Решение № 4195 от 31.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 15356/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Б. И. Ш. срещу решение № 20149938/01.07.2021г. постановено по гр.д. № 50190/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 157 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК от „ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА“АД срещу нея искове и е признато за установено, че дължи, както следва:

-на основание чл.430 ал.1 от ТЗ сумата от 8592, 93 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №79000КР-АА-0312/22.10.2007г., сключен на 22.10.2007 г. и анекс от 09.05.2008 г.; анекс от 29.09.2009 г.; анекс от 10.09.2010 г., анекс от 01.11.2011 г.; анекс от 25.11.2011 г., анекс от 07.02.2013 г. и анекс от 11.07.2013 г., за периода 01.03.2015 г. – 01.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.02.2020 г. до изплащане на вземането;

• на основание чл.430 ал.2 от ТЗ сумата от 1540.39 лв.– възнаградителна лихва за периода 01.03.2015 г. - 21.02.2018 г. -на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата 3042.56 лв. - мораторна лихва за периода от 22.02.2018 г. до 13.02.2020 г.;

-чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата 1354.16 лв. – мораторна лихва за периода 02.03.2015 г. – 21.02.2018г., за които суми по ч.гр.д.№ 8185/2020 г. по описа на СРС, 157 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК.

В жалбата се твърди, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а именно необсъждане на всички направени от ответника възражения срещу основателността на иска, както и при нарушение на материалния закон. Твърди, че превеждането на сумите по сметка на ответника не е тъждествено с усвояването на кредита, доколкото кредитополучателя не е оперирала със средствата по него т.е. следва да се счита, че банката не е изпълнила задължението си да предостави на разположение на кредитополучателя паричната сума. Посочва, че договорните клаузи са неравноправни, доколкото същите не са индивидуално договорени, дори е направен отказ за предоговарянето им. Счита, че с връчването на нотариална покана на неактуален адрес, банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем. Поддържа, че вземанията са погасени по давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло като неоснователни. Претендира разноски.

В срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – „ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА“АД, в който изразява становище за неоснователност на наведените в жалбата доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението. Твърди, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява както реалното предоставяне на паричната сума, предмет на договора за кредит на разположение на кредитополучателя, така и наличието на изискуеми вземания за непогасена главница, договорна лихва и законна лихва, които не са погасени по давност. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА“АД с обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ, чл.79 ал.1 от ЗЗД, чл.86 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника Б. И. Ш., че дължи заплащането на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 19.02.2020г. по ч. гр.д. № 8185/2020г. по описа на СРС, ГО, 157 състав и представляващи вземания по договор за потребителски кредит №79000КР-АА-0312/22.10.2007г., сключен на 22.10.2007 г. и анекс от 09.05.2008 г.; анекс от 29.09.2009 г.; анекс от 10.09.2010 г., анекс от 01.11.2011 г.; анекс от 25.11.2011 г., анекс от 07.02.2013 г. и анекс от 11.07.2013 г., за които е допуснато незабавно изпълнение и издаден изпълнителен лист.

За основателността на исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал.2 ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването и съществуването между ищеца и длъжника – Б. И. Ш. валидно правоотношение по договор за потребителски кредит при посочените условия, по който е предоставил процесната сума на кредитополучателя; наличието на валидно постигната договорка за заплащане на възнаградителна лихва, както и нейната дължимост и размер; че поради неплащане на месечните вноски е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, за която кредитополучателят е уведомен и датата, на която е станало това; наличие на главен дълг и изпадане на длъжника в забава, както и размера на претендираното обезщетение за забава, съответно други уговорени разходи по кредита, които не са погасени.

