Решение № 2034 от 21.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7861/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК. С решение от 29.04.2022 г., постановено по гр. дело № 52061/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 165 състав, е прогласена нищожността на разпоредбите на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от Договор за потребителски кредит № HL34908/21.03.2008 г. и Приложение № 1/21.03.2008 г., сключени между ответника „Ю.Б.“ АД и ищците Я. В. и В. Г. и ответното дружество е осъдено да заплати на ищците сумата от 6 659, 04 евро, представляваща надплатена разлика между швейцарски франкове и евро за периода 26.10.2015 г. до 26.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за прогласяване на нищожността на чл.1, ал. 1 и ал. 2; чл. 2, ал. 1, ал. 3 и, чл. 3, ал. 1, ал. 3 и ал. 5; чл. 6, ал. 2 и ал. 3; чл. 8, ал. 2, чл. 13, ал. 1 от договора, както и искът за заплащане на сумата от 7 673, 81 евро, представляваща надплатена разлика от предварително договорени анюитетни вноски; сумата от 297, 53 евро, представляваща надплатена такса за управление на кредита; сумата от 120 евро – недължимо платена такса за превалутиране на сумата по кредита и евентуалният иск за заплащане на сумата от 2000 евро, представляваща надплатени задължения поради неправилно изчисление на дължимата лихва по договора.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците Я. В. и В. Г. в частта, в която са отхвърлени исковете за прогласяване на нищожността на клаузите на процесния договор, както и в частта, в която са отхвърлени осъдителните искове за заплащане на сумите от 7 673, 81 евро, представляваща надплатена разлика от предварително договорени анюитетни вноски; сумата от 297, 53 евро, представляваща надплатена такса за управление на кредита; сумата от 120 евро – недължимо платена такса за превалутиране на сумата по кредита и евентуалният иск за заплащане на сумата от 2000 евро, представляваща надплатени задължения поради неправилно изчисление на дължимата лихва по договора. Във въззивната жалба се релевират оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението, противоречие с установената практика на Върховния касационен съд и европейската съдебна практика. Излага се становище, че неправилно е отхвърлен искът за сумата от 7 673 евро, която се претендира на основание неравноправна клауза, предвиждаща възможност за едностранно увеличение на лихвата от страна на банката. Поддържа се, че неправилно е отхвърлен и искът за заплащане на сумата от 297, 53 евро – надплатена такса за управление на кредита за периода от 21.03.2008 г. до 26.10.2020 г., която също е платена по неравноправна клауза, а именно чл. 8, ал. 2 и чл. 13, ал. 1 от процесния договор. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционно решение в обжалваните части и постановяване на ново, с което изцяло да бъдат уважени предявените от ищците искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, с който същата се оспорва като неоснователна. Излага се становище за недължимост на сумата от 7 673, 81 евро тъй като претенцията не е била доказана по основание и размер. Оспорва се твърдението на въззивника за неравноправност на процесните клаузи от договора. Иска се потвърждаване на решението в тази част и отхвърляне на подадената от ищците въззивна жалба.

Срещу решението е постъпила втора въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“, АД, с която същото се обжалва в частта, в която са уважени исковете за прогласяване на нищожността на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от Договор за потребителски кредит № HL34908/21.03.2008 г. и Приложение № 1/21.03.2008 г., сключени между ответника „Ю.Б.“ АД и ищците Я. В. и В. Г. и ответното дружество е осъдено да заплати на ищците сумата от 6 659, 04 евро, представляваща надплатена разлика между швейцарски франкове и евро за периода 26.10.2015 г. до 26.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2020 г. до окончателното изплащане на вземането. Въззивникът посочва, че решението е недопустимо в частта, в която е прогласена нищожността на Приложение 1 към договора, тъй като не е било направено такова искане от ищците и съдът се е произнесъл, без да обяви на страните, че ще извърши проверка по реда на чл. 7, ал. 3 ГПК. Излага оплаквания за необоснованост на решението и несъответствие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се, че процесните клаузи не са неравноправни по смисъла на българското и европейско право и съдебна практика и не се дължи връщане на сумата от 6 659, 04 евро. Твърди се, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението относно размера на претенцията. Предвид изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск от ищците. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от ищците Я. В. и В. Г., с който същата се оспорва като неоснователна и недоказана. Излага се становище, че клаузата на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора съдържат уговорки във вреда на потребителя, като прехвърлят върху него риска от колебанията на валутния пазар. Поддържа се, че клаузата е написана на неясен и неразбираем език и че ищците не са дали съгласие кредитът да бъде отпускан във валута, различна от еврото и размерът му да бъде обвързан от чуждестрА. валута – швейцарски франкове. Твърди се, че по делото е доказано по несъмнен начин, че сумата от 6 659, 04 евро е платена без основание. Предвид изложеното се иска потвърждаване на решението в тази част като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за потребителски кредит № HL34908/21.03.2008 г., по силата на който кредиторът „Ю.Б.“ АД се е задължил да отпусне сумата от 30 000 евро, а ищците да върната сумата при условията на договора на равни месечни анюитетни вноски. Предоставеният кредит е бил обезпечен с ипотека като кредитополучателите са ипотекирали недвижим имот – апартамент № 34, находящ се в гр. София, р-н Подуяне, кв. „Хаджи Димитър“, бл. ••••, мазе № 13. Ищците твърдят, че кредитът е бил отпуснат и усвоен в евро, но въпреки това плащали месечните вноски в швейцарски франкове и по този начин е бил нарушен принципът, че кредитът следва да се издължи във валутата, в която е усвоен. На следващо място се твърди, че банката – ответник многократно е увеличавал едностранно уговорената между страните договорна лихва. Поддържа се, че в договора са включени две групи неравноправни клаузи - първата група, касаеща преизчисляването на размера на кредита и на месечните анюитетни вноски по курса на швейцарския франк – чл. 1, ал. 1, ал. 2; чл.2, ал. 1, ал. 3; чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 и втора група норми, които касаят едностранно увеличение на лихвата от страна на банката – чл. 3, ал. 1, ал.3, ал. 5; чл. 6, ал. 3; чл. 8, ал. 2, чл. 13, ал. 1 от договора. Ищците заявяват, че преди сключване на договора не им е била предоставена достатъчно информация за кредита и риска, който носят, която да им позволи вземането на решение, основано на добра информираност и благоразумие, съгласно изискванията на Директива 93/13/ЕИО. В исковата молба се твърди, че въз основа на неравноправните клаузи и едностранното увеличение на договорената лихва, банката е събрала недължимо платени суми в размер на 0, 5 % върху размера на непогасената главница за периода от 21.03.2008 г. до датата на подаване на исковата молба – 26.10.2020 г. Претендират заплащане на сумата от 2000 евро, от които 860 евро – надплатена поради валутна разлика между шв. франк и евро; 1000 евро – разлика от предварително договорените месечни анюитетни вноски и заплатените от потребителите завишени размери; 20 евро, представляваща надплатена такса за управление на кредита и 120 евро валутна разлика при превалутиране на сумата по кредита към усвояването му. При условията на евентуалност се прави искане сумите да бъдат заплатени на ищците в шв. франкове към датата на завеждане на ИМ. При условията на евентуалност, сумите се претендират въз основа на неправилно изчисляване на лихвата от банката за периода от 21.03.2008 г. до датата на подаване на исковата молба – 26.10.2020 г. Сумите се претендират ведно със законната лихва до окончателното им погасяване. Претендират се и съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника – „Ю.Б.“ АД, с който се излага становище за допустимост, но неоснователност на иска, както и нередовност на подадената искова молба. Ответникът счита, че не са ясни основанието и петитума на иска, както и начинът, по който е изчислен размерът на претендираните суми. Оспорва твърдението, че при сключване на договора ищците не са дали съгласие за предоставяне на сума в шв. франкове, както и че кредитът е усвоен в евро, а се иска погасяване в шв. франкове. Поддържа се, че страните са постигнали съгласие за предоставяне на равностойността на швейцарски франкове на 30 000 евро по курс към деня на усвояването и посочената от кредитополучателите сметка е заверена със сума от 48 153 шв. франка на 28.03.2008 г. Твърди се, че лихвеният процент по кредита първоначално е договорен в размер 6, 65 % и е плаващ, състоящ се от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, който е 4, 5 % и фиксирана надбавка – 2, 15 %. По отношение на оспорените като неравноправни клаузи по договора, ответникът излага становище, че същите не подлежат на проверка за валидност, доколкото касаят основния предмет на договора. Оспорва се твърдението на ищците, че банката не е предоставила на страните необходимата и достатъчна информация и кредитополучателите са били уведомени за потенциалния риск с разпоредбата на чл. 23 от договора. Излага становище, че промените в БЛП са настъпили в резултат на промяна в компоненти и показатели, които довели до промяна в лихвените проценти. Поддържа се, че искът за връщане на даденото при липса на основание е неоснователен, а при условията на евентуалност се прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Като неоснователен се оспорва и иска за връщане на надвзета такса и се прави възражение за погасителна давност.

В хода на първоинстанционното производство с протоколно определение по реда на чл. 214 ГПК е допуснато увеличение на исковете на ищците, като размерът на иска, предявен за 860 евро е увеличен на 6 659, 04 евро; искът, предявен за 1000 евро е увеличен на 7 673, 81 евро и искът, предявен за 20 евро, е увеличен на 297, 53 евро.

По делото се установява, че на 21.03.2008 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит за текущи нужди № HL34908 за срок от 300 месеца в размер на равностойността в швейцарски франкове на 30 000 евро, като кредитополучателят се е задължил да върне сумата при условията на договора и да учреди в полза на банката-кредитор договорна ипотека. Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора, усвоеният в швейцарски франкове кредит се превалутира служебно от банката по съответния курс в деня на усвояването. В чл. 3 от договора е предвидено, че кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в шв. франкове, който към момента на сключване на договора е 4, 5 % плюс договорна надбавка от 2, 15 %. В чл. 4 е предвидено, че кредитополучателят дължи такса за управление на кредита в размер на 0, 5 % върху размера на непогасената главница и еднократна административна такса от 40 лв. В чл. 6, ал. 3 от договора е предвидено, че при промяна на базовия лихвен процент на банката, автоматично се променя и размерът на вноските по договора. Съгласно чл. 13 от договора, банката си запазва правото да промени по време на действието на договора както тарифата за дължимите такси, така и лихвите по кредита, които стават задължителни за страните от деня на приемането им от компетентните банкови органи. Разпоредбата на чл. 21 от договора предвижда, че кредитополучателят може да поиска превалутиране на предоставения му в шв. франкове кредит, като заплати съответната комисиона. В чл. 22 превалутирането е дефинирано като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута. В чл. 23 е посочено, че превалутирането по смисъла на чл. 22 може да има за последица повишаване на размерите на дължимите месечни вноски по кредита. С приложение № 1 към договора е удостоверена датата на усвояване на кредита – 28.03.2008 г.; курса на шв. франк – 1, 605095и съобразно този курс е определен размерът на предоставения и усвоен кредит, равняващ се на 48 153 шв. франка. Приложен е погасителен план по договора, видно от който задължението на кредитополучателя е разсрочено на 300 месечни анюитетни вноски, дължими в шв. франкове, като е посочен размерът на главница, лихва и дължимата такса. Представен е нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 21.03.2008 г., с който е обезпечен процесният договор за кредит и връщането на заетата сума. Приложено е извлечение от банкова сметка, по която е извършено плащането на месечните анюитетни вноски по кредита в периода 24.04.2008 – 28.10.2020 г. По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която за периода от 21.03.2008 г. до 26.10.2020 г. надплатената сума за възнаградителна лихва е в общ размер на 7 567, 53 шв. франка или 4 714, 69 евро, а за периода от 26.10.2015 г. до 26.10.2020 г. размерът на увеличението на лихвата по кредита, равняващ се на разликата между платената лихва и дължимата договорна лихва от 6, 65 %, е 2 865, 71 шв. фр. или 1 785, 38 евро. Изчислено е, че за периода 21.03.2008 г. до 26.10.2020 г. надвзетите суми за валутна разлика са в размер на 12 308 евро, а в резултат на увеличението на курса на шв. фр. и погасяване на кредита в шв. фр. вместо в евро е изчислена разлика от 6 659, 04 евро. От заключението на вещото лице се установява, че на 28.03.2008 г. по блокирана сметка на кредитополучателите в шв. фр. е постъпила сумата от 48 153 шв. фр., а по сметката в евро е извършена операция валутна сделка и е преведена сумата от 30 000 евро, с която сума ищците са имали възможност да се разпореждат. С експертизата е проследена методологията на банката-ответник за определяне размера на базовия лихвен процент и промяна в компонентите, които съдържа. Според заключението на вещото лице няма данни за наличие на формула/ алгоритъм, по която банката да определя стойността на БЛП. Съгласно отговора на задачата по т. 11 от заключението на вещото лице, месечната вноска по кредита в евро към 21.03.2008 г. е следвало да бъде в размер на 205, 38 евро - сбор от главница и възнаградителна лихва. Според заключението надплатената сума от кредитополучателите за периода от 21.03.2008 г. до 26.10.2020 г. е в размер на 15 235, 15 евро, а за периода от 26.10.2015 г. до 26.10.2020 г. е в размер на 7 763, 81 лв., а надплатената сума за такса за управление е в размер на 573, 24 евро, а за периода от 26.10.2015 г. до 26.10.2020 г. е в размер на 297, 53 евро.

