Решение № 3 от 10.1.2023 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 436/2022 г.

Настоящото производство е по чл.233 от ЗЗД във вр. с чл.310 от ГПК – за опразване на наето помещение и се базира на облигационното правоотношение между страните въз основа на договор за наем. От една страна такъв договор за наем може да бъде сключен и от несобственик в качеството му наемодател. Поради това възраженията в тази насока от страна на „Ф.“ ЕООД са без значение в настоящото производство. От друга страна „Б. ЕООД е завел иск срещу „Ф.“ ЕООД за опразване на процесния имот и за предаването му свободен от всякакви негови вещи, което предполага, че магазинът се експлоатира от ответника „Ф.“ ЕООД, докато от страна на „Ф.“ ЕООД се твърди, че е завел ревандикационен иск против „Болеро ВИП“ ЕООД за този процесен магазин. Същевременно по правнорелевантния факт, че фактическото държане на магазина се осъществява от „Ф.“ ЕООД по делото не се спори. Целта на заведения от „Б.“ ЕООД иск е освобождаването на този магазин от страна на „Ф.“ ЕООД и предаването му на „Б.“ ЕООД, който се явява наемодател съгласно договора за наем 01.02.2021г. От друга страна по повод възраженията за пороци във волята на управителя Богоева във връзка с поставянето и под запрещение и приетото по гр.д.№583/21г. по отношение психическото и състояние съдът е посочил, че наемните договори чрез редовното заплащане на наемната цена са потвърдени от дружеството – наемател по реда на чл.35 ал.2 от ЗЗД. Голяма част от доводите на „Ф.“ ЕООД както пред първоинстанционния съд, така и във въззивната жалба са по повод валидността на договорите за наем. Излагат се такива в насока нищожност и унищожаемост на договорите с оглед психическото състояние на управителя на „Ф.“ ЕООД И. Б., както и недобросъвестното поведение на управителя на „“Б.“ ЕООД – П. К.. Същите обаче не са изолирани и са изложени в контекста на възраженията, направени от страната във връзка със собствеността на процесния магазин /които чл.314 ал.3 от ГПК игнорира/. Така дори и да бъде възприета тезата за нищожност, или унищожаемост на договорите за наем съобразно доводите, изложени във въззивната жалба на „Ф.“ ЕООД изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл.233 от ЗЗД във вр. с чл.310 от ГПК не биха били променени. Основанието за заемане на процесния магазин от страна на „Ф.“ ЕООД е именно облигационната връзка, породена от договора за наем с „Б.“ ЕООД. Това предполага валидни договори за наем. Страната категорично се противопоставя на валидността на тези договори. Недействителността на договорите /първоначалния, впоследствие – договора от 01.02.2021г./ обаче изключват наличието на основание за упражняване на владението, държането на процесния магазин от страна на „Ф.“ ЕООД, което това дружество има на основание приемо-предавателен протокол от 28.05.2020г. /приложен на л.13 по делото на районен съд №3559/22г./, съставен в изпълнение задълженията на „Б.“ ЕООД в качеството му на наемодател по договора за наем между страните по делото от 26.05.2020г. /първи поред догоовр за наем/. Така – поради липса на облигационноправна връзка по договор за наем страната и на това основание не би имала правото за оставане в имота и претенцията на „Б.“ ЕООД за опразването му се явява основателна и доказана. При гореизложените констатации и съображения настоящата инстанция стига до правни изводи, съвпадащи с тези на първоинстанционния съд – за основателност на предявения иск от страна на „Б.“ ЕООД и за уважаването на същия, поради което въззивната жалба на „Ф.“ ЕООД се явява неоснователна, недоказана и поради това обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Несъстоятелни и неоснователни са оплакванията на въззивната страна за съществени процесуални нарушения, водещи до ограничаване правото и на защита във връзка с чл.317 от ГПК във вр. с чл.312 ал.2 от ГПК. Това възражение е направено трикратно – първоначално – изписано на призовката, връчено на страната на 13.12.2022г, в съдебно заседание от процесуалния представител – на 21.12.2022г. и в писмената защита /преповтаряща въззивната жалба/, депозирана в съда на 03.01.2022г. Възражението е направено формално, без да се обосновава с какво точно е ограничено правото на защита на страната /да се правят от нейна страна възражения, да се навеждат доводи, доказателствени искания и т.н./, поради което не се споделя направеното оплакване за съществено процесуално нарушение. Съдът се е произнесъл по направените с въззивната жалба от страната доказателствени искания и е преценил, че по смисъла на чл.312 ал.1 т.4 от ГПК в процесния случай няма такива, които са относими, допустими и необходими. Предметът на спора по делото предполага при условията на пълно и главно доказване ищцовата страна – в случая – „Б.“ ЕООД да установи кумулативното осъществяване на следните елементи: 1.наличие на валидна облигационно- правна връзка между него и ответника по силата на сключен договор за наем; 2.прекратяване на наемното правоотношение между страните по делото, по силата на което ищецът е бил наемодател, а ответникът наемател-независимо от основанието за прекратяване, като конкретното основание не оказва влияние върху задължението на наемателя да върне наетата вещ; 3.отдадената под наем вещ да не е върната на наемодателя след прекратяването на договора за наем, без да са налице правни основания за това. По делото е установено наличието на договор за наем между страните, неговото прекратяване и факта, че процесния магазин не е върнат на наемодателя като не са доказани основания от страна на „Ф.“ ЕООД за задържането на имота, което единствено би довело до отхвърляне на претенцията. От страна на „Ф.“ ЕООД са били направени възражения във връзка със собствеността на процесния имот, които са извън предметния обхват на така рамкирания спор по делото. Във връзка с тези възражения, които са изключени по силата на разпоредбата на чл.314 ал.3 от ГПК в настоящото производство са изложени и доводи по валидността на договорите за наем, което в крайна сметка да обоснове неоснователност на претенцията на „Б.“ ЕООД. Изолирани от вещноправното възражение обаче тези възражения по валидността на договорите за наем са насочени към изключване основанието за задържане на имота от страна на „Ф.“ ЕООД. Освен това – производството в случая е по чл.310 от ГПК като е обвързано с кратки процесуални срокове, ограничения в предметния обхват на доказването и възможните възражения – нещо за което въззивника „Ф.“ ЕООД е бил предварително предизвестен с получената от управителя Т. Б. нотариална покана на 12.04.2022г. /л.19-20-21 по делото на районен съд №3559/22г./. С оглед на това настоящия съдебен състав намира, че процесуалните искания на въззивника не се касаят за относими, допустими и необходими доказателствата, въз основа на които да се обосновава защитна теза на страната, оборваща предявената претенция от страна на „Б.“ ЕООД. Ето защо поради изложените съображения съдът намира въззивната жалба за неоснователна, обжалваното решение за правилно и законосъобразно в своите крайни изводи, поради което същото следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора по делото в полза на въззиваемата страна „Б.“ ЕООД следва да бъдат присъдени направените по делото разноски – заплатено възнаграждение за адвокатска защита съобразно списъка по чл.80 от ГПК и приложените документи - в размер на 2340 лв. Искането за заплащане като разноски на разходи за транспорт и нощувка е неоснователно и следва да се остави без уважение.