От договор за потребителски кредит № 79000КР-АА-0312, сключен на 22.10.2007г. и анекси към него –от 09.05.2008г., 29.09.2009г., 10.09.2010г., 01.11.2011г., 25.11.2011г., 07.02.2013г. и 11.07.2013г., подписани от страните по делото, при неоспорена и недоказана неавтентичност на подписа на ответника, се установява, че между ищеца и ответника е възникнало облигационно отношение със съдържание обективирано в представените частни писмени документи, а именно - ищецът е предоставил на ответника кредит първоначално за сума в размер на 1250 лв., чрез превеждане на сумата по сметка на кредитополучателя, която сума ответникът се задължил да върне на 18 месечни погасителни вноски до 01.04.2009 г. при фиксиран лихвен процент 6.90 %, съгласно чл.4 ал.1 от договора, въз основа на горецитираните анекси е отпускал допълнителни суми, като общия им размер е 17 365, 85 лв, краен срок за погасяване на кредита - 01.03.2020г., платима на 80 вноски. Към датата на сключване на последния по време анекс, с който се изменя само лихвения процент по кредита, е определен общия размер на дълга – 13 723, 36 лв., от които е констатирано, че неплатената главница е в размер 10 639.41 лв., а договорната лихва – 3083.95 лв. и целия посочен размер дължим на 80 вноски /171, 51 лв./ с последен падеж 01.03.202 г. Към всеки от цитираните анекси за изменение на договорното правоотношение е двустранно подписван нов погасителен план.

Във връзка с направеното възражение, че на ответника реално не са предоставени за ползване процесните суми т.е. не е налице един от елементите за действителност на договора за кредит като реален такъв, в първоинстанционното производство за изслушани заключения по ССчЕ – основно и допълнително, от които се установява не само превеждането на първоначалната и допълнителни главници по договора за кредит и анексите по банкова сметка с титуляр ответника, но и реално потребяване на същите суми от ответника -чрез тглене на АТМ, плащане чрез ПОС терминал, банкови преводи вкл. за закупуване на туристически пакети, вноски по кредит.

Видно от съдържанието на седемте анекса към договора за кредит от 22.10.2007г., със същите е изменяна клаузата, касаеща лихвения процент по договора за кредит, както следва:

-по анекс от 29.09.2009 г. - лихвеният процент се формира от БПЛ в размер 6 % при сключването, плюс надбавка от 6 пункта или 12 %.;

-по анекс от 01.11.2011 г. лихвеният процент е променен като към БЛП в размер на 6 % е договорена преференциална надбавка в размер на 3.25 % или договорената лихва е в размер 9.25 %.;

-по анекс от 07.02.2013 г. лихвеният процент е променен като към БЛП в размер на 6 % е договорена преференциална надбавка в размер на 3 % или договорената лихва е в размер 9 %.;

-по анекс от 11.07.2013 г. лихвеният процент е променен като към БЛП в размер на 6 % е договорена надбавка в размер на 1.9 % или договорената лихва е в размер 7.9 %.

Във връзка с твърдението на ответника, че договора за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, а именно – промяната на лихвения процент по договора, настоящият състав счита следното:

По силата на чл. 7 ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, дори и без направени възражения, респективно не е обвързан от същите, а в случая такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани във въззивната жалба.

В константната си практика ВКС приема, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1. клаузата да не е индивидуално уговорена; 2. да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3. да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4. да е сключена във вреда на потребителя.

Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

Относно договорната лихва: Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144 ал. 3 т. 1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ал. 1 от ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143 ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 от ЗЗП. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори.

В конкретния договор, съгласно чл. 4 от същия и съответно чл.4, в допълнителни споразумения към договора е предвидена възможност за промяна на лихвения процент при точно определени условия и в точно определени размери, както в посока неговото увеличаване, така и в посока на неговото намаляване.

Въз основа на изложеното съдът взе предвид, че страните по договора са потребител и доставчик на финансови услуги по смисъла на § 13 т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП в хода на производството ищецът не е представил доказателства, че включването на процесната клауза в първоначалния договор за кредит от 22.10.207г. е в резултат на изричното й обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание, а от друга страна е несъмнено, че като предварителни и едностранно формулирани от кредитора, клаузите на съответния вид кредитен договор, относими за неопределен период от време и неопределен кръг правни субекти, също не са индивидуално уговорени. Същата обаче не се явява неравноправна, тъй като предвижда фиксиран лихвен процент и с оглед размера на този процент, не е налице противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД и съответно предпоставка за неоснователното и прекомерно обогатяване на ищеца.

