Решение № 32 от 7.2.2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 717/2023 г.

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване. Районен съд П. е сезиран с искова молба, подадена от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ж.к. „М.“ 4, Бизнес Парк С., сграда 14, чрез пълномощника на страната, против М. Т. Т. от с. Г., община П., ЕГН ••••••••••.. С исковата молба е предявен положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК. С Решение № 770/ 05. 07.2023г. на районен съд П., постановено по гр. д. № 1880/2022г. по описа на същия съд, искът е отхвърлен изцяло, като неоснователен.. Решението на районния съд се обжалва с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ж.к. „М.“ 4, Бизнес Парк С., сграда 14, подадена чрез процесуалния представител на страната. Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се отмени решението на районния съд и се постанови ново решение от въззивната инстанция, по съществото на спора, с което се уважи предявения иск. Претендира се заплащането на съдебно-деловодни разноски. В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от противната страна, подаден чрез пълномощника на страната.В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд, като правилно и законосъобразно да се потвърди. В открито съдебно заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си. Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение, които са посочени във въззивната жалба, като взе предвид становището на страните и събраните доказателства пред първата инстанция, при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното: Въззивната жалба е процесуално допустима. Жалбата е подадена от активно легитимирана страна ( ищец в производството пред районния съд Жалбата е подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК. В текста на чл. 269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на обжалваното съдебно решение. Посочено е, ч е съдът служебно се произнася по валидността на решението.По допустимостта на решението в обжалваната му част. По останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или за неговата процесуална недопустимост. Възраженията, които се правят са свързани с правилността на съдебното решение. Разгледана по същество въззивната жалба е основателна. От доказателствата по делото се установява, че на 23. 01. 2018г. страните са сключили Договор за потребителски кредит/ДПК/ по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК Касае се за револвиращ потребителски кредит и издаване на кредитна карта. Договорът за потребителски кредит е сключен при следните параметри: Размер на кредита 1000лв.; Срок на кредита – 24 месеца( две години – 23. 01. 2020г.); Размер на вноската по кредита – 65, 74лв.; Годишен процент на разходите /ГПР/- 39, 39%; Годишен лихвен процент/ ГЛП/- 30, 51%; Общо дължима сума по кредита – 1577, 76лв; По основателността на исковете. В текста на чл. 10 ал.1 от ЗПК са посочени общите основания за валидност (действителност) на ДПК, а именно- договорът следва да се сключи в писмена форма, на хартиен или на друг траен носител, по ясен и разбираем начин, при размер на шрифта не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. ►От съдържанието на ДПК и Приложението към него съдът прави извода, че ДПК отговаря на общите условия за действителност на такъв вид договор. Договорът е сключен в писмена форма, клаузите на договора са написани граматически по ясен и разбираем за потребителя начин, шрифта на договора не е по-малък от 12, договорът е сключен в два екземпляра – по един за всяка страна. Подписан е от страните по договора. В текста на чл. 19 ал. 1 от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието ГПР. Посочено е, че ГПР представлява общите разходи на потребителя по ДПК, настоящи и бъдещи ( лихви, други преки или косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В текста на чл. 19 ал. 2 от ЗПК е посочено, че ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение №1. В текста на чл. 19 ал. 4 и ал. 5 от ЗПК е посочено, че ГПР не може да бъде по-висок от 5- пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора, надвишаващи определения размер се считат за нищожни. В текста на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК е посочено, че ДПК трябва да съдържа данни за ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът размера и действието, за което се събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. В текста на чл.11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е посочено, че в ДПК трябва да се посочи лихвения процент по кредита, условията за прилагането му, както и условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В текста на чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК е посочено, че ДПК трябва да съдържа наличието или липсата на отказ на потребителя от договора, срока и условията, при които това право може да бъде упражнено. За да отхвърли предявения иск районния съд е приел, че в ДПК кредитора не е посочил как е формиран лихвения процент по кредита, не е посочено цялото съдържание на чл. 11 ал. 1т. 9 от ЗПК, условията за промяна на лихвения процент, не е посочено как е формиран ГПР, според разпоредбите на чл. 19 ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Не е спазена разпоредбата на чл.11 ал. 1 т. 20 от ЗПК. Приел е, че след като не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9, т. 10 и т. 20 от ЗПК, на основание чл. 22 от ЗПК, ДПК е недействителен. Приложил е разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.Констатирал е, че погасената част от кредита надхвърля чистата стойност на кредита и на това основание е отхвърли иска, като неоснователен. Този извод на районния съд е неправилен, тъй като не е съобразен с материалния закон и със съдебната практика на ВКС и съдилищата в РБ по повдигнатия правен спор. Текстът на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК изисква в ДПК да се посочи лихвения процент по кредита. Според параграф 1 т. 4, т. 5, т. 5а и т. 6 от ДР на ЗПК лихвеният процент може да бъде „фиксиран „ и „променлив „. Фиксираният лихвен процент не се променя през целия срок на договора. Той представлява постоянно и непроменливо число.