор за цесия.

С отговора на исковата молба ответникът е представил отправено от ищеца до ответника електронно писмо /на л.30 от делото на ПОС/, с което ответникът е бил уведомомен, на посочено в писмото основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, че паричното му задължение към дружеството „Р.Ш.Б.“ ЕАД е било прехвърлено на друго лице – дружеството „Е...“, с посочен адрес в Швейцария, и посочен електронен адрес и телефон за контакт, като новият кредитор по възникналото правоотношение е именно това трето лице. Полученото от ищеца електронно писмо действително има съдържание на уведомление от кредитора за извършена от него цесия на цялото възникнало в полза на ищеца вземане към ответника, произтичащо от договора за наем. В отговор на това процесуално действие, първото съдебно заседание ищецът е отрекъл съществуването на договор за цесия между него и дружеството „Е...“, като релевира твърдения, че сключеният между него и това дружество договор всъщност не е договор за цесия, а за колекторска услуга – за събиране на вземания на ищеца срещу уговорено възнаграждение, като представя сключения между него и третото лице договор. Също така твърди, че по този договор на третото лице са възложени за събиране определени вземания срещу ответника - две вземания за неустойки на обща стойност 1136 лв., като не е било включено основното вземане за обезщетения. За обема на възложените за събиране вземания ответникът е бил уведомен от колекторската фирма с електронно писмо от 15.04.2022 г. Впоследствие, преди предявяването на иска, ищецът е оттеглил възлагането на колекторската фирма за всички възложени за събиране вземания срещу ответника, за което оттегляне ответникът е бил надлежно уведомен от третото лице с електронно писмо от 18.04.2022 г. За доказване на твърденията по делото са представени сключеният договор с дружеството „Е...“ /на л.83-91 - препис от оригинала, и заверен превод на български език на л.92-105 от делото на ПОС/, както и двете електронни писма – от 15.04.2022 г. /на л.65/ и от 18.04.2022 г. /на л.64/. От съдържанието на така представения договор се установява, че от предмета на договора /формулиран в чл.3.5/, и уговорените в договора права и задължения на „Е...“ /в чл.4.1, чл.4.2, чл.4.8, чл.10.3, чл.10.4/, договорът няма съдържанието на договор за продажба на вземания, а на договор за услуга по събиране на вземания на ищеца. От електронните писма се установява, че възлагането за събиране на вземането от 1136 лв. е било оттеглено. При така представените доказателства от ищеца съдът намира, че не се установява в действително претендираните от ищеца вземания срещу ответника да са били цедирани от ищеца на третото лице „Е...“. Полученото от ответника уведомление с електронно писмо от 28.01.2022 г. /на л.30/ създава привидност, че задълженията му са изцяло прехвърлени на нов кредитор - „Е...“, което би имало правно значение, ако ответникът твърди и представи доказателства да е заплатил надлежно на посоченото от ищеца трето лице „Е...“ изцяло или частично задължението. Таков плащане на „Е...“, с оглед полученото уведомление от кредитора, на основание чл.75, ал.2 от ЗЗД, би освободило длъжника от задължението. В конкретния случай, обаче, плащане на задължението на третото лице, което с оглед обстоятелствата се е явявало оправомощено да го получи, не е било извършено от ответника. Само по себе си погрешно изпратеното от ищеца до ответника уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД, не отнема правото на действителния кредитор да предяви иск за събиране на вземането си, когато в действителност липсва договор за цесия. Изпратеното уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД би освободило длъжника от последиците на забавата на изпълнението на задължението, за периода, в който за него е съществувала привидност, че негов кредитор е друго лице. В този случай, за поставяне на длъжника отново в забава, е необходимо действителният кредитор да изпрати нова покана за изпълнение на задълженията, което е сторено с факта на депозиране на исковата молба. Тъй като ищецът не претендира заплащане на обезщетение за забавеното плащане преди датата на депозиране на исковата молба, изпратеното уведомление до длъжника на 28.01.2022 г. с електронно писмо на л.30, не освобождава длъжника от задължението за плащане на обезщетение за забава за претендирания в настоящото производство период на забавата.

Като е достигнал до същите крайни изводи по предявения иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД, съдът е постановил правилно и законосъобразно решение по този иск, което следва да се потвърди в тази част.