Същият краен извод важи относно клаузите за промяна на лихвения процент по седемте броя анекси към договора за кредит от 22.10.2007г., тъй като видно от съдържанието им, същите са предмет на индивидуално договаряне – с оглед конкретния потребител, съществуващите задължения, отпускане на допълнителен размер на кредита т.е. споразумение за новиране на дълга. Следователно така регламентираното право на кредитора за едностранно изменение на лихвения процент може да се счита за индивидуално договорено, като условията за промяна на съществен елемент от правоотношението са посочени и по начин, който да позволява на потребителя да се ориентира в бъдещите параметри на сделката, както изисква чл. 147 ЗЗП т.е. налице е възможност на кредитополучателя да прецени бъдещата финансова тежест по задължението за връщане на кредит. /в тази връзка следва да се посочи, че след анекс от 29.09.2009 г. във всички следващи е постигната договорка за намаляване на лихвения процент, а не увеличаването му/.

Ето защо съдът намира, че клаузите по чл.4, чл.6, чл.9 от договора за кредит и анексите не е нищожна на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

Дори и при несподеляне на горния извод относно действителността на клаузата за договорна лихва, то при изследване на обстоятелствата дали през времето на договора лихвата се е променяла, в какви размери и при какви обстоятелства, настоящият състав съобразява следното:

Както е посочено в Р 50245/12.01.2023г. по гр.д.№3355/2021г. но ВКС, III г.о. „частичната нищожност на договорна клауза не освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита при първоначално уговорения при сключването на договора размер, като не са обвързани от последвалите сключването на договора промени /увеличения/ в размера на лихвата и които са резултат от едностранна промяна на базовия лихвен процент, извършена по силата на признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи“. От аргумент от по – силното основание, когато нищожната клауза в случая не е приложена и не е довела до неоснователно утежняване на задълженията на кредитополучателя, макар и нищожна, тя не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихвата в размер уговорен към момента на сключване на договора В случая, от заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза – л.128 от делото на СРС не се установи, че размера на начислените договорни лихви са променяни извън фиксирания размер уговорен в чл.4 т.1 от договорите, като след последното допълнително споразумение от 1.07.2013г. и за който период ответникът твърди лихвения процента да е увеличен, същия е намален – от 9 % на 7, 90 % и такъв е останал до момента на счетоводно отразяване от банката на обявена предсрочна изискуемост по кредита.

Видно обаче от съдържанието на всички допълнителни споразумения, се увеличава размера на дължимата главница чрез отпускане на допълнителна такава, както и чрез включване в новодоговорената главница на непогасени задължения по лихви /договорна, наказателна/. Тези договорки, с които се установява размерът на така формирания дълг и са предоговорени условията за ползване и погасяване на кредита вкл. и чрез определяне на нов лихвен процент върху цялата главница са основани на неравноправни и нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузи в договора за кредит и имат характер на спогодба върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/. Тук настоящият състав споделя мотивите в решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., ІІ т. о., решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г., І т. о., решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г., І т. о., решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., I т. о. и решение № 60091 от 27.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1345/2019 г., ІІ т. о., в които е обосновано, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294 ал. 1 ТЗ; преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.); не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10 ал. 3 ЗЗД; олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатозицъм по см. на чл. 10 ал. 3 ЗЗД.

Предвид горното, посочените клаузи, в които в размера на главницата се включват непогасени лихви – договорни, наказателни, са нищожни.

Неустойка за забава Съгласно чл.9 ал.1 от договора за кредит при забава за плащане, банката има право на наказателна неустойка, която е в размер на договорен лихвен процент върху просрочените суми за времето на забава и законната лихва.

Страните могат да уговарят задължение за заплащане на неустойка за вредите, които биха претърпели от неизпълнение на задължения по договора. Тази неустойка обаче следва да бъде в такъв размер, че да изпълнява само своите присъщи функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна /наказателна/, а не да води до неоснователно обогатяване на страната. Неустойка, която излиза извън тези функции, е нищожна поради накърняване на добрите нрави и справедливостта. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент – т.3 от ТР от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК.

В конкретният случай съдът намира, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции е нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД. Този извод е обусловен от размера, в който е уговорена – същата към датата на сключване на договора надхвърля значително размера на законната лихва /постановление № 100/26.05.2012г. –10, 00 %/. Въпреки, че към датата на възникване на материалното правоотношение – 2008г. /с оглед разпоредбите на ЗПК от 2006 отм/, не е съществувала разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК, то същата следва да намери приложение към датата на сключване на последващите анекси считано след 05.03.2010 г., когато е обн.с ДВ бр.18 действащия ЗПК.

Следователно като нищожна, клаузата за неустойка за забава следва да бъде заместена по реда на чл. 10 ал. 2 от ЗЗД до размера на законната лихва, за периода на просрочието.

Предвид приетото за установено, при определяне размера на дължимите от ответника суми и тяхното основание, настоящият състав съобразява следното:

От основното заключение по ССчЕ, прието в първоинстанционното производство, неоспорено от страните и кредитирано и от настоящия състав, се установява, че до дата 07.11.2017г. ответникът е обслужвала кредита и когато е направена последната погасителна вноска от 253, 76 лв.

Т.е. безспорно установено е че за периода 05.11.2017г. – 23.08.2018г. /датата, на която банката е направила изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем/ по кредита не са правени вноски т.е. несъмнено е налице забава и основание по чл.10А от договора банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Относно въпросът за предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит е налице задължителната практика на ВКС - т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към същата са дадени разясненията, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60 ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника кредитополучател.

В настоящият случай преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК- 14.02.2020г., банката е направила изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, видно от съдържанието на нотариална покана – л.65 от делото на СРС.

Спорно между страните е дали надлежно е връчена на длъжника нотариалната покана и съответно в кой момент кредита е станал изискуем.

На първо място съдът отчита, че общите правила на ГПК се прилагат в нотариалното производство по връчване на книжа съгласно препращащата норма на чл. 50 ЗННД, съответно и нотариусът лично като връчител или чрез свой служител може да прилага последиците от залепване на съобщение по чл. 47 ал. 5 ГПК и посредством на което да настъпва промяна в материалното правоотношение между страните – обявяване на кредита за предсрочно изискуем./Решение № 148 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК, определение № 50297/04.05.2023г. по т.д. №1057/2022г. на I т.о. на ВКС, опредеение № 59/11.01.20524г. по т.д. № 2622/2022г. на I I т.о., определение №50595/04.11.2022г. по т.д. № 2666/2021г. на II т.о., и мн.др./. В решение №114/11.12.2020г. по т.д. № 1774/2019г. на Iт.о. на ВКС е прието, че посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника не дерогира правилата за връчване на нотариални покани /вкл. и за изявления за предсрочна изискуемост на кредита/, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на нотариус връчването на кореспонденция по договора.

В конкретният случай при договарянето на поемането на задължението ответникът в първоначалния договор за кредит е посочил един адрес, но към датата на сключване на последния анекс от 11.7.2013г. е посочил друг адрес за кореспонденция т.е. изпълнил е задължението си за уведомяване на кредитора за промяна на адрес, поради което е основателно възражението, че връчването на нотариалната покана на настоящия адрес и посочен в договора от 22.10.2007г. е недействително. Горният извод, обаче е ирелевантен за определяне на дължимостта на главницата, тъй като при липса на падежирала главница – ефекта на предсрочната изискуемост следва да се счита настъпил с факта на връчване на препис от исковата молба. Тук обаче, намира приложение установената съдебна практика, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415 ал. 1 и чл. 422 ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес, ако в исковото производство по реда на чл. 415 ал. 1 и чл. 422 ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. /решение № 60009/02.06.2021 г. по т. дело № 2891/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 10/25.02.2020 г. по т. дело № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60162/26.01.2022г. по т.д. № 2482/2018г. на II т. о. и др. /. По аргумент от цитираното, доколкото към датата на приключване на устните състезания във въззивната инстанция всички вноски са падежирали /а към датата на устните състезания само последната вноска не е падежирала/, то целия непогасен размер на главницата е дължим, независимо дали кредитора надлежно е обявил предсрочната изискуемост.

От заключението по ССчЕ се установява, че чистия размер на усвоената главница – реално преведените пари по банковата сметка на ответника по първоначалния договор за кредит и допълнителните споразумения е 17 364, 85 лв., като плащанията по същата, които не са погасени към датата на подаване на исковата молба респ. изготвяне на заключението са в размер на 8933, 26 лв.

Относно размера на договорната лихва: Съдът счита, че уговорените лихвени проценти през различните периоди, следва да бъдат приложени само върху съответната част от главницата, а не върху целия размер на кредита, както е посочено в допълнителните споразумения и за които в горното изложение, съдът прие, че клаузите са нищожни, така както е направило изчисленията вещото лице. В случая ищецът претендира договорна лихва за периода 01.12.2014г. – 21.02.2018г. /към който краен момент се установи, че договора не е обявен за предсрочно изискуем т.е. несъмнено до тази дата ответника е дължала договорна лихва, не се претендира такава след 21.02.2018г./– отг по задача №3- л.109 от заключението по ССчЕ – 1714, 59 лв.

Относно размера на наказателната лихва: доколкото настоящият състав счита, че следва да бъде приложен лихвен процент по чл.10 ал. 2 от ЗЗД, то с оглед данните от заключението по ССчЕ, както за размера на непогасената чиста главница, така и за дните периоди на забава, респективно съгласно ПМС №426/18.12.2014г., на основание чл.162 от ГПК съдът определи размер на лихвата за забава в размер на 875, 23 лв. за периода 21.11.2014г. – 21.02.2018г.

Обезщетението за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода 22.02.2018г. – 12.2.2020г. – 3162, 54 лв.

Във връзка с направеното възражение за погасяване по давност на вземанията: Настоящият състав не споделя становището, че вземанията, както за лихва, така и за главница се погасяват по реда на чл.111 от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност, като се позовава на ТР 3/18.05.2012г. на ОСГТК, предвид наличието на месечни вноски, което становище настоящият състав не споделя по следните съображения:

За да е налице периодичност на плащанията следва да са уговорени минимум три задължения и поне два периода, които определят падежите им. Освен това съгласно трайно установената съдебна практика - решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК, уговорката за връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на кредита на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части-аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. При договора за кредит е налице неделимо плащане и договореното връщане на сумата на погасителни вноски. Следователно задължението за главница по договора за банков кредит/респ. потребителски кредит се погасява с общата 5 годишна давност, изчислена от датата на изискуемостта на съответната погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. /в т.см. Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 63/01.06.2022г. по т.д. № 2140/218г. на ВКС, I то./.

Настоящият състав споделя становището, застъпено в решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, , според които давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а при обявяване на дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост.

Предвид посоченото, датите на изискуемост на съответните погасителни вноски и датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК – 14.02.2020г. – погасени по давност са всички главници и лихви с падеж преди 01.03.2015г. /5г давностен срок – чл.110 от ЗЗД/, както и само лихвите за вноски, които не са погасени по давност с падеж преди 01.03.2017г. - погасителен план към анекс от 11.07.2013г./в т.см. относно приложимата 3-годишна давност към задължението по чл.430 ал.2 от ТЗ - възнаградитената лихва – решение № 34/12.03.2024г. по т.д. № 161/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 130/15.04.2020г. по т.д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о, /.

