Решение № 15838 от 10.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 3265/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на Р, ЕИК: ••, със седалище и адрес на управление: ••, срещу Е, ЕИК: ••, със седалище и адрес на управление: ••, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/ отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Р не дължи на Е, сумата от 1 750,00 лева, равняваща се на 894,76 евро, представляваща сбор от главници за потребена електрическа енергия за периода от 16.09.2011г. до 09.08.2012г. и начислени обезщетения за забава, за обект апартамент № 32, ет. 8, бл. 18 в ••, с клиентски номер № ••, поради погасяването им по давност; 2/ осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 124 ЗЕ за осъждане на ответника да възстанови електроподаването в недвижим имот, представляващ ап. 32, находящ се на 8 етаж, в бл. 18 в ••. Ищецът твърди, че е собственик на апартамент № 32, находящ се в ••, който отдал под наем на лицето ПИ. Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 3 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия предоставил съгласие пред ответника на името на ПИ да бъде открита партида в качеството му на потребител на електрическа енергия за процесния имот, като наемателят получил клиентски № •• и абонаментен № ••••••••••. Навежда доводи, че с предоставеното съгласие между него и дружеството възникнало облигационно отношение, тъй като по силата на общите условия възникнала солидарна отговорност за задълженията с потребителя. Излага, че поради смърт на ПИ през 2020г., на 01.04.2022г. предоставил имота за възмездно ползване на нов наемател, като при предаването на фактическата власт установил, че електрозахранването е преустановено от доставчика поради неплатени задължения за периода от 16.09.2011г. до 09.08.2012г. на стойност от 1 750 лева. Поддържа, че направил многократни опити да бъде открита партида на името на новия наемател, но енергийното дружество отказвало с аргумент, че са налице неплатени стари задължения, като отказвало да предостави и информация относно размера на задълженията. Счита, че ответникът чрез своите служители претендира процесната сума, поради което в негова полза е възникнал правен интерес да се установи несъществуването на вземането поради погасяването му по давност. Същевременно счита, че ответникът следва бъде осъден да възстанови електроподаването в имота. Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който излага становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Релевира възражение, че партидата за електрическа енергия с клиентски № •• е на името на ПК, поради което не е възникнало задължение за ищеца. Оспорва твърденията да е претендирал процесната сума от ищеца, както и да е отказвал сключване на договор за продажба и доставка на електроенергия с новия наемател. Поддържа, че ищецът не е изпращал заявления в подобна насока. Моли за отхвърляне на исковите претенции. Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Допустимостта да се предявяват отрицателни установителни искове следва от нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК – всеки може да предяви иск за установяване несъществуването на едно правно отношение или на едно право. Общите предпоставки за допустимост на отрицателен установителен иск са: наличие на правен спор (претендирано от ответника право); наличие на правен интерес за ищеца (включващо преценка доколко решението по делото ще рефлектира върху правната сфера на ищеца и ще постигне целения от него резултат, вкл. обоснован с искането за разрешаване със сила на пресъдено нещо, че претендираното от ответника право, ще има правопредпазващо действие относно субективното право на ищеца – в този смисъл са мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, които намират приложение и при облигационно правоотношения); липса на предявен за същото спорно право положителен или осъдителен иск; липса на отвод за пресъдено нещо за спорното право или за претендираното от ищеца право, с което обосновава правния си интерес. В конкретния случай се иска установяване със сила на пресъдено нещо на недължимост на парични вземания, претендирани конклудентно от ответника, извод за което обстоятелство следва от безспорния между страните факт на преустановяване на електрозахранването снабдяването с електрическа енергияснабдяването с електрическа енергиядо собствения на ищеца недвижим имот, присъединен към електроразпределителната мрежа, управлявана от ответника Е в качеството му на „краен снабдител” по смисъла на § 1, т. 28а, б. „а“ от ДР на ЗЕ. Посоченият акт рефлектира върху правната сфера на ищеца, възпрепятствайки го да ползва имота по най-добрия за него начин, върху реализирането на което субективно право се разпростира защитната функция на настоящия процес. В тази връзка несъстоятелни се явяват доводите от ответника, че ищецът не отговаря за задълженията по процесната партида с клиентски № ••. С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че за партида за електрическа енергия с клиентски № •• е регистрирана на името на ПИ. Следователно последният има качеството на „битов клиент“ по смисъла на § 1, т. 2а ДР на ЗЕ, съответно страна (краен клиент, съгл. чл. 91 – 92, вр. чл. 97 – 98а ЗЕ) по облигационното правоотношение за продажба на електрическа енергия, възникнало с оператора на електроразпределителната мрежа – по аргумент от Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, чиито разрешения, макар да се отнасят до договорите за продажба на топлинна енергия, се прилагат и към договорите за продажба на електрическа енергия (така решение № 205/28.02.2019 г. по гр. д. № 439/2018 г., ВКС, III ГО). От своя страна, ищецът в качеството си на собственик на процесния имот, представляващ апартамент № 32, находящ се в ••, ет. 8 – обстоятелство, установимо от представения по делото и неоспорен от ответника Акт държавна собственост № 2731/06.10.1998 г. (л. 6-7 от кориците на делото), е солидарно отговорен за задълженията към продавача заедно с прекия потребител на доставената в имота електроенергия – по аргумент от чл. 4, ал. 3 от Общите условия (ОУ) на Е, одобрените от ДКЕВР с Решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г., изменени и допълнени с Решение № ОУ - 03 от 26.04.2010 г. на ДКЕВР, приложимите към настоящия казус. Съгласно разпоредбата на чл. 121, ал. 1 ЗЗД солидарност възниква само в определените от закона случаи или при наличието на уговорка между страните, която следва да е изрична и ясна, а не да се предполага или тълкува разширително. Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 3 ОУ, правата и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови нужди може да упражнява и друго лице при условие, че собственикът или титулярът на вещното право на ползване на имота е представил изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или пред нотариус с нотариална заверка на подписа, това лице да бъде потребител на електрическа енергия за определен срок, като в този случай собственикът или титулярът на вещното право на ползване, е солидарно отговорен за задълженията към продавача, заедно с лицето, за което е дал съгласие да бъде потребител на електрическа енергия и продавачът има право да иска изпълнение на задълженията на потребител, както от собственика или титуляра на вещното право на ползване на имота, така и от лицето, за което собственикът или титулярът на вещното право на ползване на имота е дал съгласие да бъде потребител на електрическата енергия. В този смисъл и доколкото по делото не е надлежно оспорен факта на предоставяне на съгласието, то с неговото адресиране до ответника, ищецът е поел солидарна отговорност за изпълнението на всички задължения на потребителя в процесния имот. Ето защо, съдът намира иска за допустим, съответно възражението на ответника в противен смисъл – за неоснователно. С предявения отрицателен установителен иск се иска съдебно установяване на несъществуването в полза на ответника на вземане срещу ищеца. При отрицателен установителен иск ищецът не носи тежестта да докаже пораждащите спорното право факти – такава тежест е възложена на ответника. Доколкото в настоящия случай наведените от ищеца доводи са единствено по отношение на настъпила погасителна давност, то в тежест на ответника е да докаже наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността. Съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съобразно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията на ищеца-електроснабдително дружество се явяват периодични плащания и по отношение на тях се прилага тригодишна давност. Задълженията за заплащане на режийни разноски, каквито са тези за електрическа енергия, се погасяват с кратката тригодишна давност съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД (в този смисъл Решение № 134 от 01.07.2013 г. по търг. д. № 135/2011 г. на ВКС, така и ТР № 3 от 18.05.2012 г. ОСГТК на ВКС). При това положение към датата на подаване на исковата молба – 20.01.2023 г., процесното вземане е било погасено по давност. Въпреки разпределената от съда доказателствена тежест в доклада по делото, ответникът не твърди и не ангажира доказателства за настъпили обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. Ето защо и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Предвид гореизложеното предявеният отрицателен установителен иска се явява основателен и следва да бъде уважен. На следващо място, разпоредбата на чл. 123, ал. 7 ЗЕ предвижда право на оператора на електропреносната мрежа, съответно операторът на електроразпределителна мрежа, да преустанови временно преноса на електрическа енергия към крайните клиенти при неизпълнение на задължения по договор за пренос на електрическа енергия или за достъп до мрежата, включително при неизпълнение на задължението за своевременно заплащане на всички дължими суми във връзка с предоставянето на тези услуги. Съгласно чл.124 ЗЕ енергийното предприятие възстановява снабдяването след отстраняване на причините, довели до неговото преустановяване. Това правило е важимо не само когато потребителят заплати дължимите суми или вземането за незаплатена топлинна енергия е отречено със съдебно решение, но и когато след прекъсване на захранването, потребителят е оспорил едностранно определените от доставчика суми за разходвана електроенергия по съдебен ред в производството за установяване дължимостта и размера на вземането (в този смисъл Решение № 303/29.01.2019 г. по гр. д. № 4081/2017 г. IV г. о. ВКС). В случая причината за преустановяване на захранването е неизпълнението от страна на солидарно отговорните лица на задължението да заплатят свое парично задължение към ответника. С погасяването на това задължение по давност, което обстоятелство се установи в рамките на настоящото производство, е отпаднала и причината за преустановяване на електроснабдяване по смисъла на чл. 124 ЗЕ. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да изпълни задължението си и да възстанови снабдяването на имота с електроенергия. При този изход на правния спор с правна възможност да претендира заплащането на деловодни разноски разполага единствено ищеца. Последният е поискал присъждането на разноски, като реално е доказал, че е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъде присъдена сумата от 291,44 евро, представляващи деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Ответникът своевременно е релевирал възражение за прекомерност на разноските на ищеца по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Същото е неоснователно, доколкото уговореното възнаграждението е в размер близък до минималния такъв, предвиден в приложимата редакция на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която служи за ориентир, и същевременно съответства на фактическа и правна сложност на исковото производство, обема на извършените процесуални действия от страна на довереника на ищеца, броя на проведените съдебни заседание. Така мотивиран, съдът