Решение № 91 от 26.2.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 677/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Б. Д. Н. срещу Софийския градски съд.

Ищецът твърди, че бил осъден с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 5002/2014г. по описа на СГС, като изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ с определен общ режим в ЗО-Казичане от открит тип. На 09.07.2020г. надзиратели от затворническото общежитие установили, че Н. държал при себе си пликче бяло прахообразно вещество, въз основа на което било образувано досъдебно производство № ЗМ 665/2020г. по описа на 08-мо РУ - СДВР, пр.пр. № 25854/2020г. по описа на СРП срещу неизвестен извършител. Съгласно писмо № УРИ338300-4116 от 11.08.2020г. до началника на ЗО- Казичане от 08-мо РУ, в така иззетото пликче се съдържало наркотично вещество. Въз основа на това писмо била издадена заповед № 116 от 14.08.2020г. от началника на ЗО-Казичане за налагане на дисциплинарно наказание на Б. Н. „изолиране в наказателна килия за 5 /пет/ денонощия". След изпълнение на заповедта той бил преместен в ЗО-Кремиковци. Било внесено предложение до Софийския градски съд от началника на Софийския централен затвор по реда на чл.64а ал.2, вр. чл.64 ал.1 т.1 пр.1 т.4 от ЗИНЗС за замяна на типа затворническо общежитие, в което Н. да изтърпява наказанието си, като основание за това било наложеното му наказание за дисциплинарно нарушение - притежание на наркотични вещества. По така внесеното предложение било образувано ЧНД №3575/2020г. на СГС, по което, с определение от 05.11.2020г., режимът на изтърпяване на наказанието бил изменен от открит на закрит тип. Н. бил привлечен и като обвиняем по ДП № 665/20г. по описа на 08-мо РУ-СДВР, пр.пр. № 25854/2020г. по описа на СРП. След внасяне на обвинителен акт в съда било образувано н.о.х.д. № 4997/2021г. на СРС по обвинение за престъпление по чл.354а, ал.3 т.1 от НК, приключило с оправдателна присъда. Същата била протестирана, като било образувано в.н.о.х.д. №808/2022г. по описа на СГС, но с определение от 07.06.2024г. делото било прекратено на основание нарушение на принципа „non bis in idem", а оправдателната присъда била отменена.

Ищецът счита, че по н.ч.д. № 3575/2020г. на СГС съдът не бил преценил правилно и обективно събраните доказателства по делото, в резултат от което определил незаконното му преместване в ЗО от закрит тип. Поддържа, че, докато изтърпявал присъдата си в ЗО- Казичене, работил на външен обект и имал множество награди и похвали. След преместването му в ЗО- Кремиковци той бил спрян от работа и изтърпявал наказание при строг режим в продължение на 1г. и 6м., което утежнило положението му на осъдено лице и му причинило сериозен психически стрес. Претендира обезщетение за така причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на авторитета му като човек употребяващ наркотици, залежаване и депресия от настаняването му в корпус на ЗО- Кремиковци и непредлагането му на работа, както и прекъсване лечение на зъби, а също и накърняването на чувството му за справедливост. Нарушени били конституционните му права по чл. 31 ал. 3 от КРБ и на правата му по чл. 5 т. 1 буква „а“ от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Поддържа, че в случая бил наказан и е изтърпял наказание по дисциплинарно производство, което е с наказателен характер, за същото деяние с един и същи предмет, а този факт бил известен на съда от приложената заповед № 116 от 14.08.2020г. по ЧНД № 3575/2020г. на СГС. Моли съда да го обезщети за неимуществените вреди, които е претърпял от незаконното наказание в нарушение на принципа на невиновност и неговото право на свобода (независимо от това, че изтърпявал наказание лишаване от свобода) произтичащо от чл.5, т.1 от КПЧОС за период от 1г. и 6м. в нарушение на забраната non bis in idem съгласно чл.4 т.1 от Протокол 7 от КПЧОС, поради това, че към дата 05.11.2020г. е била ангажирана административно- наказателната му отговорност. Претендира обезщетение в размер на 100 000 лева ведно със законната лихва от 05.11.2020г. Претендира разноски за внесена държавна такса.