Променливият лихвен процент не представлява постоянно число и може да бъде променян по време на срока на договора. При променливия лихвен процент задължително трябва да се посочи в ДПК референтния лихвен процент и фиксираната надбавка, които са основата за определянето на променливия лихвен процент. ►От съдържанието на ДПК се установява, че страните са уговорили „фиксиран“ лихвен процент за целия срок на договора. При това положение не е необходимо ДПК да съдържа всичките реквизити на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Достатъчно е в ДПК да е посочен лихвения процент за целия срок на договора, който е непроменлив. Останалите елементи на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК ще намерят приложение в ДПК при уговорен променлив лихвен процент, а не фиксиран лихвен процент. Както бе посочено по- горе, само при променливия лихвен процент е необходимо в ДПК да се посочат условията за промяна на лихвения процент и по-конкретно референтния лихвен процент и надбавката. ►Неправилен е извода на районния съд за това, че в ДПК не е посочена методиката, по която е изчислен ГПР. Такова изискване на закона няма. Законът изисква единствено в ДПК да се посочи ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Това е посочено в ДПК. В текста на чл.9а от ЗПК е поставено изискването методиката за изчисляване да се посочи единствено при референтния лихвен процент, съгласно чл. 33а от ЗПК. Следва да се отбележи, че законодателя не е поставил изискването в ДПР да се посочи как е формиран ГПР, тъй като методиката за изчисляването на ГПР е нормативно определена в текстовете на чл. 19 ал. 1, 2, 4 и 5 от ЗПК. Независимо от това, следва да се отбележи, че в т.17 на Приложението към ДПК кредитора е посочил при какви допускания е определен ГПР. (По отношение на клаузите на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 и чл. 19 ал.1 от ЗПК съдебната практика на ВКС и на съдилищата в РБ се е произнесла в горния смисъл- виж Р. № 106 /03. 06. 2022г. по гр. д. № 3253/2021г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; Р. № 651 /30. 06. 2020г. по в. гр. д. № 611/2020г. на ОС Пловдив; Р. № 189 /03. 12. 2020г. по в. гр. д. № 350/2020г. на ОС Шумен) ►Неправилен е извода на районния съд за това, че е нарушена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК. В т. 11 на Приложението към ДПК са посочени условията, при които може да бъде закрита картата, както по искане на кредитополучателя, така и по инициатива на кредитора. По своята правна природа закриването на картата представлява отказ от договора, от страните по договора, което обективира правната норма на чл. 11ал. 1 т. 20 от ЗПК. По изложените съображения въззивната инстанция счита, че ДПК от 23. 10. 2018г. не е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 19 от ЗПК, както погрешно е приел районния съд. ►На основание чл. 271 ал. 1 от ГПК ще следва да се отмени изцяло решението на районния съд.Ще следва да се постанови решение по съществото на спора от въззивната инстанция, като се уважат частично предявените искове. Вещото лице по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, приета без възражение от съда и страните, е дало заключение, от което се установява, че към 25.03.2022 г. - датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК размера на задължението е общо 1 285, 02 лв., което включва: -1 000 лв. – главница /разрешен кредитен лимит/. -2, 77 лв. – лихва, неплатени суми в гратисен период за периода 15.03.2021 г. – 13.08.2021 г. -41, 01 лв. – застрахователни премии за периода 15.03.2021 г. – 13.08.2021 г. -24 лв. – такси обслужване за периода 15.03.2021 г. – 13.08.2021 г. -217, 24 лв. – възнаградителна лихва за периода 16.02.2021 г. – 13.08. 2021 г. Вещото лице е изчислило и размера на мораторната лихва за периода 09.09.2021 г. – 16.03.2022 г. при главница 1 000 лв., равняващ се на 52, 50 лв. Въззивната инстанция счита, че установителният иск следва да се уважи в следните размери: -главница в размер на отпуснатия кредитен лимит от 1 000 лв., ведно със законната лихва от датата на входиране на заявлението в съда до окончателното и заплащане; -възнаградителна лихва в размер на 181, 95 лв. – за периода от 01.04.2021 г. до 14.09.2021 г.; -мораторна лихва за забава – 52, 50 лв. – за периода от 09.09.2021 г. до 16.03.2022 г., В останалите части до пълните претендирани размери, исковете следва да се отхвърлят като неоснователни. ►При този изход на делото съдът намира искането на ищеца за присъждане на съдебно- деловодни разноски в настоящото производство за основателно. С оглед на представените доказателства за реално извършени разноски и при спазване на правилата на чл.78, ал.1 от ГПК, в полза на ищцовото дружество следва да се присъди сума в размер в общ размер на 1 223 лв., от които държавни такси 223 лв. /25 лв. заповедното производство, 123 лв. за първата инстанция и 75 лв. за въззивната инстанция/, юрисконсултско възнаграждение 200 лв. /по 50 лв. за заповедното производство и за първата инстанция и 100 лв. за въззивната инстанция/ и 800 лв. за особен представител /300 лв. за първата инстанция и 500 лв. за въззивната инстанция/. ►По обжалваемостта на въззивното решение. От удостоверението за търговска регистрация на дружеството „ П.К.Б.“ ЕООД се установява, че дружеството по занятие сключва договори за парични заеми, със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството е „търговец „ по смисъла на чл. 1 ал. 2 т. 1 от ТЗ - търговско дружество. При това положение, договора за потребителски кредит следва да се определи, като „търговска сделка“ по смисъла на чл. 286 ал. 1 и ал. 3 от ТЗ. При положение, че за едната страна сделката е търговска, разпоредбите на ТЗ за търговските сделки се прилагат и за двете страни(чл. 287 от ТЗ). По неуредените въпроси ( какъвто е настоящия казус, тъй като сделката представлява договор за заем за потребление по чл. 240 от ЗЗД, който не се урежда от разпоредбите на ТЗ ) ще следва да се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство и по конкретно тези на ЗЗД - чл. 288 от ТЗ. От съдържанието на исковата молба се установява, че вземането на кредитора е с обща цена и сцена на отделните претенции под 20, 000 лв., поради което на основание чл. 280 ал. 3 т.1 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1 от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд