Решение № 802 от 13.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12351/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение № 20070130 от 17.03.2021г., постановено по гр.д. № 4062 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 35-и състав, е отхвърлен предявеният от Т. Д. П., ЕГН ••••••••••, срещу Н. Х. С., осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като неоснователен и недоказан. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Т. Д. П.. В нея жалбоподателят излага съображения за неправилност на първоинстанционното решение, като моли същото да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Твърди, че районният съд не е обсъдил въпроса дали жалбоподателят е трябвало да бъде принудително задържан, при положение че ответницата е знаела как да бъде намерен. Сочи, че самото му задържане предполага настъпването на вреди. Допълва, че обжалването на това принудително действие, както и направеното от него оплакване в МВР, а също и завеждането на дело в КЗД са действия, от които може да се установи моралното му страдание. По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от Н. Х. С., в който се изразява становище за нейната неоснователност, като се отправя молба първоинстанционното решение да бъде потвърдено, съответно искът- отхвърлен. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: С Постановление от 13.01.2017г. е образувано досъдебно производство по реда на чл. 212, ал.1 от НПК срещу Т. Д. П., ЕГН ••••••••••, за това, че на 05.04.2016г. се заканил на длъжностно лице- В. Г., съдия-докладчик по гр.д. № 5459/2016г., с убийство по повод на изпълнение на службата му, като това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му- престъпление по чл. 144, ал.2 вр. ал.1 от НК. В т.6 от акта е разпоредено да се призове лицето П., като в случай на неустановяването му- същият да бъде обявен за издирване. На 13.09.2017г. във връзка с образуваното досъдебно производство е проведен разпит на Т. П. от Н. С. в качеството на разследващ полицай при 06 РУ-СДВР-гр. София. В показанията си същият е посочил, че от 05.08.2017г. пребивава постоянно в България и работи на трудов договор в таксиметрова компания „ОК С.“ ЕООД, като може да бъде открит на предоставения от него телефонен номер. От представена по делото докладна записка с дата 02.11.2017г. се установява, че Т. П. неуспешно е търсен на установения по преписката адрес в гр. София, ж.к. „•••••••, вх. ••••••• за връчване на призовки по образуваното досъдебно производство. Видно от приложена справка в НБД „Население“ постоянният и настоящият адрес на Т. П. съвпадат с горепосочения, на който същият е бил призован. По делото е представено и писмо от 13.12.2017г. от НСС към ПРБ, от което става ясно, че към посочения момент няма данни Т. П. да се е намирал в арести в България. Направена е и справка в НАП, от която се установява, че към 20.12.2017г. няма регистрирани действащи трудови договори, сключени от Т. От писмо с дата 28.12.2017г., изходящо от СДВР, отдел „Български документи за самоличност“, се установява, че Т. П. е напуснал територията на Република България на 19.09.2017г. през ГКПП „Калотина“. Установява се от приложено по делото писмо от ГД „Изпълнение на наказанията“ към МП, че Т. П. към 29.12.2017г. не се е намирал в затворите на страната и в арестите на територията на ОСИН- София. С Постановление от 12.01.2018г. наблюдаващият прокурор е разпоредил Т. П. да бъде обявен за общодържавно издирване. От представена по делото справка се установява, че Н. С. в качеството на разследващ полицай при 06 РУ-СДВР-гр. София е констатирала, че към 26.01.2018г. Т. П. не е успешно намерен на адреса си за призоваване в гр. София, ж.к. „•••••••, вх. •••••••, отбелязала е, че от представени по преписката справки същият няма друг известен адрес, както и че не пребивава в арестите и затворите на страната. Посочила е, че е провела телефонен разговор с лицето на 10.11.2017г., в рамките на който то е заявило, че се намира в Англия и ще се върне в страната в края на месец февруари или началото на месец март 2018г. Въз основа на описаните констатации разследващият полицай е стигнал до извод за необходимостта от принудително призоваване на лицето. С Постановление от 26.01.2018г. Н. С. е постановила принудително довеждане на лицето Т. П.. Посочено е, че ако същото не бъде намерено, следва да бъде обявено за общодържавно издирване. Представена е и докладна записка с дата 29.01.2018г., от която се установява, че Т. П. не е открит на посочения адрес и е обявен за общодържавно издирване с бюлетин № 029/2018г. на СДВР. По делото не са приложени доказателства, но страните не спорят, че на 26.02.2018г. Т. П. бил задържан при прибирането си в страната на ГКПП „Калотина“, от където бил преведен в 06 РУ-СДВР-гр. София за извършване на следствени действия. На 13.03.2018г. в СРП постъпила жалба от Т. П. срещу постановлението за принудителното му довеждане и обявяването му за общодържавно издирване, като с Постановление от 26.03.2018г. прокурорът е потвърдил посоченото постановление. По делото са налице и данни за образувана преписка в КЗД по подадена от Т. П. жалба за осъществена спрямо него дискриминация от страна на Н. С.. При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неговата неправилност, като по отношение на тях съдът намира следното: Предявен е иск по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в морални болки и страдания, вследствие осъществен от ответната страна „отказ“ да го призове и извършено от нея разпореждане за принудителното му довеждане. За да бъде уважен искът ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване следните елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, а именно: осъществено от насрещната страна противоправно поведение, твърдените неимуществени вреди, както и наличието на пряка причинно-следствена връзка между тях. От събрания по делото доказателствен материал се установява, че твърдяното от ищеца противоправно поведение се състои в издаденото от Н. С. в качеството на разследващ полицай постановление, с което същият е обявен за общодържавно издирване