Решението на съда е правилно и в частта му по акцесорната претенция за лихви върху претендираното обезщетение. Съдът е взел предвид, че задължението на наемодателя да заплати обезщетение на лизингодателя е било разсрочено на 10 вноски, като падежите на 7 от разсрочените вноски не са били настъпили към датата на предявяване на иска – 22.07.2022 г., от която се претендира начисляване на лихва върху цялата главница от 30 045, 36 лв. На основание чл. 235, ал.3 от ГПК съдът е взел предвид настъпилите в хода на процеса плащания от страна на ищеца, извършени съобразно уговорените падежи на разсрочените вноски. Вредата за ищеца от заплащане на обезщетение на лизингодателя е възникнала с извършването на всяка от разсрочените вноски, поради което и това е момента на увреждането на ищеца, от който ответникът дължи лихва за забава, на основание чл.84, ал.2 от ГПК, макар поканата за плащане да е направена за 6 от тях по-рано – с предявяването на иска. Ето защо, и в тази част решението следва да се потвърди.

По предявените искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, съдът намира следното:

По предявеният иск за сумата от 13 243, 50 лева, представляваща неустойка, начислена на основание т.20 от Списъка на неустойките, представляващ Приложение №1 към договора за наем, съдът намира следното:

От т.20 на представения по делото Списък на неустойките /на л.36 от делото на СГС/ се установява, че неустойката по т.20 се начислява при всеки случай на повреждане /увреждане на превозното средство, поради ПТП, причинено от Наемателя, или при неизпълнение на задължения на Наемателя, установени в договора или Общите условия, както и при действия/бездействия на Наемателя, в резултат на които Превозното средство бъде конфискувано от компетентните органи и/или ъдат отнети необходими документи за законосъобразното му управление и/или регистрационни табели и/или други принадлежности. В графата „обяснение“ е посочено: „Тази неустойка се прилага поради обстоятелството, че в резултат на действия/бездействия на Наемателя, Наемодателят се лишава от възможността да ползва актива в съответствие с предназначението му“. Същевременно, съдът констатира, че в Списъка на неустойките е предвидена в т.9 различна неустойка за случаите, в които превозното средство е повредено или унищожено по време на стартираната от наемателя потребителска сесия или непосредствено преди нейното преустановяване, с изключение на случаите, при които рискът от увреждането или погиването на автомобила е изцяло покрит от застрахователното дружество, застраховало превозното средство. В графата „обяснение“ е пояснено: „Превозните средства са от съществено значение за дейността на Наемодателя, поради което трябва да бъдат защитени, с оглед безпрепятственото предоставяне на услуга за споделено наемане на електрически автомобили. Тази неустойка намира приложение в случаите, при които причинените увреждания или погиване на автомобила са в резултат на виновно поведение на Наемателя и причинена груба небрежност от негова страна през наемния период с превозното средство, включително и при настъпването на ПТП по вина на Наемателя, в резултат на което са причинени увреждания (частични щети) по превозното средство или тотална щета по смисъла на действащите разпоредби от КЗ.“ Видно от вписването в графата „Размер на неустойката“, в този случай е предвидена различна неустойка за различните модели електрически автомобили, като размера е диференциран съобразно броя увредени елементи на автомобила, като при пълна щета на автомобил от марката „Б.“ дължимата неустойка е в размер на 9500 лв. На основание чл.20, изр. второ от ЗЗД, съдът извършва тълкуване на посочените две разпоредби във връзка една с друга. При сравняване на обосновката на двете неустойки се установява, че макар да са редакционно формулирани по различен начин, неустойката по т.9 и неустойката по т.20 са предвидени все за обезщетяване на едни и същи вреди на наемодателя – претърпени от невъзможността да ползва актива в съответствие с неговото предназначение – за предоставяне на услуга за споделено наемане на електрически автомобили. Налице е обаче разлика, съобразно хипотезите, в които съответната неустойка намира приложение – неустойката по т.9 се прилага в случай на увреждане на повече от 3 елемента на автомобила, включително и в случай на „тотална щета“, докато неустойката по т.20 се прилага при всяко повреждане на превозното средство, дори то да засяга само един елемент от него, както и в случаите, в които превозното средство не може да бъде използвано, макар да не е увредено, поради наложени по вина на наемателя санкции или мерки от контролните органи, препятстващи възможността превозното средство да бъде използвано през определен период от време. При тълкуване с оглед целта на договора и добросъвестността, се обосновава извод, че действителния смисъл на неустойката по т.20 е да обхване случаите, които стоят извън хипотезите, в които намира приложение неустойката по т.9. Този извод следва логически и от обстоятелството, че в случаите, в които автомобилът е претърпял „тотална щета“, при която възстановяването му е икономически неизгодно /както е в процесния случай/, периодът, за който се начислява неустойката по т.20 би бил изцяло зависим от волята на наемодателя, а не от обективни фактори – тя би могла да надхвърли действителната стойност на вещта в неувредено състояние, и би могла да бъде начислявана без краен срок, независимо от поведението на виновния наемател или на контролните органи. Това тълкуване на разпоредбата, предвиждаща неустойката по т.20, противоречи на добросъвестността, и накърнява добрите нрави, по критериите, формулирани неизчерпателно с ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, тъй като в този случай неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Ето защо, съдът намира, че неустойката по т.20 е неприложима в случаите на настъпила „тотална щета“ на наетото превозно средство по вина на наемателя, поради което претенцията за заплащането й е неоснователна, и следва да се отхвърли изцяло.

По изложените съображения първостепенния съдебен акт по този иск се явява правилен като резултат, поради което следва да се потвърди в тази частта му по този иск.

По предявения иск за сумата от 600 лв., представляваща дължима неустойка по т.8 от Списъка на неустойките, съдът намира следното:

Съгласно т.8, наемателят дължи неустойка в размер на 600 лв. в случай на неинформиране или несвоевременно информиране на Наемодателя и компетентните контролни органи при инцидент, или напускане на местопроизшествието, след осъществен инцидент с Превозното средство. В графата „обяснение“ се уточнява, че в случай на ПТП или инцидент, потребителят трябва незабавно да информира органите на МВР и други компетентни органи (ако е необходимо), както и Наемодателя, като е длъжен да остане на местопроизшествието до пристигане на съответните държавни органи и служители на Наемодателя. В конкретния случай ответникът не оспорва, че не е останал на мястото на произшествието, не се твърди и не се доказва да е известил Наемодателя, компетентните контролни органи или други органи, за настъпилото ПТП. Установява се, че Наемодателят е бил уведомен от контролните органи за настъпилото произшествие с наетият автомобил. Именно нарушаването на това задължение на наемателя, което му е вменено не само от договора, но и от чл.125 от ЗДвП, е основание и за отказ на застрахователя по сключения валиден договор за застраховка „Каско +“ за превозното средство, поради което наемодателят не е получил застрахователно обезщетение, и е възникнало и задължението му да заплати обезщетение на лизингодателя. Следователно, установяват се настъпили конкретни имуществени вреди за наемодателя, за обезщетяването на които е предвидена посочената неустойка по т.8 от Списъка на неустойките, поради което предявената претенция за заплащането на сумата от 600 лв. за неустойка по т.8 е основателна, и следва да се уважи.

Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение и по този иск, което следва да се потвърди.

При този изход от спора, въззивните жалби и на двете страни се явяват неоснователни, поради което направените разноски от всяка страна за заплащане на държавна такса и процесуално представителство за собствената й въззивна жалба, следва да останат за сметка на страните, както са направени. На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на страните следва да се присъдят разноски за процесуално представителство, съразмерно с отхвърления обжалваем интерес по въззивната жалба на насрещната страна. Въззивното производство е с общ обжалваем интерес от 43 888, 86 лв. /= 30 045, 36 лв. + 13 243, 50 лв. + 600 лв./, от тях 30 645, 36 лв. по въззивната жалба на ответника, и 13 243, 50 лв. по въззивната жалба на ищеца. Със списък по чл.80 от ГПК въззивникът – ищец е претендирал разноски за процесуално представителство за въззивното производство в размер на 2496 лв., от които, съразмерно на отхвърлената въззивна жалба на насрещната страна, следва да му се присъдят 30 645, 36 / 43 888, 86 части, или сумата от 1742, 83 лв. Въззивникът – ответника е претендирал със списък по чл.80 от ГПК разноски за процесуално представителство за въззивното производство, като изрично е посочил какви разноски за адвокатско възнаграждение претендира по всеки един от исковете. По въззивната жалба на насрещната страна се претендират разноски за процесуално представителство в размер на 1591 лева, които следва да му се присъдят изцяло. Останалите разноски за процесуално представителство, направени във връзка със собствената му въззивна жалба, следва да останат за сметка на въззивника-ответник.

Тъй като спорът е потребителски, се прилага § 2 от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100 от 20.12.2019г./, с което в чл. 113 ГПК, озаглавен „Искове на и срещу потребители“ е създадено ново процесуално правило /второ изречение на чл. 113 ГПК/, съгласно което предпоставка за разглеждане на такива спорове от касационната инстанция е цената на иска да е над 5000 лева. Ето защо, на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК на касационно обжалване не подлежи иска за парично вземане с цена на иска 600 лв., поради което решението на въззивния съд по претенциата с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 600 лв., е окончателно, а по исковете с цена на иска 13 243, 50 лв. и 30 045, 36 лв. подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът