Решение № 4609 от 31.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5627/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 20078501/08.02.2023 г. по гр. д. № 29 259/2020 г. по описа на СРС, 73 с-в, е уважен предявеният от ищеца „М С. 19“ ЕООД против ответника И. Н. Л. осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 99, 99 лв. – обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието съгласно трудов договор от 24.02.2020 г. поради дисциплинарното уволнение на ответника И. Н. Л. със заповед № 92/08.04.2020 г. на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, ведно със законната лихва считано от подаване на исковата молба - 07.07.2020 г., до погасяване на вземането. С решението ответникът И. Н. Л. е осъден да заплати на ищеца „М С. 19“ ЕООД тази сума от 99, 99 лв. на осн. чл. 221, ал. 2 КТ, като искът е отхвърлен за горницата над размера от 99, 99 лв. до пълния предявен размер от 2 100 лв. Също така с решението е отхвърлен изцяло иск за сумата от 177, 49 лв. – равностойност на получено работно облекло. Образувано е по въззивна жалба от 05.3.2023 г. на ищеца „М С. 19“ ЕООД срещу решението по гражданско дело № 29259/2020 г. на Софийския районен съд, 73състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу И. Н. Л. иск по чл. 221, ал. 1 КТ за сумата над 99, 99 лева до пълния предявен размер от 2 100, 00 лева – обезщетение, дължимо на работодателя, на осн. чл. 221, ал. 2 КТ Жалбоподателят „М С. 19“ ЕООД поддържа, че обжалваният акт е неправилен поради необоснованост на формираните от първоинстанционния съд фактически изводи, както и поради противоречие с материалния закон. Излага, че работникът е постъпил на работа по трудовия договор от 24.02.2020 г. на дата 28.02.2020 г., след което се е явил на работа за един ден – 02.03.2020 г., понеделник, а след това е престанал да идва на работа. По този начин до налагането на наказание „Уволнение“ със заповед № 92/08.04.2020 г. работникът: няма нито един пълно отработен месец; е отработил само един ден през м. 03.2020 г. Поради това счита, че основа за обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ следва да бъде не полученото от ответника брутно трудово възнаграждение за последния пълно отработен месец, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, а възнаграждението, уговорено в трудовия договор от 700 лв. месечно. Претендира разноски. Ответникът по жалбата и по иска счита, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа посоченото в отговора на исковата молба, че трудовият договор е недействителен, понеже според договора задължения по него има и третото неучастващо по делото дружество „Ф.Л.“ ЕООД. Сочи, че не било ясно кой всъщност е работодателят по трудов договор от 24.02.2020 г. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Решението следва да бъде отменено в обжалваната част като неправилно, като искът по чл. 221, ал. 2 КТ бъде уважен като основателен за сумата над 99, 99 лева до размера от 2 099, 79 лева, ведно със законната лихва считано от подаване на исковата молба - 07.07.2020 г., до погасяване на вземането. В отговор на оплакванията по жалбата въззивният съд приема следното. По иска по чл. 221, ал. 2 от КТ в доказателствена тежест на ищеца е да докаже: че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено с налагане на наказание „уволнение“ поради нарушения на трудовата дисциплина, както и размера на брутното трудово възнаграждение и срока на предизвестието. Като безспорно в отношенията между страните и неподлежащо на доказване с доклада по делото е отделено, че страните са били в трудово правоотношение по силата на трудов договор от 24.02.2020 г. за неопределено време, по силата на който ответникът е бил назначен на длъжност „Работник поддръжка“ с място на работа кв. „Модерно предградие“, ул. № 3019 № 1. Не е било спорно, а и се установява от доказателствата по делото, че работникът е постъпил на работа по см. на чл. 63, ал. 3 КТ на дата 28.02.2020 г. – петък. Следващият работен ден е 02.03.2020 г. – понеделник, когато не е спорно, че работникът се е явил на работа. Следващият ден 03.03.2020 г. е неработен - национален празник, а на 04.03.2020 г. ответникът не се е явил на работа, вкл. до 09.03.2020 г. видно от неоспорена докладна записка. Поради това нарушение на трудовата дисциплина на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл. чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ със заповед № 92/08.04.2020 г. на служителя е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, като не е спорно и че заповедта е надлежно връчена на служителя през м. 04.2020 г. Неоснователни са възраженията на ответника и сега въззиваем за недействителност на трудовия договор. Видно от същия той е сключен между работника и работодателя „М С. 19“ ЕООД, изрично посочен като такъв навсякъде в договора. Третото неучастващо по делото дружество „Ф.Л.“ ЕООД не е работодател по договора, а субект, с който самият работодател „М С. 19“ ЕООД е в отношения по повод представени договори от 01.10.2019 г. По силата на тези договори „Ф.Л.“ ЕООД се е задължило спрямо работодателя „М С. 19“ ЕООД да извършва оценка на риска за работещите при „М С. 19“ ЕООД, да му предостави за ползване работни площадки, както и лични предпазни средства. Тези уговорки между „М С. 19“ ЕООД и „Ф.Л.“ ЕООД обаче не засягат правната сфера на ответника И. Н. Л., който е нает като работник на „М С. 19“ ЕООД по трудов договор именно с него. Трудовият договор е валиден. Така, не е било спорно, а и се установява по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено с налагане на наказание уволнение поради дисциплинарни нарушения. В чл. пети от трудовия договор е уговорен срок за предизвестие от 90 дни или три месеца, поради което на осн. чл. 221, ал. 2 КТ уволненият дисциплинарно служител дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за 3 месеца. Договорът е сключен за неопределено време. Относно размера на обезщетението не се споделят изводите на РС, който е приел за установено по трудовия договор да е отработен един ден, за който са дължими 33, 33 лв., поради което е присъдил сумата от 99, 99 лв., като е отхвърлил иска за горницата над 99, 99 лв. до пълния предявен размер от 2100 лв. В случая действително се установява от доказателствата по делото, че работникът е постъпил на работа по см. на чл. 63, ал. 3 КТ на дата 28.02.2020 г. – петък. Следващият работен ден е 02.03.2020 г. – понеделник, когато не е спорно, че работникът се е явил на работа на 02.03.2020 г.. Следващият ден 03.03.2020 г. е неработен - национален празник, а на 04.03.2020 г. и след това до прекратяване на трудовото правоотношение ответникът не се е явявал на работа. Така, трудовият договор е прекратен с налагане на наказание „уволнение“ през м. 04.2020 г., като работникът има по договора един отработен ден през м. 02.2020 г. и също така един отработен ден през м. 03.2020 г. Според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по КТ /включително и това по чл. 221, ал. 2 КТ/ е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Има се предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т. е за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно и се взима предвид последният пълно отработен месец преди уволнението. В случая обаче ответникът няма пълно отработен месец по време на действието на процесния трудов договор. Според Чл. 19, ал. 1 НСОРЗ когато работникът или служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение по чл. 228 от Кодекса на труда се определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец. Съгласно установената съдебна практика на Върховния касационен съд формирана с Решение № 359/17.06.2010 г. по гр. д. № 1448/2009 г., ІV ГО и Решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ІІІ ГО, ако липсват доказателства за пълен отработен месец, то обезщетението се определя по правилото на чл. 19, ал. 1 НСОРЗ, като се взима предвид месецът, прехождащ уволнението, ако има поне един отработен ден в него. Ако в този месец са отработени повече от един ден изплатената сума се разделя на отработените дни. В случая месецът, прехождащ уволнението, е м. март 2020 г., през който е отработен един ден и видно от неоспорения фиш е получено възнаграждение от 33, 33 лв. Месец март 2020 г. е с 21 работни дни или възнаграждението по см. на чл. 228 КТ е в размер на 699, 93 лв. /= 21 х 33, 33 лв./. Тази сума следва да се умножи по три, понеже според трудовия договор е уговорен тримесечен срок на предизвестието. Или е дължима сумата от 2 099, 79 лв. По този начин искът за горницата над 99, 99 лв. до 2 099, 79 лв. е основателен. В тази част решението следва да бъде отменено, а и искът – уважен - за горницата над 99, 99 лв. до 2 099, 79 лв.