С допълнително заключение към съдебно-счетоводната експертиза е уточнено, че през процесния период търговските курсове на банката са следвали пазарните движения на валутите и курсовете на БНБ, анализирани са факторите, които са оказали влияние върху динамиката на валутния курс на шв. франк и е съставен примерен погасителен план, съгласно който по кредита остават да се дължат вноски за главница в общ размер на 7 726, 43 евро - остатък от редовна главница в размер на 22 273, 57, вноски за възнаградителна лихва в размер на 28 508, 79 евро. и такси за управление – 1 603, 87 евро.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предвид направеното възражение от ответното дружество за недопустимост на решението в частта, в която съдът се е произнесъл по валидността на Приложение № 1 към договора, настоящият състав намира, че същото е неоснователно, тъй като съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и страните са имали възможност в хода на първоинстанционното производство да изразят становище по тези въпроси, доколкото още с определението от 22.02.2021 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, съдът е обявил на страните, че ще извърши проверка за неравноправността на клаузите на процесния договор. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП /редакцията към изм., бр. 36 от 4.04.2008 г./ и осъдителен иск за връщане на надплатени суми с правно основание чл. 55 ЗЗД, представляващи разлика между платеното и реално дължимото по кредита, както следва: 1./ 6 659, 04 евро – надплатено поради валутна разлика между шв. франк и евро; 2./ 7 673, 81 евро – разлика от предварително договорените месечни анюитетни вноски и заплатените от потребителите завишени размери; 3./ 297, 53 евро, представляваща надплатена такса за управление на кредита и 4./ сумата от 120 евро, представляваща недължимо платена такса за превалутиране на кредитното задължение. При условията на евентуалност се прави искане сумите да бъдат заплатени на ищците в шв. франкове към датата на завеждане на исковата молба. При условията на евентуалност, се претендира сумата от 2000 евро на основание неправилно изчисляване на лихвата от банката за периода от 21.03.2008 г. до датата на подаване на исковата молба – 26.10.2020 г. Между страните не се спори, че са сключили договор за потребителски кредит № HL34908/ 21.03.2008 г. Предвид обстоятелството, че на ищците е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, същите имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Същевременно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. С оглед на това нормите на ЗЗП /в сила от 10.06.2006 г., в редакцията към изм., бр. 36 от 4.04.2008 г./, вкл. нормите на чл.143-чл.146 ЗЗП /по арг. от чл.144 от ЗЗП/, регулират спорното правоотношение, както и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.01.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Процесният договор е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, от приложното поле на който изрично в чл.3, ал.5, т.1 от същия са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Приложение към процесното материално правоотношение не следва да намери и Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители, който е обнародван в ДВ. бр.59 от 29 Юли 2016г., и по изрично правило на §4 не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41от Закона.

В редакцията на закона към процесния период, разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП предвижда, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Законодателят е посочил, че клауза, която е индивидуално уговорена, дори и да е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна. Останалите неравноправни клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Ето защо, за да е неравноправна и следователно нищожна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално, да осъществява някой от фактическите състави на чл.143 от ЗЗП и да не попада в някое от изключенията на чл.144 от ЗЗП.

По настоящото дело предмет на проверка относно валидността като неравноправни са две групи клаузи от договора за потребителски кредит.

1. На първо място се иска проверка на валидността на клаузите, съдържащи се в чл.1, ал.1, ал. 2, чл.2, ал. 1 и ал. 3; чл. 6, ал. 2; чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора, които касаят преизчисляване на размера на кредита и на месечните анюитетни вноски по курса на шв. франк, при договорена кредитна сума в друга валута, а именно евро.

1. 1. По този въпрос е налице последователна и константна съдебна практика на Съда на Европейския съюз /делоС-119/17; дело С-186/16/, както и на Върховния касационен съд, обективирана в решение №295/22.02.2019 г. по т.д.№3539/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №384/29.03.2019г. по т.д. №2520/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №294/27.03.2019г. по т.д. №1599/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №314/29.07.2019г. по т.д. №1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №67/12.09.2019г. по т.д. №1392/2018г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №155/24.01.2020г. по т.д. №2561/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Съгласно даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл. 3, параграф 1, чл. 4, параграф 2 и чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143 - чл. 146 от ЗЗП, което е задължително за националните юрисдикции на държавите членки на Европейския съюз по отношение на тълкуването на понятието "основен предмет", възможността за преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора съществува само в случай, че те са неясни и неразбираеми. Според тази практика чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Директивата трябва да се тълкува ограничително (в този смисъл решение по дело C-26/13, т.42; решение по дело C-96/14, т.31; решение по дело С-186/16, т.34) и клаузата, попадаща в обхвата на понятието "основен предмет на договора" или "съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга" по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО не следва да се счита за неравноправна и не следва да се прави преценка на неравноправния й характер при условие, че тази клауза е била изразена на ясен и разбираем език в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, доколкото механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора, сред които по-специално общите разходи по неговия заем /решение по дело C-484/08/.

В настоящия случай волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, равностойни на 30 000 евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и връщането на кредита на месечни вноски, съгласно погасителен план, оформен като приложение към договора и представляващ неразделна част от него, е ясно изразена в клаузите на сключения между страните договор за потребителски кредит и приложение № 1 към същия. С оглед разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните могат да уговорят сумата на кредита да бъде отпусната във валута, различна от националната или резервната за страната, а уговорката за предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове на 30 000 евро по курс "купува" за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита съдържа основна, характеризираща договора за кредит престация и не противоречи на специални разпоредби от ЗКИ, нито на разпоредбата на чл.430, ал.1 от ТЗ. В случая в договора за кредит е уговорено предоставяне на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в евро по курс "купува" за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Към датата на усвояване на кредита, съгласно Приложение 1/21.03.2008 г. приложимият курс за швейцарския франк към евро на банката е 1, 605095, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл.1 от договора е 48 153 швейцарски франка. При тези уговорки между страните се налага изводът, че механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че доколкото клаузите на чл.1, ал.1, ал. 2, чл. 2, ал. 1, ал. 3 относно валутата, в която се договаря кредитът, както и Приложение 1, с което страните удостоверяват датата на усвояване на кредита, приложимият към кредита валутен курс на шв. франк спрямо еврото и определеният спрямо този курс размер на кредита, касаят основния предмет на договора и същите са ясни и разбираеми, съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде изследван. Ето защо решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в частта, в която са отхвърлени исковете за прогласяване нищожността на чл.1, ал.1, ал. 2, чл. 2, ал. 1, ал. 3 и да бъде отменено в частта, в която е прогласена нищожността на Приложение 1/21.03.2008 г., тъй като същото включва клаузи касаещи „основния предмет на договора“ и същите не са неясни или неразбираеми по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП.

1.2. По отношение на разпоредбите на чл.6, ал. 2 и чл.23, ал.1 и ал. 2 от договора, настоящата съдебна инстанция приема следното:

С клаузата на чл. 23, ал.1 от договора за кредит, ищците, като кредитополучател, са декларирали, че е „запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския евро/лева, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“. С посочената договорна клауза ищците са поели за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева. В чл. 23, ал. 2 от договора ищците, в качеството им на кредитополучател са декларирали: „че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – чл. 23 от договора и е съгласен с настъпването им“. Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора се явява проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл. 23, ал.1 от договора валутен риск, поради което двете разпоредби следва да бъдат разгледани заедно и систематично.

Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП изисква клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Процесната договорна клауза на чл. 6, ал. 2 и относимите към нея клаузи на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 относно превалутирането при погасяването на кредита по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/еврото и поемането на валутния риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лева/еврото не отговарят на изискването за яснота и разбираемост. При липса на доказателства за противното следва да се приеме, че ответната банка не е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестрА. валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестрА.та валута, в която е отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС. Кредитополучателят е физическо лице – потребител и е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестрА. валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателите подобна информация и че е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които кредитополучателят да вземе решение, основано на добра информираност. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, ищците не са могли да преценят потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поемат със сключването на договора за кредит в чуждестрА. валута, и са се съгласили с установените предварително от търговеца /банката/ условия, без да могат да повлияят на съдържанието им, вкл. на изявленията в чл. 23 от договора, че кредитополучателят е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - 23 от договора“. По този начин банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 са довели до значителна неравнопоставеност между страните.

Въз основа на изложеното, поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутния риск в негова вреда и се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП /ред. към момента на сключване на договора/ на основание чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 следва да се обявяват за неравноправни. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Преценявайки конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че запазването на действието на договора без неравноправните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 не противоречи на интересите на кредитополучателя – потребител.

Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, в която е прогласена нищожността на разпоредбите на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от договора и да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен искът за прогласяване нищожността на чл. 6, ал. 2 и да бъде постановено друго решение, с което да бъде уважен искът в тази част.

II. Втората група договорни клаузи, по отношение на които се иска проверка на валидността касаят едностранното увеличение на договорената между страните лихва от страна на банката, съдържащи се в чл. 3, ал. 1, ал. 3, ал. 5, чл.6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и чл. 13, ал. 1 2.1. Съгласно константната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., критериите за определяне, че една договорна клауза, включително клаузата за едностранно изменение на договорената възнаградителна лихва дали е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП /ред. към датата на сключване на договора/ е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор.

За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за еднострА. промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини банката има право да увеличи БЛП, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. Така и съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза по настоящото дело, не е установена формула/алгоритъм, по която банката-ответник определя/изчислява стойността на БЛП за кредити в шв. франкове към датата на процесния договор, а е представена методология на Комитета по управление на активите и пасивите на банката – ALCO. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на БЛП, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. В този смисъл е и практиката на СЕС, обективирана в решения по дело № С-415/11, дело C- 226/12, дело С-472/10 и др. Съгласно чл. 3, ал. 5 от процесния договор за кредит действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, а в чл. 6, ал. 3 е предвидено в случай, че по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1, се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Посочените клаузи не са индивидуално договорени и в процесния договор за кредит не се съдържат условията, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на кредита. В договора за кредит и в посочените клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения например в съответния финансов индекс или валутен курс или други обективни причини, ще се формира новият базов лихвен процент. Липсата на посочена конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, или правила, определящи начина и факторите, по които БЛП ще бъде променян, създава възможност банката – кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. При липсата на данни за начина на изменение на БЛП кредитополучателят не би могъл да направи прогноза или самостоятелни изчисления, което е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, създава значително неравновесие между правата и задълженията на банката – кредитодател и потребителя – кредитополучател във вреда на последния, който е икономически по-слабата страна по договора. В този смисъл, доколкото определянето на БЛП може да бъде извършено въз основа на методика на кредитодателя, която не е предоставена на кредитополучателя по процесния договор, то клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП /ред. към датата на сключване на договора/. Тези изводи следва и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, която настоящата инстанция цени като обективна и компетентно изготвена.

В клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор е уговорен начинът на формиране на договорната възнаградителна годишна лихва – променлив лихвен процент, който се формира от сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 2, 15 пункта. В посочената договорна клауза изрично е посочено, че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е 4, 5%. Първоначалният размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на договора за кредит е достатъчно ясен – 6, 55%, формиран от БЛП в размер 4, 5%, увеличен с 2, 15 пункта, като при неравноправност на клаузите за еднострА. промяна на БЛП кредитополучателят – потребител не е обвързан от променения от банката за съответния период на начисляване на лихвата БЛП, а само от първоначалния размер на уговорената лихва. В решение №92/09.09.19г. по т.д.№2481/17г. на ВКС, ІІ т.о. е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. Следователно решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено в частта, в която е отхвърлен искът за прогласяване нищожността на разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 3 и следва да бъде отменено като неправилно в частта, в която е отхвърлен искът за прогласяване нищожността на клаузите, съдържащи се в чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора, като същите следва да бъдат уважени от настоящата инстанция като основателни.

2.2. По отношение на клаузите, уреждащи дължимите от кредитополучателя такси, инкорпорирани в чл. 8, ал. 2 и чл. 13, ал. 1 от договора, настоящият съдебен състав намира следното:

В чл. 8 от договора, в който е уредено правото на предсрочно погасяване, е предвидено, че при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи такса в размер на 4% върху размера на предсрочно погасената главница. Доколкото отказът на потребителя от договора е обвързано със заплащане на такса, обезщетяваща банката за пропусната полза от нереализиран доход от предоставения кредитен ресурс, не е налице възможност на потребителя да се откаже свободно от договора, без неблагоприятни имуществени последици за него при едностранно изменение на условията от страна на банката. Подобен размер на таксата за предсрочно погасяване би могъл да има възпиращ ефект относно предсрочното погасяване на кредита и като резултат - накърняване на правото на потребителя да изпълни задължението преди срока и да се освободи от дължимите лихви и разходи по кредита. Последователно съдебната практика приема, уговорката за такса в размер на 4% върху погасената част от кредита е във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и може да има за резултат създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В подкрепа на този аргумент е и разпоредбата на чл. 41 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /2016 г./, който съгласно §4 намира приложение и по отношение на договорите, сключени преди влизането му в сила. В чл. 41, ал. 3 ЗКНИП е предвидено, че кредиторът има право на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, в размер до едно на сто от предсрочно погасената сума по кредита, когато кредитът е погасен преди изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му, а съгласно ал. 4, кредиторът няма право на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на договор за кредит, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му.

Неравноправна по смисъла на чл.143, т.3 от Закона за защита на потребителите е клауза в договора, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля. В конкретния случай по вече изложените съображения неравноправна се явява и разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от процесния договор, който дава право на банката едностранно да измени Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага при операциите си, като измененията влизат в сила от деня на приемането им.

III. По отношение на исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите:

С оглед основателността на исковете за прогласяване неравноправността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, и за еднострА. промяна на възнаградителната лихва поради изменение на БЛП и таксите по договора и предвид задължението на националната юрисдикция да възстанови равновесието в отношенията между потребителя и търговеца, сумите, заплатени вследствие на констатираните от съда неравноправни клаузи се явяват платени при начална липса на основание.

Видно от заключението на ССЕ, размерът на предоставения кредит е равностойността в швейцарски франка на 30 000 евро. От представения с отговора на исковата молба погасителен план се установява, че за периода от 28.04.2008 г. до 28.03.2033 г. вкл. или за 300 вноски, кредитополучателят дължи 112 511, 10 швейцарски франка, от които лихви в размер 48 153 швейцарски франка и главница 64 358, 10 швейцарски франка. Дължимите такси по погасителния план за процесния период са общо в размер 3 870, 12 швейцарски франка. Предвид своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, следва да се приеме, че претенциите на ищците до 26.10.2015 г. са погасени по давност, поради което на възстановяване като недължимо платени подлежат сумите, платени от кредитополучателите в периода 26.10.2015 г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.10.2020 г. 3.1. Предвид изложеното по отношение на първата група искове, касаещи прогласяване на нищожността на чл.1, ал.1, ал. 2, чл.2, ал. 1 и ал. 3 и неоснователността на така предявените искове, неоснователна се явява и претенцията за възстановяване на сумата от 7 673, 81 евро, платена без основание по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, представляваща надплатена разлика от предварително договорени анюитетни вноски по договора за потребителски кредит и сумата от 120 евро, представляваща недължимо платена такса за превалутиране на кредитното задължение по процесния потребителски договор. 3.2. При отхвърляне на така предявения главен иск е налице вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2000 евро, представляваща надплатени задължения поради неправилно изчисляване, поради едностранно увеличение на договорната лихва, уговорена при условията на чл.3, ал. 1 от процесния договор.

Въз основа на гореизложените констатации и съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, при прилагане на курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита – 1, 605095 шв. фр. за 1 евро, през периода 26.10.2015 г. – 26.10.2020 г. недължимо платени при съобразяване на договорения лихвен процент - 6, 65 %, без да се вземат предвид едностранните изменения от страна на банката, надплатените суми за възнаградителна лихва са в общ размер на 1 785, 38 евро. Следователно предявеният от ищците иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен до този размер, а за горницата до предявения размер от 2000 евро – правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд и в тази част решението следва да бъде потвърдено.

3.3. На база констатациите за неравноправност на клаузите на чл. 8, ал. 2 и чл. 13 от договора и съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, недължимо платените такси са в размер на 297, 53 евро. Решението следва да бъде отменено в тази отхвърлителна част и ответникът следва да бъде осъден да заплати и тази сума. 3.4. Останалата част - в общ размер на 6 659, 04 евро е недължимо платена, предвид приетата неравноправност на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, и с оглед обстоятелството, че ответната банка не е представила доказателства за наличие на валидно основание за нейното получаване, съгласно разпределената между страните доказателствена тежест. Предвид обстоятелството, че в тази част изводите на двете инстанции съвпадат, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено и в тази част.

По разноските: При този изход на спора, съдът дължи преизчисляване на разноските и за първата инстанция, като съобрази и практиката на Съда на Европейския съюз по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 и практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 366 от 16.08.2022 година, постановено по ч.т.дело № 1085/2022, I ТО. Ищците пред първата инстанция са сторили разноски, както следва: 1./ 3 911, 66 лв. адвокатско възнаграждение; 2./ 156, 47 лв. държавна такса; 3./ 997 лв. допълнителна държавна такса; 4./200 лв. депозит за вещо лице и 5./ 63 лв. допълнителен депозит за вещо лице. Процесуалният представител на насрещната страна своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е оставено без уважение от първата инстанция. Без уважение е оставена и молбата по чл. 248 ГПК, което определение не е обжалвано от ответното дружество. С оглед изхода на делото, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищците сумата от 2 760, 54 лв. т.е. да заплати още 352, 29 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Разноските, претендирани от ответното дружество пред първоинстанционния съд възлизат на 748, 50 лв., от които 100 лв. юрисконсултско възнаграждение и 648, 50 лв. депозит за вещо лице. По настоящото дело е уважен установителен иск за нищожност на договорните клаузи поради неравноправния им характер, но частично е отхвърлен искът за възстановяване на недължимо платените суми и ищците са осъдени да заплатят разноски, съгласно правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК. Както е прието в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, подобна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което същата не е съобразена с европейското законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай. Следователно първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която ищците са осъдени да заплатят разноски в размер на 355, 38 лв.

Ищците са сторили разноски във въззивна инстанция за държавна такса в размер на 395 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв., срещу което е направено възражение за прекомерност. Като взе предвид обема на осъществената в полза на ищците правна защита и че по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. и доп., бр. 68 от 31.07.2020 г./ настоящата инстанция намира, че направеното възражение е основателно и адвокатското възнаграждение, претендирано от въззивниците-ищци, следва да бъде намалено до сумата от 2 244, 18 лв. Съобразно уважената част на въззивната жалба, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищците разноски за въззивната инстанция в размер на 1089, 54 лв. Във въззивното производство ответното дружество е сторило разноски за държавна такса в размер на 260, 48 лв. и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Предвид вече изложените съображения относно недължимостта на разноски от потребител – ищец за отхвърлената част от претенциите му, каквото качество имат ищците по настоящото дело, същите не дължат разноски за настоящото въззивно производство.

Мотивиран от изложеното, СЪДЪТ: