Решение № 4927 от 29.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13630/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 15780 от 18.08.2024г., постановено по гр.д. № 3020/2024г. по описа на СРС, 42-ри състав, са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Областна управа на област София установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Областна управа на област София дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 7125, 99 лева, представляваща главница за топлинна енергия за периода м.11.2020 г. до м.04.2021 г., и сумата от 1575, 70 лева лихва за забава за периода 31.12.2020 г. до 24.08.2023 г., относно които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 51217/2023 г. по описа на СРС, 42 състав. Със същото решение „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Областна управа на област София на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство. Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в която са развити съображения за неправилност на решението. Жалбоподателят твърди, че ответникът бил собственик на процесния топлоснабден имот като между страните не бил подписан договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. По делото не бил представен договор за наем на имота, освен това не било налице и правоотношение с наемател по договор за доставка на топлинна енергия по реда на чл. 149 ЗЕ. С оглед на това счита, че ответникът, в качеството си на собственик на процесния имот, се бил обогатил с количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия, като бил спестил разходите за нейното заплащане. Сочи, че въпросът за фактическото ползване на имота бил ирелевантен, тъй като от значение било лицето, което следвало да заплаща консумираната енергия. С оглед на това счита, че били налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи исковете. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Областна управа на област София не е подал отговор на въззивната жалба. В проведеното на 27.05.2025г. открито съдебно заседание по делото същият е заявил, че оспорва жалбата, както и че първоинстанционното решение е правилно. Моли съда да потвърди решението. Претендира разноски. Третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД на страната на „Топлофикация София“ ЕАД не е изразило становище по спора. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми. Относно неговата правилност съдът намира следното: За уважаването на предявените искове, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки: доставянето на ответника на топлинна енергия за стопански нужди, както и предоставянето на услугата дялово разпределение от третото лице-помагач; обогатяването на ответника с доставеното количество топлинна енергия и със стойността на услугата за дялово разпределение; обедняването на ищеца с претендираните суми, наличието на връзка между обогатяването и обедняването, както и размера на сумите; изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава. От приетия в първоинстанционното производство акт за частна държавна собственост № 07160 от 05.09.2009г. се установява, че процесният топлоснабден имот, а именно апартамент №31, находящ се в гр. София, ул. „•••••••• 156/3, ет. 16, е собственост на държавата. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗДС, имоти - държавна собственост, които не са предоставени за управление по установения ред, се управляват от областния управител по местонахождението им. В случая няма спор по въпроса, че процесният апартамент не е предоставен за ползване по посочения в ЗДС ред, поради което неговото управление се осъществява от областния управител на област София. Също така по делото няма твърдения, нито доказателства през процесния период топлоснабденият имот да е бил ползван от трето лице на облигационно основание. Именно в тази насока са и изложените от първоинстанционния съд мотиви, като съдът не е приемал, че ответникът не е собственик на топлоснабдения имот, нито че обогатяването е настъпило за трето лице. Първоинстанционният съд е приел, че предявената претенция за неоснователно обогатяване със стойността на доставената топлинна енергия в имота подлежи на отхвърляне на основание чл. 59, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се касае за доставка на топлинна енергия за небитови /стопански/ нужди, както е посочено в исковата молба, а за доставка за битови нужди, при която на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ възниква договорно правоотношение по силата на правото на собственост на ответника върху имота, и това договорно правоотношение изключва субсидиарната отговорност за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Относно този извод на съда, основателно се явява оплакването във въззивната жалба, че след като ответникът е собственик на процесния имот и не е сключил договор за доставка на топлинна енергия за небитови /стопански/ нужди в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма, както и при липса на други доказателства относно ползването на имота от трето лице и за различни нужди, то именно ответникът е лицето, което отговаря за спестените разходи за заплащане на топлинната енергия. Предметът на спора в първоинстанционното производство се определя не само от изводимите от закона материалноправни предпоставки за уважаване на исковата претенция и възраженията на ответника, но и от процесуалните изявления и процесуалното поведение на страните, които могат да оспорят или да признаят определени подлежащи на доказване факти. Поради тази причина служебно задължение на съда е да отдели спорните от безспорните обстоятелства като укаже на страните кои от тях са безспорни и не се нуждаят от доказване, а по останалите да укаже разпределението на доказателствената тежест и липсата на посочени доказателства. Когато от изявленията и процесуалното поведение на ответника е видно, че определено правнорелевантно обстоятелство не се оспорва, а се признава от ответника, то е безспорно и не се нуждае от доказване, поради което исковата претенция не може да бъде отхвърлена поради това, че то не е било доказано от ищеца, освен ако признанието се опровергава по категоричен начин от останалите доказателства по делото /чл. 175 ГПК/. В настоящата хипотеза с отговора на исковата молба ответникът е заявил възражения, че не е бил канен от ищцовото дружество да сключва договор на основание чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, че не е получавал фактури за процесните вземания, респективно, че разбира за тяхното съществуване едва в хода на съдебното производство. Относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД ответникът е посочил единствено, че не е възможно да се е обогатил със стойността на доставената в имота топлинна енергия, тъй като през процесния по делото период имотът е бил необитаем, респективно ответникът не е използвал доставяната в него енергия. В устните състезания пред СРС процесуалният представител на ответника е посочил, че служебното начисляване на топлинна енергия не е редно предвид, че областният управител не е битов клиент, освен това имотът не е бил използван и е бил необитаем, а на следващата година е бил предоставен на Министерството на културата, което ползвало имота и понастоящем. Същевременно по делото не са налице доказателства, които да опровергават това признание, напротив – налице са данни, че преди процесния период имотът е бил ползван от Националната асоциация за международни отношения за нейните нужди, а след процесния период се твърди, че ползването е предоставено на Министерството на културата, отново за небитови нужди. Следователно в първоинстанционното производство ответникът не само, че не е оспорил факта на топлоснабдяване на имота с топлинна енергия за небитови /стопански/ нужди, но и изрично е признал, че областният управител не е битов клиент по смисъла на Закона за енергетиката /по повод служебно начислената от „Топлофикация София“ ЕАД топлинна енергия по реда на Наредбата за топлоснабдяването/ и това признание не се опровергава, а се подкрепя от доказателствата по делото. При това положение решаващият извод на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените искове, основан на жилищния характер на имота и липсата на ангажирани от ищеца доказателства за неговото ползване за небитови нужди, е направен при допуснато от СРС нарушение на съдопроизводствените правила. Това е така, защото с постановеното решение съдът е привнесъл за първи път предмет на спора, какъвто не е съществувал между страните, и е отхвърлил иска поради недоказване на обстоятелство, което се признава от ответника и това му признание не се опровергава от доказателствената съвкупност по делото. Без значение за възникването на вземането за неоснователно обогатяване е въпросът, дали ищецът е изпратил на ответника покана за сключване на договор по реда на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ и дали го е уведомил за съществуващите задължения. Тези обстоятелства са от значение за изпадането на ответника в забава за плащане на сумата, с която се е обогатил, а не за възникване на процесното вземане на соченото извъндоговорно основание. Също така при липса на твърдения и доказателства имотът да е бил ползван от трето лице през процесния период, е без значение и дали ответникът реално го е ползвал или го е държал без обитатели. Преценката на собственика дали и доколко да ползва собствения си топлоснабдения имот, респективно дали и доколко да използва пряко доставяната в него енергия, е ирелевантна за възникване на извъндоговорната отговорност, след като топлинната енергия е била доставяна през целия процесен период, обективно е довела до отопляване на имота и ответникът-собственик е спестил средствата за нейното заплащане. Основателно е, обаче, релевираното от ответника възражение, че не дължи служебно начислената му топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване. От експертното заключение по съдебно-техническата експертиза, което настоящият състав също кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено, както и от представената от третото лице – помагач индивидуална справка за дялово разпределение се установява, че през процесния период топлинната енергия за отопление на имота и за битово горещо водоснабдяване е начислена служебно на база, поради липса на предоставен достъп за отчет /протокол за непредоставен достъп липсва/. При изложените от ищеца твърдения за липса на облигационно правоотношение в законоустановената форма, страните не са обвързани от правата и задълженията произтичащи от него. В частност ищцовото дружество не е задължено да извършва доставка на топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване в имота на ответника, нито последният носи задължението да осигурява възможност за отчитане на тази енергия. От своя страна нормата на чл. 69, ал. 2, т. 2 ЗЕ предвижда, че изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределя при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно денонощие само в изрично изброените хипотези: когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните водомери за топла вода са повредени или не са изпълнени изискванията на чл. 52, ал. 4 и ал. 6, т. 4, липсва или има нарушена оловна и/или холендрова пломба, или не е осигурен достъп за отчитане. Всички тези хипотези касаят неизпълнение на задължения на потребителя на топлинна енергия, чиито пораждащ факт е правоотношението по договор за доставка на топлинна енергия – неизпълнение на задължение за монтиране на индивидуален водомер /чл. 52, ал. 1, т. 2 НТ/, за неговото сертифициране /чл. 52, ал. 4 и ал. 6, т. 4 НТ/ за поддържането му в изправност и метрологична годност /чл. 52, ал. 7 НТ/ и за осигуряване на достъп до него за отчет /чл. 70, ал. 2 НТ/. Следователно при липса на облигационно правоотношение между страните, което да задължава ищеца да доставя топлинна енергия на ответника, а последния – да извършва така описаните действия свързани с отчитането на доставеното количество енергия, уредената в чл. 69, ал. 2, т. 2 ЗЕ норма за потребление от 140 литра на обитател за денонощие е неприложима. Видно от чл. 57, ал. 1, т. 3 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Топлофикация София“ АД на потребители в град София /ОУ/, последицата от несключването или неподновяването на договора за доставка на топлинна енергия за стопански нужди е спиране на топлоподаването без предупреждение. Ако въпреки това топлопреносното предприятие е продължило да подава на ответника топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, ответникът би могъл да отговаря за спестените разходи за заплащането й само съобразно реално доставената и отчетена енергия, а не съобразно нормата за потребление, приложима при договорно неизпълнение на клиента. Аналогично е положението по отношение на установената в Наредбата норма за потребление на топлинна енергия за отопление на имота поради неосигурен достъп за отчет, определяна въз основа на максималния специфичен разход. Следователно при липса на облигационно правоотношение между страните, вземанията за цена на топлинна енергия за отопление и битово горещо водосбандяване не могат да бъдат начислявани на база, каквато е настоящата хипотеза. Различно е положението по отношение на начислената топлинна енергия за сградна инсталация. За да е налице имуществено разместване при неоснователното обогатяване е достатъчно ответникът обективно да се е възползвал от доставената от ищеца енергия, без да е необходимо да е направил това съзнателно и целенасочено. Субективното отношение на ответника към обогатяването е извън фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Както е изяснено с Решение № 5 от 22.04.2010г. по к.д. № 15/2009г. на Конституционния съд на Република България, сградната инсталация в сграда - етажна собственост, топли ограждащите стени на имотите и в резултат на топлообмена топли всички имоти, включително и тези, чиито собственици са пломбирали или демонтирали отоплителните тела в имотите си или са затворили термостатните им вентили. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, е определена от закона като разлика между общото количество топлинна енергия за разпределение в сградата и количеството топлинна енергия за гореща вода. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. По този начин тя обективно отдава топлинна енергия в сградата чрез затопляне на стените, подовете и пр. и повишава температурата в цялата сграда. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права. Също така в пар. 86 от Решение от 05.12.2019г. на СЕС по съединени дела С 708/17 и С 725/17, съдът приема, че що се отнася по-конкретно до сградната инсталация може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от тази инсталация във всеки апартамент. Всъщност това количество топлоенергия включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти. В този смисъл отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения. Следователно, когато ползваният от ответника имот е разположен в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, в която съществува сградна инсталация, и при липса на доказателства за противното, следва да се приеме, че ответникът обективно се възползва от топлинната енергия, която се излъчва от инсталацията и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти в сградата. По този начин ответникът спестява разходи, които би бил задължен да заплати, ако беше сключил договор за доставка на топлинна енергия за небитови нужди с ищцовото дружество. Ето защо съдът намира, че ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, спестявайки разходите за заплащане на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация на сградата, в която е разположен имотът. Както е изяснено с цитираното по- горе решение на СЕС, член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Доколкото този способ се явява единственият приложим такъв за остойностяване на отдадената топлинна енергия от сградната инсталация, съдът намира, че размерът на обогатяването следва да бъде определен по реда на т. 6.1.1 от Приложението към Наредба № Е-РД-04-1 за топлоснабдяването. От експертното заключение по съдебно-техническата експертиза се установява, че за процесния период от м.11.2020г. до м.04.2022г. стойността на топлинната енергия за сградна инсталация, определена по посочения ред за процесния имот, е 432, 82 лева. Този извод се потвърждава и от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, от която не се установява така посочената сума да е била погасена. Следователно предявеният иск за стойност на потребена без основание топлинна енергия е основателен до размера от 432, 82 лева, а за разликата до пълния претендиран размер от 7125, 99 лева искът правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд, макар и по различни от изложените от него съображения. Правилен е и изводът на СРС за недължимост на претендираната мораторна лихва върху тази главница в размер на 1575, 70 лева за периода от 31.12.2020г. до 24.08.2023г., поради липса на покана за плащане на вземането за неоснователно обогатяване, за което се прилага правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ищецът не ангажира доказателства за връчване на такава покана, а това обстоятелство е оспорено изрично от ответника. Единствената връчена на ответника покана касае сключването на договор за имота по реда на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, но покана за плащане на процесните вземания не се твърди и не се установява да е изпращана. Предвид частичното несъвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявения иск за неоснователно обогатяване със стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.11.2020г. до м. 04.2021г. до размера от 432, 82 лева и вместо това искът следва да бъде уважен до този размер. В останалата си част решението е правилно и следва да бъде потвърдено при изложените по-горе мотиви. С оглед частичната основателност на иска за главница, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Областна администрация на област София разноски в първоинстанционното производство над сумата от 95, 03 лева. По разноските. При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. В заповедното производство заявителят „Топлофикация София“ ЕАД е сторил разноски за държавна такса в размер на 174, 03 лева и му се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева, или общо 224, 03 лева. С оглед уважената част от исковете, следва да му бъдат присъдени разноски в заповедното производство в размер на 11, 14 лева. В исковото производство ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е сторил разноски за държавна такса в размер на 174, 03 лева, за депозити за възнаграждение на вещи лица в размер на 700 лева, претендира и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 100 лева съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП, или общо 974, 03 лева. С оглед уважената част от исковете следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 48, 45 лева. В настоящото въззивно производство въззивникът е сторил разноски за държавна такса в размер на 174, 03 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 100 лева по посочения ред, или общо 274, 03 лева. С оглед уважената част от исковете, следва да му бъдат присъдени разноски във въззивното производство в размер на 13, 63 лева. Във въззивното производство въззиваемата страна Областна управа на област София не е сторила разноски, претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи също на 100 лева съгласно гореизложеното. С оглед отхвърлената част от исковете, следва да му бъдат присъдени разноски във въззивното производство в размер на 95, 03 лева. Така мотивиран, Софийски градски съд