и принудително довеждане за извършване на действия по разследването. За да бъдат противоправни извършените действия следва същите да нарушават конкретна правна норма или да са предприети в разрез с общото правило да не се вреди другиму, както и да липсват основания, които да оправдават настъпването на вредата. В правната доктрина се разглеждат няколко подобни основания, които изключват противоправността на дадено действие или бездействие, сред които е и изпълнението на законна заповед. В случая по делото се установява, че обявяването на лицето за общодържавно издирване е постановено от наблюдаващия досъдебното производство прокурор, като ответната страна единствено е изпълнявала негови писмени указания, които съгласно чл. 197 от НПК са задължителни за нея и не подлежат на възражение. В тази връзка неоснователен е доводът на въззивника, че Н. С. при наличие на начин да се свърже с него, а именно чрез телефон, самоволно е предпочела да разпореди същият да бъде обявен за общодържавно издирване и принудително доведен. Това твърдение не кореспондира на посоченото прокурорско постановление, с което на ответната страна е било разпоредено да обяви за общодържавно издирване лицето и което същата е обвързана да изпълни, дори и да не е съгласна с него. Прокурорът е този, който ръководи досъдебното производство и отговаря за неговото законосъобразно развитие, а разследващите полицаи извършват съответните действия под неговото ръководство и контрол, поради което неговите разпореждания имат задължителен характер за тях. Следва да бъде посочено също, че постановеното от Н. С. обявяване за общодържавно издирване и принудително довеждане е потвърдено още веднъж от разпоредилия го прокурор по повод подадена от Т. П. жалба. НПК урежда специфичен ред за инстанционен /йерархичен/ и съдебен контрол на актовете, постановени в хода на досъдебното производство, в рамките на който засегнатото лице може да защити правата си. В случая въззивникът се е възползвал от него, като жалбата му е оставена без уважение. Недопустимо е настоящият съд да ревизира постановения от прокурора акт, като съображенията за това са следните. Съгласно чл. 17 от ГПК гражданският съд притежава компетентност да се произнесе по обуславящи производството пред него въпроси, като в ал.2 от посочената разпоредба е предвидена възможност за инцидентен контрол на валидността и законосъобразността на постановените административни актове. Доколкото обаче прокурорът е орган на съдебната власт, който осъществява своите правомощия в изпълнение или за осигуряване на конституционно предоставените му функции, неговите актове не могат да бъдат окачествени като изпълнителни /административни/ и не подлежат на контрол по този ред. Същите притежават характер на правозащитни актове, постановени във връзка с развитието на определено производство, които подлежат на проверка по реда, посочен в НПК. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице първият от горепосочените елементи за ангажиране на деликтната отговорност на ответната страна, а именно противоправност на осъщественото от нея поведение. За пълнота следва да бъде посочено, че по делото не се установява наличието и на останалите. Съгласно чл. 216, ал.2 от ЗМВР за вреди, причинени по непредпазливост на гражданите държавните служители в МВР не носят имуществена отговорност. Ако обаче те са нанесени умишлено, отговорност възниква по общото правило на чл. 45 от ЗЗД. Следователно, в конкретния случай, за да бъде ангажирана отговорността на ответната страна следва да се установи, че същата е действала с умисъл. Разпоредбата на чл. 45, ал.2 от ЗЗД гласи, че вината се предполага до доказване на противното. Посоченото правило се отнася не до всяка форма на вината, а само до небрежно извършените деяния, при които не е положена дължимата грижа. Умисълът, от своя страна, следва да бъде доказан. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства относно наличието на умисъл за увреждане на въззивника, вината като предпоставка за ангажиране на отговорността на ответната страна също не се установява. Следва да бъдат обсъдени и изложените в жалбата оплаквания относно доказаността на твърдените вреди. Въззивникът поддържа, че същите са се изразили в морално страдание, което съдът следва да приеме за установено от предприетите от него действия по обжалване на постановлението и подаване на жалба за дискриминация. Настоящата инстанция намира, че осъществената от лицето защита на негови права не може да бъде приета като доказателство за причинени неимуществени вреди. В действителност претърпените болки и страдания следва да бъдат установени чрез тяхното външно проявление, което обикновено се състои в промяна на ежедневните навици и действия на увреденото лице. Предприемането на процесуални действия по търсене на отговорност за накърнени от дадено лице права не може да бъде възприето като израз на вътрешно страдание, което по убедителен и несъмнен начин да доказва емоционалната болка на увредения. Предвид съвпадението в изводите на двете инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна. Същата представя списък, от който се установява, че е изплатила адвокатски хонорар за процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 1 300 лева. Съгласно чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размерът на минимално дължимото възнаграждение с оглед материалния интерес на предявения иск е именно 1 300 лева, поради което неоснователно се явява направеното от въззивника възражение за прекомерност. Следва да бъдат разпределени и разноските, направени от страните в рамките на касационното производство по гр.д. № 1512 от 2022г. Предвид неоснователността на подадената жалба, въззивникът следва да заплати на ответната страна направените от нея разноски. По делото е представен договор за правна защита, където е посочено, че същата е осъществена безплатно, по реда на чл. 38 от ЗА, като настоящият състав намира, че на адвоката следва да бъде присъдена на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА посочената в договора сума в размер на 500 лева. Така мотивиран, СЪДЪТ