Решение № 1993 от 20.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8630/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20213635/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 63451/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 123 състав, са изцяло отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Ц. Б. Я. обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Ц. Б. Я. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1 265, 68 лева – стойност на доставена от ищцовото дружество топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••, абонатен № •••••••, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 25.05.2017 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 33066/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 158 състав, до изплащане на вземането, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, за сумата от 175, 97 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2015 г. – 28.04.2017 г., като неоснователни и недоказани. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т. С.“ ЕООД. Срещу първоинстанционното съдебно решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрисконсулт Т.Ж.. Излагат се съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Считат се за необосновани изводите на СРС за недоказаност на претенциите за доставена до собствения на ответницата недвижим имот топлинна енергия /ТЕ/. Сочи се, че погрешно първата инстанция не е кредитирала изслушаните и приети по делото съдебно – техническа /СТЕ/ и съдебно – счетоводна експертизи /ССчЕ/ поради факта, че при тяхното изготвяне са били използвани документи, които не са събрани като доказателства по делото. Дори и експертните заключения да не бъдат кредитирани, при липсата на спор по делото, че ответницата е собственик на топлоснабдения имот, исковете се явяват доказани по основание, поради което неправилно СРС не е уважил последните до размер, определен от него съобразно нормата на чл. 162 ГПК. При тези съображения се моли за отмяна на първоинстанционното решение в неговата цялост и постановяване на друго решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски по делото. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Ц. Б. Я., чрез адвокат Н. Г.. Излагат се аргументи за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и се моли за неговото потвърждаване. Конкретно се сочи, че по делото не е доказана претенцията на топлофикационното дружество за реално доставена топлинна енергия до имота на ответницата. Сочи се, че последната е пребивавала в процесния недвижим имот инцидентно, тъй като преимуществено живее извън страната. Считат се за правилни мотивите на първата инстанция да не кредитира СТЕ и ССчЕ, доколкото те са били изготвени въз основа на документи, предоставени от ищеца. Допълнително се твърди неоснователност на исковите претенции поради начисляването им в противоречите със ЗЗП, Директива № 2012/27/ЕС, Решение № 4777/13.04.2018 г. на ВАС. Претендират се разноски за въззивната инстанция. Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т. С.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, не е изразило становище по въззивната жалба. Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба са изложени твърдения, че ответницата е клиент на ТЕ за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в качеството на собственик на топлоснабден имот, представляващ апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••••, абонатен № •••••••, като дължи на ищцовото дружество заплащане на сума в общ размер 1 441, 65 лева, от която: 1 219, 40 лева – главница за доставена и реално потребена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (25.05.2017 г.) до окончателното изплащане; 167, 61 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2015 г. – 28.04.2017 г.; 46, 28 лева – главница, представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (25.05.2017 г.) до окончателното изплащане; 8, 36 лева – лихва за периода 15.09.2015 г. – 28.04.2017 г. Във връзка с депозирано на 25.05.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 33066/2017 г. по описа на СРС, ГО, 158 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните суми, срещу която длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и сторените по делото разноски. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата Ц. Б. Я., с който се оспорват предявените искове по основание и размер. Навеждат се правоизключващи възражения за недължимост на претендираните суми поради липса на облигационно отношение, противоречие със ЗЗП, неоснователно прихващане със суми за връщане на задължения от отминал период, неравноправни клаузи. Моли се за постановяване на съдебно решение, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост. Претендират се разноски по делото. По делото е приложено заповедно дело № 33066/2017 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 158 състав, от което се установява, че на 25.05.2017 г. „Топлофикация София“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Ц. Б. Я. за следните суми: 1 219, 40 лева – главница за доставена и реално потребена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (25.05.2017 г.) до окончателното изплащане; 167, 61 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2015 г. – 28.04.2017 г.; 46, 28 лева – главница, представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (25.05.2017 г.) до окончателното изплащане; 8, 36 лева – лихва за периода 15.09.2015 г. – 28.04.2017 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия през периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден имот, представляващ апартамент 16, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••••, абонатен № •••••••. Претендират се разноски в заповедното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. С разпореждане от 30.05.2017 г. по ч. гр. д. № 33066/2017 г. по описа Софийски районен съд, Гражданско отделение, 158 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски: 28, 83 лева – държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед за изпълнение. Във възражението са оспорени заявените претенции поради недоказаност и липса качеството на потребител на топлинна енергия на соченото за длъжник лице. В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред. С определение от 28.03.2018 г., като трето лице – помагач на страната на ищеца е конституиран „Т. С.“ ЕООД. По делото е представен, неоспорен от ответната страна, Договор за продажба на държавен недвижим имот от 22.09.1978 г., видно от който Ц. Б. Я. е придобила собствеността върху процесния имот, представляващ апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••••, ет. 8, ведно с припадащите му се 1.021/100 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата. Видно от представения по делото протокол от проведеното на 18.07.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ж. к. •••••••, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т. С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на ТЕ в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение. В списъка за ап. № 16 е посочено лицето Ц. Б. Я., срещу което е положен саморъчен подпис, неоспорен по делото. На 24.07.2002 г. е сключен договор между „Т. С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж. к. •••••••, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на ТЕ, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната ТЕ в срок до 45 дни след предоставяне на информация от "Топлофикация София" ЕАД за показанията на топломера за отчетния период. Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Топлофикация София“ ЕАД – възложител и „Т. С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ – 024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение. По делото са приети съобщения към фактура № 0064977868/31.07.2015 г. за отоплителен сезон 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. на обща стойност 852, 44 лева с вкл. ДДС, и фактура № 0075629399/31.07.2016 г. за отоплителен сезон 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. на обща стойност 319, 17 лева с вкл. ДДС, и извлечение от счетоводството на ищцовото дружество за аб. № ••••••• със задължения към 28.04.2017 г. в общ размер на 1 441, 65 лева, от които 1 265, 68 лева – главница, и 175, 97 лева – лихви. От третото лице – помагач „Т. С.“ ЕООД с молба от 13.04.2018 г. са представени и приети като доказателства по делото индивидуални справки за отопление и топла вода, съставени от топлинния счетоводител за исковия период, при посочен клиент за абонатен № ••••••• Ц. Б. Я.. Със същата молба са представени 2 броя главни отчети, ведно с известия за доставка – за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., и двата саморъчно подписани от посочения в тях клиент – Ц. Я., чиито подписи не са оспорени по делото. В производството пред СРС е изслушано и прието заключението на вещо лице инж. Н.М. по допуснатата съдебно – техническа експертиза /СТЕ/. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложени по делото, а и на допълнително изискани от ищцовото дружество, фирмата за топлинно счетоводство и ТР „София Изток“ документи. От последното се установява, че общият топломер в абонатната станция в жилищната сграда, находяща се в гр. София, ж. к. „•••••••••, се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т. н. "терминал" се снема показанието на топломера в 0: 00 ч. на първо число на месеца. Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е направено според експерта, се разпределя между потребителите. Ответницата е осигурила достъп за отчет на 26.04.2015 г. и на 07.05.2016 г. В процесния период м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. е извършвано дялово разпределение в ап. № 16, като не е потребявана ТЕ за отопление на имот /констатирано е, че в имота не е имало присъединени към отоплителната инсталация радиатори и не е начислявана ТЕ за отопление на имота/, а само ТЕ, отдадена от сградната инсталация, и ТЕ за БГВ /от 2 бр. узаконени водомера за топла вода/. Начислената ТЕ, отдадена от сградната инсталация, е била определена съобразно с чл. 143, ал. 1 ЗЕ от 2006 г., ДВ бр. 74 от 2006 г., и т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на ТЕ в СЕС към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. Конкретно е посочена начислената ТЕ за БГВ за отоплителен сезон 2014 – 2015 г. – 68 куб. м., и отоплителен сезон 2015 – 2016 г. – 19 куб. м., като е отбелязано, че така установеното количество ТЕ за БГВ е умножено с разхода на ТЕ за загряване на 1 куб. м. вода в съответствие с нормативните наредби за дадения период и действащата към този момент цена и е получена дължимата стойност за БГВ. От заключението се установява, че пълната отопляема кубатура на ап. № 16 съгласно акт за разпределение на кубатура 218 куб. м. Дяловото разпределение през исковия период е извършвано от "Т. С." ЕООД в съответствие с нормативната уредба. От заключението се установява, че за процесния период сумите за потребена ТЕ са: фактурирана сума от „Топлофикация София“ ЕАД - 2 023, 49 лева /по прогнозно потребление/ и - 804, 12 лева – резултат от изравнителните сметки, или като краен резултат сума за плащане в размер на 1 219, 37 лева, в която сума не са включени лихви за просрочено плащане и стари задължения, ако има такива. В посочената сума не се включват и задълженията за дялово разпределение. През разглеждания период общият топломер, монтиран в абонатната станция, на всеки 2 години е преминавал на метрологични проверки за определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност, които са извършвани от оторизирани юридически лица. На въпрос на съда вещото лице е посочило, че възприетият механизъм за установяване на консумирана ТЕ в разглеждания случай е този по чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ – на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна сметка. Пред СРС е изслушано и прието заключението на вещо лице В. С.а по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/, изготвено въз основа на приложени по делото, а и на допълнително изискани от ищцовото дружество и фирмата за топлинно счетоводство документи. От последното се установява, че в счетоводството на ищеца не са отразени плащания на процесните суми, като по счетоводни данни на „Топлофикация София“ ЕАД дължимите суми за процесния период възлизат на 1 219, 40 лева – главница за ТЕ, 167, 61 лева – лихва за забава върху главницата за ТЕ, 46, 28 лева – главница за дялово разпределение, 8, 36 лева – лихва върху главницата за дялово разпределение. На въпрос на съда вещото лице е посочило, че всички претендирани вземания са възникнали след 25.05.2014 г. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. По отношение неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното: Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – ЕС, и за сума за предоставена услуга дялово разпределение на ТЕ, както и искове за заплащане на обезщетение за забава върху стойността на доставената ТЕ и на обезщетение за забава върху стойността на предоставената услуга дялово разпределение на ТЕ. Правилно е прието от СРС, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявените претенции: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответницата като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответницата на претендираното количество ТЕ; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането. При доказване на посочените предпоставки в тежест на ответницата е докаже своевременно релевираните от нея възражения, от които черпи изгодни за себе си последици. Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на ТЕ за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ). Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от 2006 г./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на ТЕ за битови нужди, дължащи цената на доставената ТЕ по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на ТЕ за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на ТЕ те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на ТЕ за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената ТЕ. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни ОУ потребителите на ТЕ за битови нужди. В процесния случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че процесният недвижим имот е топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира имотът/ е присъединена към топлопреносната мрежа. От представения по делото, неоспорен от ответната страна, Договор за продажба на държавен недвижим имот от 22.09.1978 г., се установява, че Ц. Б. Я. е придобила собствеността върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••••, ет. 8, ведно с припадащите му се 1.021/100 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата. По делото не се твърди и не се установява така описаният имот да е бил прехвърлен на трети лица след посочената дата на неговото придобиване. Нещо повече, ответницата признава, че живее в него, като твърди, че това се случва само инцидентно, доколкото преимуществено пребивава в чужбина. В този смисъл настоящият въззивен състав счита, че ответницата, в качеството си на собственик на топлоснабдения имот, се явява потребител на ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. същата има качеството на „битов клиент“ съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник" от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В конкретния случай ответницата не твърди, а и не се установява да е упражнила това право срещу ОУ на „Топлофикация София“ ЕАД, поради което настоящият състав намира, че същата ги е приела. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител, вкл. и относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното правоотношение. По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот, в каквато насока по същество са изводите и на районната инстанция, респ. неоснователни са възраженията на ответницата пред СРС, че няма качеството на потребител на ТЕ, респ. че между нея и ищцовото дружество не съществува облигационно правоотношение с горепосочения предмет. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на ТЕ в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от топлопреносното предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по смисъла на чл. 139а ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на ТЕ, отдадена от сградна инсталация, ТЕ за отопление на общите части, и ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая, видно от протокол от общо събрание на етажната собственост от 18.07.2002 г., списък към него, договор от 24.07.2002 г., представените индивидуални справки, а и с оглед изложеното от вещото лице в констативната част от заключението по СТЕ, се установява, че етажните собственици в сградата, находяща се на адрес: гр. София, ж. к. „•••••••••, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на ТЕ и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач – „Т. С.“ ЕООД. За установяване количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия през процесния период, в хода на първоинстанционното производство е изслушана съдебно – техническа експертиза /СТЕ/, която въззивният съд кредитира като обективна, пълна и обоснована. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото, а и на допълнително изискани от ищцовото дружество, фирмата за топлинно счетоводство и ТР „София Изток“ документи, с оглед на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответницата ТЕ през процесния период в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е констатирало, че количеството постъпила топлинна енергия в сградата – етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „•••••••, е измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ топломер тип БРУТЕРМ 500/200 kW, който е отчитан по електронен път в 00: 00 часа на всяко първо число на месеца – отчитането се осъществява посредством електронно устройство „терминал“; технологичните разходи съгласно заключението са били приспаднати от общото количество ТЕ, влязло в абонатната станция, и са за сметка на топлофикационното дружество. Според експертното заключение през процесния период в имота на ответницата са начислявани суми за битово гореща вода /БГВ/ и сградна инсталация, като детайлно експертът е посочил как се формират те, възприемайки крайният извод, че това е ставало съобразно с изискванията на действащата нормативна уредба. Констатирано е, че в апартамент 16 в исковия период не е имало отоплителни тела, поради което не е начислявана ТЕ за отопление, но е установено наличието на 2 броя водомери за отчитане на БГВ. Експертът е заключил, че сумите за ТЕ от сградна инсталация са начислявани на база посоченото в т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между абонатите съобразно с пълния отопляем обем на имота; сумите за ТЕ за БГБ – на база показанията на 2 бр. водомери за топла вода в имота, като за исковия период са установени реални отчети на водомерите, за които абонатът Ц. Я. е осигурила достъп – видно от представените от ФДР главни отчети, подписани от ответницата, чийто подписи не се оспорват по делото. Делът на процесния недвижим имот в общото количество ТЕ, доставена до СЕС, е определен според съотношението на пълния му отопляем обем в размер на 218 куб. м. към пълния отопляем обем на СЕС. Като краен резултат вещото лице е изчислило, че общата стойност на доставената до имота на ответницата ТЕ се равнява на сумата от 1 219, 37 лева, резултат от прогнозно начислените по фактура суми от 2 023, 49 лева и резултата от изравнителната сметка – 804, 12 лева. От техническа гледна точка ФДР също е изготвяла индивидуалните изравнителни сметки в съответствие с нормативните изисквания, с оглед на което вещото лице изяснява, че е било отразено реално доставеното количество ТЕ и е извършено изравняване между начислената от ищеца и реално дължимата сума. При анализ на протоколите и свидетелствата за метрологична проверка, касаещи исковия период, експертът е достигнал до извод, че общият топломер в абонатната станция е преминал през изискуемите метрологични проверки в съответствие с изискванията на ДАМТН. В разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период нормативна уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената ТЕ по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация. Ето защо, при определяне стойността на действително потребената през процесния период ТЕ следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество топлинна енергия след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В случая, при съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки отчетен период, СТЕ е приела, че реално доставеното до имота на ответницата количество ТЕ за процесния период възлиза на 1 219, 37 лева, представляваща разлика между начислените суми по фактури – 2 023, 49 лева, и сумите за връщане по изравнителните сметки – 804, 12 лева, като посочената стойност не включва предишни неплатени и просрочени суми и без начисляване на лихви по тях. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза /ССчЕ/, което въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че сумата, начислена за ТЕ за аб. № •••••••, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. е на стойност 1 219, 40 лева, както следва: 2 023, 49 – начислени по фактури, и 804, 11 лева – сума за връщане като краен резултат от изравнение на фирмата за дялово разпределение, която сума не е заплатена. От датите на изпадане на ответницата в забава до 28.04.2017 г. размерът на законната лихва върху главницата от 1 219, 40 лева е на стойност 167, 61 лева. Стойността на дяловото разпределение е 46, 28 лева, а лихвата за забава върху нея за исковия период – 8, 36 лева. Въз основа констатациите на вещото лице по СТЕ, въззивният съд обоснова извода, че през процесния период ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на ответницата – за БГВ и ТЕ, отдадена от сградна инсталация, което е достатъчно за доказване на иска по основание. В конкретния случай е доказано както количеството на доставената до имота ТЕ за процесния период, така и нейната стойност. Изводите си съдът прави при съвкупна преценка на събраните доказателства – писмените, сред които и отчети на уредите за измерване на ТЕ в имота на въззиваемата страна и индивидуални справки за същия, представени от ФДР с молба от 13.04.2018 г., и заключението на СТЕ. Експертното заключение се базира не само на изходящи от ищеца документи, но и на проверки на месечните отчети на общия топломер в сградата и дяловите разпределения от фирмата за топлинно счетоводство. По делото са представени и приети като писмени доказателства документи, касаещи разпределението на ТЕ /изравнителни сметки/ за имота през процесния период, представени от страна на ТЛ – помагач, от които в съвкупност със заключението на вещото лице, работило не само въз основа на документи на ищеца, но и с лично проверените в съответния топлофикационен район документи за процесния имот, може да бъде направена преценка, че искът за главница е доказан по основание и размер. Вещото лице е установило количеството ТЕ, доставена до имота през процесния период, стойността й, и че измерванията в абонатната станция, начисленията по фактури, изравнителните сметки и остойностяване на потребената ТЕ, са в съответствие с действащата през процесния период нормативна уредба. По делото не са ангажирани доказателства, че количеството ТЕ не е доставено до имота, че не е възможно натрупването на такова потребление или че е доставено по-малко количество топлинна енергия, в какъвто смисъл са оплакванията на въззивницата, а в тежест на последната е било да докаже възраженията си - чл. 154, ал. 1 ГПК. Неправилно районният съд не е кредитирал приетите от него заключения на СТЕ и ССчЕ поради това, че за изготвянето им са използвани материали извън кориците на делото. Вещи лица се назначават за отговор на въпроси, за които се изискват специални знания. За да бъде отговорено на поставените от съда задачи вещото лице може да изследва и материали извън кориците на делото, като посочи в заключението си изследваните данни за изготвянето му и носи наказателна отговорност за даване на невярно заключение, базирано на липсващи документи, респективно недаващо правдива информация. Вещото лице по СТЕ е посочило, че е използвало както документите по делото, така и документи, предоставени от ТЛ – помагач и от топлофикационния район. В съдебната практика на ВКС трайно се застъпва становището, че изготвянето на експертиза върху непредставени по делото документи, до които само една от страните има достъп, не съставлява нарушение на процесуалните правила, което да нарушава правото на защита на насрещната страна, доколкото в закона няма изискване материалите, които се предоставят на вещото лице съгласно чл. 197, ал. 1 ГПК, да бъдат представени по делото. Необходимостта от назначаване на експертиза може да се наложи, за да се проверят материали, които вещото лице да проучи и изследва на друго място, като извършването на такава проверка при страната, у която се намират тези материали, не води до нарушаване правото на другата страна за участие в процеса /в този смисъл определение № 333/21.05.2013 г. по гр. д. № 833/2012 г. по описа на ВКС, II т. о./. В разглежданата хипотеза възраженията на ответницата срещу СТЕ, обективирани в становище от 19.11.2018 г., са такива, които по същество са относими към правни въпроси извън компетенцията на вещото лице /във връзка с приложимостта на конкретни законови и подзаконови нормативни актове при изчисляване на ТЕ/. При изслушване на заключението ответната страна не е поискала по делото да бъдат представени всички документи, по които е работило вещото лице. Няма данни и да е оспорена кубатурата на имота, включително да са представени документи, че тя е различна от отразеното от вещото лице. Ответницата не е ангажирала пред първата и въззивната инстанция доказателства, които да разколебаят или опровергаят изводите на вещото лице относно доставеното количество ТЕ до процесния имот през исковия период. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че необосновано първоинстанционният съд не е кредитирал експертните заключения на СТЕ и ССчЕ. Ответницата не е установила да се е възползвала от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила изготвените от ТЛ – помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно ОУ, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради което и с оглед на липсата на мотивирано оспорване на тези документи и по настоящото производство, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта начин в съответствие с нормативната уредба. Относно релевираните пред първата инстанция и поддържани в отговора на въззивната жалба оплаквания досежно приложимостта на формулата по т. 6.1.1. от Методиката към Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването, въззивният съд намира следното. Съгласно § 1, т. 3 от ДР на Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването "инсталация в сграда" или "сградна инсталация" е съвкупността от главните вертикални и хоризонтални разпределителни тръбопроводи, включително до отоплителните тела, както и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на клиентите. Когато към една абонатна станция са присъединени повече от една сграда, всеки от присъединителните топлопроводи е елемент на съответната инсталация в сградата. Съгласно чл. 140, ал. 3 ЗЕ, сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост. В случая доколкото процесната сграда е топлоснабдена, собствениците и ползвателите на недвижими имоти в нея представляват потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ЗЕ и за тях по аргумент от чл. 153, ал. 6 ЗЕ възниква задължение да заплащат цената на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, съобразно Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването и Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост /Приложение към чл. 61, ал. 1 от посочената Наредба/. С решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС, на което ответницата – въззиваем се позовава, е отменена зависимостта (формулата), приета в т.6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на ТЕ в сгради – етажна собственост в редакцията, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването, обн., ДВ, бр. 94 от 2013 г., представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г. изм. и доп. ДВ, бр. 42/09.06.2015 г. в сила от 09.06.2015 г./, издадена от министъра на икономиката и енергетиката. На основание чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. В случая процесните вземания са възникнали в периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., поради което решението на ВАС не поражда действие спрямо тях. Въззивният съд намира за неоснователен релевираният с писмения отговор на исковата молба довод, че е налице непоискана услуга. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСГК, ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на ТЕ за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР на ЗЗП. Ето защо, доводите на ответницата, поддържани и пред въззивната инстанция, за нарушаване изискванията на ЗЗП / и конкретно чл. 62 ЗЗП/ се явяват неоснователни. Ответницата – въззиваем се позовава на нарушение на Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за енергийната ефективност, която изисква в сметките да се включва само реално потребеното количество енергия. Директният ефект на директивите е изключен по дефиниция, тъй като за да произведат своя пълен правен ефект, те се нуждаят от национален правоприлагащ акт. Ако обаче една държава не е транспонирала директива или не я транспонирала правилно, индивидуалните правни субекти могат, независимо от посоченото, да извличат права от онези нейните разпоредби, които отговарят на изискването да са безусловни и достатъчно ясни. Процесният случай не е такъв, тъй като посочената Директива е транспонирана в българското законодателство. При съвкупен анализ на доказателствата по делото – главно отчети от 24.04.2015 г. и 07.05.2016 г., саморъчно подписани от ответницата, индивидуални справки за използвана ТЕ, както и от заключението по изслушаната и приета СТЕ, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, следва да бъде изцяло кредитирано, се установява, че през исковия период в собствения на ответницата имот е имало монтирани 2 броя водомери за топла вода; делът на ответницата за сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване (БГВ) е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди са били изправни – общият топломер в абонатната станция бил преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че съответства на