Преписи от исковата молба с доказателствата са били връчени на ответника, и в срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор, с който предявеният иск се счита за недопустим и се оспорва по основание и размер. Ответникът намира, че искът не попада в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, тъй като, с оглед данните от исковата молба, не бил нарушен принципът „поп bis in idem'", т.е. правата на ищеца не са били накърнени. При условията на евентуалност счита предявения иск за неоснователен и недоказан по основание и размер. Оспорва твърденията на ищеца относно предпоставките за сезиране на окръжния съд с предложение по чл. 64а от ЗИНЗС. Цитира тези предпоставки съгласно чл. 64а, ал. 1 от ЗИНЗС, като намира, че са свързани с поне една от изброените в т. 1 до т. 4 алтернативи - грубо или системно нарушение на установения ред, наличие на данни за подготвяне на бягство или друго престъпление, системно отклоняване от работа и отрицателно влияние върху останалите лишени от свобода. Счита, че в настоящия случай е било налице грубо нарушение на установения ред, с което ищецът оказвал отрицателно влияние и върху останалите лишени от свобода и за което му е наложено дисциплинарно наказание. Оспорва твърденията на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на авторитета му като човек употребяващ наркотици, залежаване и депресия от това, че е настанен в корпус на ЗО- Кремиковци и прекъсване на лечението му при зъболекар. Намира, че на доказване подлежи претендираната от ищеца добра репутация, както и че тя е била накърнена от поведението на ответника. Прави извод, че, дори ищецът до известна степен да е понесъл болки и страдания, не е доказана по делото изискуемата пряка причинно-следствена връзка с действията на Софийския градски съд, който не следва да носи отговорност за неоснователно преекспониране и преувеличаване на непонесени реално вреди с посочения интензитет. Счита за недоказано, че наказателното производство се е отразило на ищеца в морален, професионален и личен план, включително върху физическото и психическото му здраве, а твърденията за причинени неимуществени вреди са общи и неконкретизирани. Изразява становище, че претендираното обезщетение е прекомерно и не отговаря на вида и характера на обичайните вреди, както и на социално - икономическата обстановка в страната, и не е съобразено с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и трайната съдебна практика за аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ, като присъждането му би довело до неоснователно обогатяване. Позовава се на съдебна практика в този смисъл. Намира, че за ищеца не са произлезли каквито и да било вреди, тъй като той се намирал в място за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, поради което преместването му на друго такова не се е отразило толкова неблагоприятно на психиката му и на здравословното му състояние. Възразява срещу част от доказателствените искания на ищеца. Моли съда да прекрати производството като недопустимо. При условията на евентуалност моли за отхвърляне на предявените искове, ведно с искането за присъждане на законна лихва. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Представлява се от майка си В. Н.а, която оспорва отговора на исковата молба и представя писмена защита, в която излага съображения в подкрепа на предявения иск и го счита за основателен. Счита, че налагането на дисциплинарно наказание не е и не може да бъде предпоставка за сезиране на градския съд с предложение по чл.64а от ЗИНЗС, защото нормата на чл. 64а урежда отделна самостоятелна процедура за нужда от по-строг контрол. Сочи, че в случая е внесено предложение от началника на СЦЗ за замяна на типа затворническо общежитие от открит на закрит, което се обосновава с вече наложено и изтърпяно дисциплинарно наказание. Прави извод, че това е равносилно на двойно санкциониране, но съдът не се бил произнесъл по законосъобразността на предложението и игнорирал доказателствата от затворническото досие, мотивирайки се с липса на данни, дали заповедта е изпълнена. Развива съображения, че предложението за преместване се основава на същите факти, а уважаването на това искане е в нарушение на КЗПЧОС, поради това, че е с наказателен характер и в противоречие с принципа non bis in idem. Намира, че това е довело до нарушение, което е свързано с третия критерий по делото Енгел (а именно - характера и тежестта на наказанието), който в практиката на ЕСПЧ се свързва с тежестта на последиците за лицето. Подчертава, че преместването му от общежитие от открит тип в общежитие от закрит тип ограничило значително правата му, намалило възможността за работа и влошило условията за живот. Счита, че разпитаните по делото свидетели установяват претендираните неимуществени вреди от това преместване. Моли съда да уважи иска в пълния му размер.

В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. Преди заседанието процесуалният му представител е депозирал молба, с която поддържа отговора и моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

В открито съдебно заседание контролиращата страна – Софийска окръжна прокуратура – се представлява от прокурор М., която счита, че искът не е доказан - както по основание, така и по размер, и моли за отхвърлянето му.

Съдът, след като прецени твърденията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установена следната фактическа обстановка.

Видно от завереното копие на затворническото досие на Б. Н., същият е започнал изтърпяване на наказание лишаване от свобода на 13.04.2018г. при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип.

През различни периоди от изтърпяване на наказанието с нарочни заповеди му е била възлагана работа на различни външни обекти.

По делото не се открива Заповед № 116/14.08.2020г. на началник сектор ЗООТ за изолиране на Н. в наказателна килия за срок от пет денонощия, но страните не спорят, че такава е била издадена, а и същата се обсъжда в писмо рег. № 6823/22.10.2020г. и в предложението от началника на затвора гр. София на основание чл. 64а, ал. 2, вр. чл. 64а, ал. 1,т. 1 и т. 4 от ЗИНЗС.

Със Заповед № 472/04.09.2020г. на и.ф. началника на затвора, Заповед № 495/10.09.2020г. на началника на затвора и Заповед № 509/18.09.2020г. на началника на затвора, Н. е бил изпращан до лечебни заведения извън затвора за стоматологично лечение.

Със Заповед № 7/16.09.2020г. на началника на затвора е разпоредено, лишеният от свобода Б. Н., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗООТ „Казичене“ да бъде настанен в ЗО „Кремиковци“ до произнасянето на СГС. В затворническото досие се открива и жалба пред АССГ срещу тази заповед, но няма данни за образувано съдебно производство по нея, нито за неговия изход.

Изготвено е предложение от началника на затвора гр. София на основание чл. 64а, ал. 2, вр. чл. 64а, ал. 1,т. 1 и т. 4 от ЗИНЗС, лишеният от свобода Б. Д. Н. да бъде преместен да доизтърпи наказанието си „лишаване от свобода“ в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Предложението е обосновано с това, че Н. е държал наркотично вещество, което съставлява грубо дисциплинарно нарушение и е довело до повишаване на риска от рецидив. Изрично е подчертано, че престоят му в условията на смекчен режим и охрана е свързан със съществен риск от последващо нарушение на ЗИНЗС и непредсказуемост на действията по отношение на останалите лишени от свобода в общежитието от открит тип, както и с отрицателно влияние на другите лишени от свобода, като при тези условия не могат да се реализират целите на наложеното му наказание. В подкрепа на предложението са представени две становища и доклад от ИСДВР.

С определение, постановено на 05.11.2020г. по ЧНД № 3575/2020г. на СГС, е изменен определеният на Б. Д. Н. първоначален режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ от открит тип в затворническо заведение от закрит тип.

Със Заповед № 674/07.12.2020г. на началника на затвора, Заповед № 698/18.12.2020г. на началника на затвора, Заповед № 8/08.01.2021г. на началника на затвора и Заповед № 30/22.01.2021г. на началника на затвора, Н. е бил извеждан за лечение в Институт „Пирогов“ - лечебно заведение извън затвора.

В затворническото досие се открива декларация от 01.09.2021г. по чл. 173, ал. 2 от ППЗИНЗС, вр. чл. 79, ал. 3 от ЗИНЗС, с която Н. изразява съгласието си да полага труд.

Видно от доклад от ИСДВР Св. А. от 20.04.2022г., Б. Н. е бил преместен в обратно в затворническо общежитие от открит тип със Заповед № 4/20.01.2022г. (Същата не се открива в представеното по делото затворническо досие на ищеца.)

Разпитан е свидетелят Д.А. Н., баща на ищеца, който заявява, че изтърпявал наказание лишаване от свобода в затвора в Кремиковци от 2017 до 2023 година. Б. Н. бил преместен от затвора Казичене в затвора Кремиковци през 2020 г. и го настанили в сградата, където режимът е строг - за рецидивисти, въпреки че не трябвало да се смесва с изтърпяващите наказание при строг режим. Пояснява, че ЗО-Кремиковци е от закрит тип и се води със строг режим. Б. бил със закрит тип, но не му бил вдигнат режимът. Пояснява, че има общ режим със закрит тип и общ режим с открит тип. Уточнява, че при преместването от Казичене в Кремиковци, на ищеца му бил закрит само типът, но го били сложили в строг режим без основание. Бил му променен само типът, но не и режимът. По думите на свидетеля, Б. бил „сринат“, разтревожен, притеснен и видимо отчаян. Не му дали работа. Близо 6-7 месеца не излязъл навън. Легнал на кревата и телесното му тегло се повишило от 80 кг. на 120 кг. Само ядял и седял на кревата. Прекарал на строг режим около година. Отрядният отговорник бил много лошо настроен към него, но впоследствие казал, че съжалява, че са го преместили. При преместването ищецът бил с болки в зъба и така си останал, тъй като в Кремиковци нямало зъболекар. Водата е на режим по часове. Възпроизвежда версията на ищеца за причините, поради които бил преместен.

Разпитан е и свидетелят И.Т.К., който заявява, че с Б. Н. се запознал през лятото на 2020 г. в ЗО Казичене, където бил прехвърлен от Кремиковци за добро поведение. Описва отношенията на ищеца с началника на ЗО-Казичене, г-н Драганов, който искал от него да напусне сам работа. Твърди, че го били „подложили“, че имал наркотици, че е наркозависим, и го изгонили, също както и самия свидетел. Преместили свидетеля в Кремиковци през м. юли 2020 г., а Б. - през септември. Двамата изтърпявали наказание в Кремиковци в строгия режим. При това Б. се разбил психически, затворил се в себе си, не искал да излиза. Напълнял. Бил депресиран. Споделя впечатления, че Б. въобще не употребявал наркотици и никога не е употребявал. Познава го като мирен и тих човек. Впоследствие го върнали обратно в Казичене.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Предявен е иск за обезщетение на претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразна промяна на типа затворническо общежитие, в което ищецът изтърпявал наказание „лишаване от свобода“

Както е указано с доклада по делото, в тежест на ищеца е да докаже незаконното му преместване в затворническо общежитие от закрит тип поради липса на предпоставка за сезиране на окръжния съд с предложение по чл. 64а от ЗИНЗС за такова преместване и поради нарушаване на принципа „non bis in idem“; конкретни претърпени от него неимуществени вреди (болки и страдания) от посочения вид – психически стрес, уронване на авторитета му като човек употребяващ наркотици, залежаване и депресия, прекъсване лечение на зъби, както и накърняване на чувството му за справедливост; причинна връзка между така посочените неимуществени вреди от една страна и преместването му в затворническо общежитие от закрит тип (ЗОЗТ) от друга страна.

Първото релевантно обстоятелство (преместване на ищеца в затворническо общежитие от закрит тип) се доказва от определението, постановено в открито съдебно заседание на 05.11.2020г. по ЧНД № 3575/2020г. на СГС, както и от затворническото досие на Н., а също и от показанията на разпитаните по делото свидетели.

Не се доказва, обаче, това преместване да е незаконосъобразно поради липса на предпоставка за сезиране на окръжния съд с предложение по чл. 64а от ЗИНЗС или поради нарушаване на принципа „non bis in idem“.

На първо място, разпоредбата на чл. 64а от ЗИНЗС предвижда четири алтернативни основания за преместване в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип на лишено от свобода лице, което изтърпява наказание в затворническо общежитие от открит тип, а именно - грубо или системно нарушаване на установения ред; наличие на данни за подготвяне на бягство или друго престъпление; системно отклоняване от работа; отрицателно влияние върху останалите. В случая предложението на началника на затвора за преместване на Н. е било мотивирано с установено държане на наркотично вещество от страна на Н., който факт е бил квалифициран по т. 1 и т. 4 от този нормативен текст, а именно - грубо нарушаване на установения ред и отрицателно влияние върху другите лишени от свобода. Поради това настоящият съдебен състав не споделя довода на ищеца, че е липсвала предпоставка за преместването му в ЗОЗТ „Кремиковци“. Такава фактическа предпоставка е именно държането на наркотично вещество, което е съставомерно по чл. 64а, ал. 1, т. 1 и 4 от ЗИНЗС, а при нейното наличие произнасянето на СГС за преместване на ищеца е било законосъобразно. Наистина, в исковата молба правилно се изтъква, че налагането на дисциплинарно наказание не е посочено като предпоставка за сезиране на окръжния съд по чл. 64а от ЗИНЗС, но в случая сезирането е било обосновано не с предходно дисциплинарно наказание на ищеца (макар и обективно съществуващо), а с фактическото държане на наркотично вещество, което е довело до повишаване на риска от рецидив и от последващо нарушение на ЗИНЗС, както и непредсказуемост на действията по отношение на останалите лишени от свобода, отрицателно влияние върху тях и невъзможност да се реализират целите на наложеното му наказание в общежитието от открит тип.

На второ място, неоснователно ищецът твърди, че преместването му е незаконно поради нарушаване на принципа „non bis in idem“, с оглед вече наложеното му дисциплинарно наказание за същото деяние. Съдът намира,че този принцип забранява повторно съдене или наказване за престъпление, за което деецът вече е бил окончателно оправдан или осъден, и, безспорно, се прилага в случаите на конфликт между две наказателни санкции. Също така, той може да се прилага и при конфликт между наказателна и административна санкция, ако последната има наказателен характер (напр. глоба, имуществена санкция, отнемане на права). Типичен пример в това отношение са административно наказателните санкции, за които Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСНК приема, че имат наказателен характер, а това обуславя приложимостта на чл. 4 от Протокол № 7 от КЗПЧОС и към тях. Дисциплинарните наказания, обаче, не са „наказателни“ по смисъла на НК. Макар и санкциониращи, те имат само вътрешно ведомствен обхват - поддържане на вътрешния ред, трудовата дисциплина, спазване на професионалната етика и др. Поради това няма пречка, те да се кумулират с друг вид наказания. Това положение е принципно и общовалидно, поради което се застъпва и в други клонове на правото – напр. чл. 186 от КТ. В настоящия случай е налице именно такава хипотеза на съотношение между дисциплинарно наказание и организационна мярка, което не води до двойно наказване за едно и също деяние и не нарушава принципа „non bis in idem“ поради следните съображения:

1. Дисциплинарното наказание по чл. 101, т. 7 от ЗИНЗС и преместването

по чл. 64а от ЗИНЗС имат различно правно естество: изолирането в наказателна килия е дисциплинарна санкция с репресивен характер,

целяща непосредствено въздействие върху нарушителя за конкретно

провинение, а преместването по чл. 64а от ЗИНЗС е административна

мярка за промяна на условията и мястото на изтърпяване на наказанието,

продиктувана от променената степен на обществена опасност на лицето

или необходимостта от по- строга изолация.

2. Дисциплинарното наказание по чл. 101, т. 7 от ЗИНЗС и преместването

по чл. 64а от ЗИНЗС преследват различни цели: дисциплинарното

наказание цели превъзпитание и санкциониране, а преместването в ЗОЗТ

е насочено към обезпечаване на сигурността и реда в местата за лишаване от свобода в дългосрочен план, както и постигане на целите на наказанието (каквито мотиви в случая са били изложени и в предложението на началника на затвора до СГС).

3. Дисциплинарното наказание е реакция срещу минало противоправно

поведение и представлява санкция за последното, а преместването по чл.

64а от ЗИНЗС е превантивна и обезпечителна мярка, която не наказва

допълнително лишения от свобода, а адаптира режима на изтърпяване на наказанието към променените му личностни характеристики (напр.

повишен риск от последващи нарушения, несъвместимост със ЗООТ,

отрицателно влияние върху останалите лишени от свобода,

невъзможност за реализиране на целите на наложеното наказание).

4. Дисциплинарното наказание по чл. 101, т. 7 от ЗИНЗС и преместването

по чл. 64а от ЗИНЗС имат различни правни последици: първото

ограничава права на лишения от свобода за кратък срок (до 14 дни), а

второто променя начина на изтърпяване на вече наложено наказание

"лишаване от свобода" за неопределен срок – до ново нареждане или до промяна на обстоятелствата.

По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че налагането на дисциплинарно наказание на ищеца не е било пречка, същото нарушение да послужи като фактическо основание за промяна на типа на затворническото общежитие, тъй като двете производства имат различен предмет, различна цел и различни правни последици, т.е. липсва задължителната еднотипност на мярката, която е условие за прилагане на принципа „non bis in idem“.

Друг съществен фактор, който също не позволява прилагането на този принцип към двете процесни мерки, е техният ненаказателен характер, във връзка с което съдът намира, че жалбоподателят неоснователно черпи аргументи от решението по делото „Енгел“. Наистина, това дело (Engel and Others v. Netherlands) е основополагащо за преценка, дали една санкция е „наказателна“ по смисъла на Конвенцията, т.е. дали налагането й след друга такава санкция води до нарушаване на принципа „non bis in idem“, като за целта в § 82 от решението са изведени три критерия:

• правна квалификация в националното право;

• естеството на нарушението;

• тежестта на санкцията.

Първият критерий (националната правна квалификация) е формален и се прилагането му се свежда до проверка, как националното право дефинира мярката (напр. дали е наречена „наказание“, дали е уредена в НК, дали се налага от наказателен съд). Този критерий никога не е решаващ сам по себе си, доколкото наименованието на мярката не е определящо за нейната същност. Поради това той служи само за първоначален ориентир. Ако по втория и/или третия критерий мярката е с наказателен характер, тя се приема за наказателна, независимо как е формулирана.

Вторият критерий (естеството на мярката) често е решаващ за определяне на характера на мярката като наказателна. Прилагането му анализира нейната цел и санкционираното с нея поведение (напр. дали цели наказване и възпиране, или цели поддържане на дисциплината и вътрешния ред). По този критерий една мярка се приема за “наказателна“, ако защитава обществен интерес (напр. финансовата система, обществения ред), има репресивна и възпираща функция, и се налага за нарушение, което по принцип е наказуемо. И обратно: тя не е наказателна, ако е дисциплинарна (напр. поддържане на вътрешния ред в армията, пенитенциарно заведение, професионална организация) или регулаторна (напр. отнемане на лиценз поради неотговаряне на изискванията за получаването му) или превантивна.

Третият критерий (тежестта на санкцията) разглежда вида и тежестта на мярката (напр. размер на глоба, ограничаване на права – продължителност и последици). Приема се, че санкцията е наказателна, ако е тежка (т.е. сравнима с наказателните санкции) и има сериозни и трайни последици за правата на лицето. По- конкретно, ЕСПЧ е посочил, че „ … към „наказателната“ сфера принадлежат лишаванията от свобода, които могат да бъдат наложени като наказание, с изключение на тези, които по своето естество, продължителност или начин на изпълнение не могат да бъдат значително вредоносни“.

Прилагайки тези три критерия към настоящия казус, съдът намира, че изолирането в наказателна килия за до 14 денонощия е дисциплинарно наказание. Това е вътрешно ведомствена, ограничена по време и тежест мярка, която не защитава публичния интерес, поради което няма наказателен характер по критериите от делото Engel and Others v. Netherlands.

Аналогичен извод може да се направи и по отношение на преместването по чл. 64а от ЗИНЗС, тъй като, както се обоснова по- горе, то е организационна и превантивна мярка, целяща контрол и превенция, но не и наказване. Наистина, тя променя условията на изтърпяване на наказанието, но не налага репресия или лишаване от права свръх присъдата (която определя същинското наказание). Поради това естеството и тежестта й са недостатъчни, за да бъде квалифицирана като „наказателна“.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че и двете процесни мерки не са „наказателни“ по смисъла на критериите от делото Engel and Others v. Netherlands и чл. 5 от КЗПЧОС, тъй като нямат наказателен характер (природата им е дисциплинарна, респ. организационна, но не и наказателна,) и не се налагат в защита на обществения интерес, а тежестта им е недостатъчна, за да бъдат третирани като наказателни. Следователно, дори да се основават на едни и същи факти, втората по време мярка не нарушава принципа „non bis in idem“.

Аргументи в подкрепа на този извод може да се извлекат и от решението от 12.02.2008г. по делото Kafkaris v. Cyprus на ЕСПЧ, в което се акцентира върху разграничението между мерки, съставляващи по същество „наказание“, и мерки, касаещи „прилагане“ или „реализация“ на наказанието, като изрично е посочено, че ако характерът и целта на мярката се отнася към изменението на режима на изтърпяване на наказанието (както в настоящия случай), тя не е част от самото наказание.

В сходен смисъл е и § 97 от решението от 17.09.2009г. по делото Enea v. Italy на ЕСПЧ, а именно, че производствата, засягащи затворническата система, по принцип не се свързват с „обвинение в извършване на престъпление“, като в § 119 се сочи, че макар лишаването от свобода да е част от наказателното производство, условията на изтърпяване на наказанието, когато засягат личната сфера, достойнството, семейния живот и индивидуалните права на затворника, могат да имат „граждански“ характер (т.е. не са наказателни).

На последно място, съгласно решението от 15.11.2016г. по делото A and B v. Norway на ЕСПЧ, чл. 4 от Протокол № 7 към КЗПЧОС не изключва едновременно санкциониране чрез средствата на административното право и наказателното право, при условие, че са изпълнени определени предпоставки, а именно: двете производства да преследват различни цели и да са достатъчно тясно свързани както по същество, така и във времето, а възможните последици следва да бъдат пропорционални и предвидими по отношение на засегнатите лица. В случая съдът намира, че тези изисквания са изпълнени, тъй като производствата по чл. 101 от ЗИНЗС и чл. 64а от ЗИНЗС преследват различни цели, свързани са с едно и също поведение на ищеца, а последиците от тях са нормативно регламентирани и е било възможно да се предвидят още към момента на инициирането им.

По така изложените съображения, съдът намира, че с преместването на ищеца по реда на чл. 64а от ЗИНЗС ответникът не е допуснал нарушение на принципа „non bis in idem“.

Не обосновава обратен извод фактът, че воденото срещу Н. наказателно производството по чл. 354а от НК е било прекратено от въззивния съд с мотиви, частично основани на принципа за забрана на двойното осъждане за едно и също деяние. Мотивите на наказателния съд по прекратеното НОХД не са задължителни за гражданския съд. Съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, само влязлата в сила присъда на наказателния съд (или еквивалентен негов акт) е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В случая не е налице нито една от визираните в този нормативен текст предпоставки (присъда, граждански последици от деянието, ограничен кръг обвързващи обстоятелства), поради което настоящият съдебен състав не е обвързан от мнението на наказателния съд по ВНОХД № 808/2022г. на СГС.

С оглед гореизложеното, в случая не е налице незаконосъобразно преместване на ищеца в затворническо общежитие от закрит тип – нито поради липса на предпоставка за сезиране на окръжния съд с предложение по чл. 64а от ЗИНЗС за такова преместване, нито поради нарушаване на принципа „non bis in idem“.

Липсата на тази първа кумулативно необходима предпоставка за уважаване на предявения иск обуславя неговата неоснователност и той следва да се отхвърли, без да е необходимо да се обсъждат останалите кумулативни предпоставки, доколкото те биха имали значение само при констатирано необосновано преместване, каквото в случая не се установява.

Единствено за пълнота на изложението съдът отбелязва, че претендираните неимуществени вреди и тяхната причинна връзка с преместването не се доказват в цялост. Така например, не следва да се приемат за вреди изтъкнатото от ищеца залежаване (тъй като то не съставлява увреждане), напълняването (тъй като е резултат от личния му избор да не излиза и да не се движи) и уронването на авторитета му като човек употребяващ наркотици (тъй като не се доказва да е имал добра репутация пред трети лица, която да е била накърнена от ответника). Също така, не може да се приеме, че е било прекъснато негово стоматологично лечение, тъй като през периода на пребиваването му в ЗОЗТ „Кремиковци“ е имало възможност, той да бъде транспортиран за лечение извън пенитенциарното заведение, видно от Заповед № 674/07.12.2020г. на началника на затвора, Заповед № 698/18.12.2020г. на началника на затвора, Заповед № 8/08.01.2021г. на началника на затвора и Заповед № 30/22.01.2021г. на началника на затвора. Поради това, дори да се приеме, че е било налице вредоносно поведение на ответника, евентуално присъденото обезщетение на ищеца би следвало да бъде в минимален размер. Тъй като, обаче, такова поведение не се установява, искът подлежи на отхвърляне.

С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на ответника следва да се присъдят разноски в производството, каквито съдът определя на основание Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 360 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България, тази сума следва да бъде присъдена в евро, т.е. 184,07 €.

Така мотивиран, съдът