Съобразявайки всичко изложено до тук, дължимата непогасена главница за периода 01.03.2015г. – 01.03.2020г. /20-80 вноска – 8592, 93 лв./, съобразно данните по заключението по ССчЕ и при съобразяване на недължимо платени суми за надбавка за забава над законната лихва /изчислена от съда съобразно чл.162 от ГПК по данни от заключението по ССчЕ и приспаднати от неплатената главница, при аналогия с постановките по решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО / е в размер на 8025, 06 лв.

Съобразно нормата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла – наказателната лихва. Предвид гореизложеното и доколкото се установява, че вземането за главница е погасено по давност за всички вноски до 01.03.2015г, то същото се отнася и за акцесорните вземания, касаещи наказателна лихва/обезщетение за забавено изпълнение, като дължимия размер в случая на законната лихва е само върху главница с падеж от 01.03.2015г., но и за тригодишен период преди датата на подаване на заявление по чл.417 от ГПК – 14.02.2020г.

По отношение на наказателната лихва: непогасения по давност период 01.03.2017г. – 21.08.2018г. върху непогасена главница – сумата е размер на 291, 94 лв.

Претендираната от ищеца законна лихва за забава за периода 22.02.2018г. – 13.02.2022г. следва да се определи върху непогасената по давност главница и която възлиза на сумата от 1609, 46 лв. и до който размер следва да бъде уважен.

За периода, необхванат от кратката погасителна давност – чл.111 „в“ от ЗЗД, а именно 01.03.2017г. – 21.02.2018г., размерът на договорната лихва е 401, 95 лв.

С оглед гореизложено и предвид установените непогасени размери на вземанията на ищеца, на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.3 от ГПК първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено.

Разноски С оглед изхода на делото, отговорността за разноски се разпределя, както следва:

В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ял.1 от ГПК от направените от ищеца разноски в размер на 605, 16 лв. /305, 16 лв.- държавна такса, 200, 00 лв. - внесен депозит за възнаграждение за вещо лице и 100, 00 лв. юрисконсултско възнаграждение / следва да се присъдят 409, 64 лв. т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено за присъдените над този размер разноски;

-на основание чл.78 ал.3 от ГПК от направените от ответника разноски в размер на 1600, 00 лв. /200, 00 лв. – внесени депозити за възнаграждение за вещо лице и 1400, 00 лв. – адвокатско възнаграждение/ следва да се присъдят 516, 92 лв. или още 453, 64 лв.

В заповедното производство:

С оглед ТР 4/2013г. от 18.06.2014г. – т.12 разноските по гр.д. № 759/2020г. от общо 305, 16 лв. дължими от ответника са 240, 41 лв. и следва да бъдат присъдени с осъдителен диспозитив или първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над 240, 41 лв. до пълния присъден размер.

Във въззивното производство: -на основание чл.273 в. чл. 78 ал.1 от ГПК на въззивника следва да присъдят разноски съобразно основателната част от жалбата, а именно от направени в общ размер от 1040, 60 лв., от които 290, 60 лв. – внесена държавна такса и 750, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение /което не е прекомерно, дори е под предвидения минимум с разпоредбата на чл.7 ал.2 т.3 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ред с изм. ДВ бр.88/2022г., както и при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото/, следва да се присъдят 300, 90 лв.

Видно от списъка за разноски представен от въззиваемата страна, не претендира отделно възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция /претендираните 100, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение в двете инстанции е съобразено при разпределение на отговорността за разноски в първоинстанционното производство/ поради което и не следва да бъде присъждано.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване само в частта относно произнасянето по главния иск с правно основание чл.430 ал.1 от ТЗ.

Така мотивиран, Софийски градски съд