одобрения тип. Изтъкнатите от ответната страна съображения досежно отсъствието от процесния имот за част или дори целия процесен период са ирелевантни за основателността на претенцията на дружеството – ищец. Без значение е и кой фактически е ползвал топлинната енергия, доставена до имота /съответно дали ответницата е живяла в имота през исковия период/. Предвид гореизложеното съдът намира за доказана по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата ТЕ в определено количество, съответстващо на посоченото от СТЕ, като основание на предявените главни искове е възникналото облигационно правоотношение между страните и доставката на ТЕ, а не нейното реално отчитане. Стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия период съобразно заключението на СТЕ възлиза на 1 219, 37 – главница за потребена топлинна енергия. В становище от 19.11.2018 г., депозирана извън срока по чл. 133, вр. чл. 131 ГПК, ответната страната е релевирала възражение за погасителна давност досежно част от заявените вземания. Като направено извън преклузивния срок за това по чл. 133 ГПК, това възражение е преклудирано и не следва да се разглежда по същество от въззивната инстанция. Относно претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за доставена ТЕ Задължението на ответницата е парично и за периода на своята забава тя дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл. 86 ЗЗД. Съгласно чл. 33, ал. 1 от действащите Общи условия от м. 03. 2014 г., изцяло приложими в процесната хипотеза, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет-страницата на продавача, като според ал. 4 на чл. 33 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по фактурите за потребление след изравняване за целия отчетен период, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно при действието на цитираните ОУ лихва за забава се дължи само върху сумата по общата фактура, издадена след изравняването, и за периода след нейното публикуване, т. е. за да се постави клиентът на ТЕ за битови нужди в забава, е необходимо установяване момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ищеца е да установи момента на настъпване на изискуемостта на задължението за главница – моментът, в който са публикувани месечните дължими суми на интернет-страницата му, в каквато насока е и съставения по реда на чл. 146 ГПК доклад по делото. В хода на производството доказателства в тази насока не са ангажирани, нито са заявени признания от страна на ответницата. Ето защо, и доколкото ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи поставянето на ответницата в забава, искът за заплащане на мораторна лихва върху стойността на ТЕ се явява изцяло неоснователен. Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира следното: По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. С договора от 01.11.2007 г., сключен между ищеца и "Т. С." ЕООД страните са договорили заплащане от "Топлофикация София" ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември следващата година. Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта й са установени по основание. Вземането за дялово разпределение за заявения исков период м. 05.2014 г. – м.04.2016 г. е в размер на 46, 28 лева, съгласно експертното заключение по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, в който размер претенцията следва да се уважи. Относно претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за дялово разпределение Претенцията е неоснователна. В Общите условия на ищеца от 2014 г. не е уговорен срок за заплащането на това задължение, поради което длъжникът изпада в забава след покана, на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не се установява такава покана да е била отправена до длъжника преди завеждане на делото. С оглед на това върху сумата за дялово разпределение не се дължи мораторна лихва до завеждане на делото. При горните мотиви и доколкото крайните изводи на двете съдебни инстанции частично не съвпадат, обжалваното решение следва да се отмени в частите, в които са отхвърлени претенциите с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ – за главница за доставена топлинна енергия и главница за дялово разпределение, като така заявените претенции се уважат в тяхната цялост. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди. В полза на ищеца следва да се присъди сумата от 69, 21 лева – разноски в заповедното производство съобразно уважената част от исковете, както и сумата от 666, 40 лева – разноски в исковото производство пред СРС съобразно уважената част от исковете. Относно разноските по делото С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни. В полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски съобразно уважената част от жалбата в общ размер на 113, 10 лева, от които 25, 31 лева – държавна такса за въззивното обжалване, и 87, 79 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените разноски съобразно отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 48, 82 лева – адвокатско възнаграждение. Относно обжалваемостта на въззивното решение На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав