Решение № 548 от 15.7.2026 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 789/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по повод въззивна жалба,подадена от Г. Р. А. чрез пълномощника и адв.Кирязова- Кожухарова срещу Решение № 328 от 11.02.2026г.,постановено по гр.д.№ 5670/2025г.по описа на БРС,с което съдът е:

• ОСЪДИЛ Г. Р. А., ЕГН – ••••••••••, с адрес •••, да предаде на Н. Д. А., ЕГН ••••••••••, с адрес •••, държането на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.615.84.1.15 по КККР на гр. Бургас, с адрес на обекта – •••, с площ 74,01 кв.м., заедно с прилежащите 7,99 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, поради прекратен договор за заем за послужване между страните,както и ОСЪДИЛ Г. Р. А. да заплати на Н. Д. А., ЕГН ••••••••••, с адрес •••, сумата от 830,17 евро (осемстотин и тридесет евро и седемнадесет евроцента), представляваща разноски по делото.

С въззивната жалба решението на БРС е оспорено като неправилно и незаконосъобразно.На първо място се оспорва правната квалификация на предявения иск,която е дал първоинстанционният съд,като се заявява становище,че съдът е дал квалификация по чл.243-249 ЗЗД като е приел,че се касае за договор за заем за послужване и е игнорирал напълно факта,че въззивницата ползва процесния имот на основание съдебно решение по чл.51 СК,с което съдът е утвърдил споразумение между страните при развода.В тази връзка съдът не е взел предвид,че споразумението е акт на спорна съдебна администрация по чл.56 СК,а не договор за заем за послужване между съпрузите.В практиката на ВКС е прието,че при утвърдено споразумение по чл.49 ал.4 СК или чл.51 СК отношенията между страните могат да имат характеристики на наем или заем само ако е постигнато изрично съгласие за това.По този въпрос се позовава на Решение № 149 от 01.11.2023г.по гр.д. №638/2023г.на четвърто г.о. на ВКС. Счита,че в конкретния случай по делото няма доказателства за сключен между страните договор за заем за послужване по силата на който процесният апартамент да е бил предоставен за ползване на Г. А. като заемател.Тъкмо напротив,тя ползва бившето семейно жилище въз основа на постановен съдебен акт,който изключва договорни

правоотношения. Тя никога не е заявявала и воля да ползва вещта на основание договор за заем за послужване .Счита,че не е налице и реално предаване на имота на основание такъв договор,тъй като въззивницата го ползва още преди прекратяването на брака и с въззиваемия,а БРС не е обсъдил и този факт. Не е било взето предвид от съда и това,че ползването на бившето семейно жилище може да бъде променено само при промяна на обстоятелствата ,които са важни за решението по аргумент на чл.56 СК.Видно от отговора на исковата молба и представените с него доказателства въззивницата е твърдяла и представила доказателства,че все още продължава да има жилищна нужда,тъй като не притежава друг жилищен имот,няма сключен нов брак,не съжителства с нов партньор,в лошо здравословно състояние е и без постоянен трудов договор.От значение е и обстоятелството,че ищецът също ползва жилището,така,както е по съдебното решение .Съгласно практиката на ВКС предоставянето на семейно жилище на бивш съпруг без деца може да се прекрати само при отпадане на жилищната нужда съгласно чл.56 СК.В процесното решение обаче съдът не е коментирал въобще жилищната нужда на въззивницата,като по този начин е приел,че същата е без значение,което е нарушение на материалния закон по чл.56 ал.6 СК,а в този смисъл е и Решение № 69 от 07.07.2023г.по гр.д.№3851/2022г.на ВКС,първо г.о. На следващо място се прави оплакване,че съдът е разпределил неправилно доказателствената тежест,като е не е указал на страната за кои факти не сочи доказателства,а така също и че не е обсъдил представените от въззивницата писмени доказателства ,а е взел предвид само показанията на двама свидетели/по един от всяка страна/ ,при това не в пълнота,тъй като не е отчел и факта,че ищецът има също ключ от жилището и ответницата не е възпрепятствала той да ползва имота,който е бил заявен от свидетелите. Направен е анализ на свидетелските показания и писмените доказателства,който според въззивницата води до безпротиворечив извод,че реално предаване на вещта за ползване не е имало;поради факта,че разноските по ползването на вещта не са били изцяло за нейна сметка,а са се поделяли между страните по делото е изключен извод за наличие на заемно правоотношение.Подчертава се,че съдът неправилно е приел,че само въззивницата ползва имота,който извод не се подкрепя и от показанията на свидетелите.Ищецът,без да предизвика правна промяна на реалното съвместно ползване на жилището в друго производство е предявил настоящия иск,но договор за заем за послужване не е бил сключван между

страните,поради което и искът следва да се отхвърли като неоснователен. В обобщение се заявява,че съдът е подменил правното основание,като е приел,че се касае за договор за заем за послужване,макар че страните са уредили отношенията си със съдебен акт и изрично не са уговорили срок за ползване на имота,което от своя страна означава,че липсва доказана изразена воля за временно ползване.Съдът е тълкувал превратно споразумението по чл.51 СК ,утвърдено с решение,което се явява неправилно. Отправеното до БОС искане е за отмяна на решението на БРС и отхвърляне на иска от въззивния съд. Въззивницата няма доказателствени искания,претендира разноски.

С отговора на въззивната жалба,подаден от ищеца Н. Д. А. чрез пълномощника му адв. Овагемова е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба,като се иска да бъде оставена без уважение от въззивната инстанция.Посочва,че за да уважи предявеният иск за осъждане на ответницата да предаде на ищеца държането на процесния имот,съдът е установил,че с влязло в сила съдебно решение по гр.д.№8568/2020г.по описа на БРС бракът между страните е бил прекратен по взаимно съгласие,като бракоразводният съд е утвърдил споразумението между съпрузите,по силата на което семейното жилище ще се ползва съвместно от двамата съпрузи след прекратяването на брака.В мотивите на първоинстанционното решение се съдържа и констатацията,че с решение по гр.д.№2168/2021г.по описа на БОС в сила от 15.11.2024г.е признато между страните,че Н. А. е изключителен собственик на придобити по време на брака му с Г. А. недвижими имоти,в това число и процесният апартамент.Въззиваемият намира за правилно заключението на съда,че с влизане в сила на решението по гр.д. №2168/2021г.по описа на БОС е настъпило изменение на обстоятелствата по смисъла на чл.56 ал.6 СК ,тъй като е настъпило оборване на презумпцията за съвместен принос на съпрузите при придобиването,респ.за възникнала съсобственост след развода. Счита за правилна и правната квалификация на иска,с оглед факта,че след влизане в сила на решението по горепосоченото гр.дело,ответницата е продължила да ползва имота по силата на неформален безсрочен договор за заем за послужване ,който винаги може да бъде прекратен от заемодателя,поради което връщането на вещта следва да се осъществи на основание чл.249 ал.2 ЗЗД ,защото е отпаднало договорното основание за държането на вещта.Оплакванията за неправилност на решението на БРС развити във въззивната жалба въззиваемият намира за неоснователни,като излага съображения за неправилност на тезата,че въззивницата ползва имота на основание съдебно решение по чл.51 СК-т.е.въз основа на съдебен акт,който изключва наличието на договорни правоотношения. Подчертава се,че съдебното решение в частта,в която се възпроизвежда споразумението между съпрузите има договорен характер,като обективира договор за заем за послужване по отношение ползването на семейното жилище,продължил да действа и след влизане в сила на решението по гр.д.№2168/2021г.по описа на БОС.Счита,че именно в този смисъл е и Решение № 149 от 01.11.2023г.по гр.д.№638/2023г.на четвърто г.о. на ВКС,в което е разгледана различна хипотеза,но е застъпено принципно становище,че когато собственик предоставя своя вещ за ползване,той може да стори това срещу насрещна престация или безвъзмездно. Намира за несъстоятелно и твърдението на въззивницата,че не е налице реално предаване на имота,тъй като ищецът,който е изключителен собственик на процесното жилище е изразил съгласие за безвъзмездното му ползване от ответницата,която и към момента на приключване на устните състезания все още упражнява фактическата власт върху жилището,но вече след отправена и покана за връщане на вещта на собственика. По делото не е било спорно,а и е установено с показанията на свидетелите,че въззивницата упражнява еднолична фактическа/реална/власт върху процесния имот.Намира за неоснователни и оплакванията,че ползването на семейното жилище можело да се промени само при промяна на обстоятелствата,а такава нямало,тъй като ответницата имала жилищна нужда. Счита,че промяната в обстоятелствата е била констатирана от БРС,както е посочено в мотивите на решението,че по съдебен ред е била оборена презумпцията по чл.21 ал.1 и ал.3 СК.Принципно въззиваемият поддържа наред с това и изразената в исковата молба теза,че утвърденото от съда споразумение при прекратяването на брака има договорен характер,а не е предоставено от съда за ползване от въззивниците на някое от основанията по чл.56 ал.1,ал.2,ал.3 или ал.5 СК.Споразумението между съпрузите по чл.51 СК по отношение на семейното жилище се основава на свободната воля на страните/чл.9 ЗЗД/ и не е обвързано с жилищната нужда на Г. А..В практиката на ВКС се приема константно,че когато семейното жилище е на единия от съпрузите,то може да бъде предоставено на другия съпруг само докато упражнява родителските права върху родените от брака деца.При действието на СК от 2009г.е изключено предоставянето на ползването на съпругът несобственик в други случаи.Цитираното във въззивната жалба решение на ВКС по гр.д.№3851/2022г.първо г.о.също е постановено в хипотеза на съсобствено между бившите съпрузи жилище,предоставено на единия от съпрузите,но не засяга повдигнатият от въззивницата въпрос относно необходимостта от установяване на жилищните и нужди,каквото установяване в случая е ирелевантно. Намира за неоснователни и оплакванията за непълнота в доклада с оглед твърдението,че съдът не е разпределил доказателствената тежест относно фактическото предаване на вещта.По делото не е било спорно,че ответницата упражнява фактическата власт върху процесното жилище,което е заявила още в отговора на исковата молба.Счита,че доказателствата за плащаните от ответницата режийни разноски са неотносими към спора,тъй като по аналогия с договора за наем и при заема за послужване заплащането на разноските е задължение на ответницата,а дали ищецът има ключ и държи свои вещи в апартамента е въпрос,който също е без значение за спора. Към настоящия момент ответницата не разполага с правно основание да упражнява фактическа власт върху жилището или върху част от него.Поддържаната във въззивната жалба теза,че когато и двете страни ползват жилището,не може да се приеме,че заемателят държи без основание,не намира нормативна опора,а и не се подкрепя от цитираното решение на ВКС по гр.д.№3024/2022г.,четвърто г.о.Ищецът в настоящия случай очевидно е отстъпил на ответницата – заемател фактическата власт върху процесното жилище,при положение,че то в момента се обитава от нея безвъзмездно ,без същата да притежава дял в съсобствеността или право на ползване.Тази фактическа власт е установена единствено въз основа на постигнато в миналото между страните взаимно съгласие ,което има белезите на договор за заем за послужване,като в този смисъл е цитираното от БРС в мотивите Решение № 299 от 29.04.2004г.по гр.д. №556/2003г.,второ г.о.на ВКС.Този договор обаче е бил прекратен както устно през м.април 2025г./показанията на св.А./,така и писмено-с изявленията в исковата молба. Въззиваемият моли решението на БРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно,няма доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивницата,редовно уведомена,се представлява от адв.Кирязова-Кожухарова,която поддържа въззивната жалба и моли за уважаването и.Не сочи нови доказателства,претендира разноски.

В съдебно заседание въззиваемият,редовно уведомен,се представлява от адв.Тончева и адв.Овагемова,които оспорват въззивната жалба и молят решението на БРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.Не сочат нови доказателства,претендират разноски.

При служебната проверка по реда на чл.269 ГПК въззивният съд намери обжалваното съдебно решение за валиден и допустим съдебен акт.

По основателността на въззивната жалба и съществото на спора БОС намери следното:

В исковата молба ищецът е твърдял,че с ответницата са бивии съпрузи,като с влязло в сила съдебно решение по гр.д.№8568/2020г.по описа на БРС бракът им е бил прекратен по взаимно съгласие,с утвърдено от съда споразумение,по силата на което семейното жилище ще се ползва съвместно от двамата съпрузи след прекратяването на брака. Тъй като ответницата фигурирала като собственик на ½ ид.част от процесния апартамент-семейно жилище, ищецът предявил иск срещу нея за установяване на едноличното му право на собственост,като с решение по гр.д.№2168/2021г.по описа на БОС в сила от 15.11.2024г. е било прието за установено между страните,че Н. А. е изключителен собственик на процесния апартамент.Междувременно,отношенията му с ответницата силно се влошили и той напуснал апартамента.Многократно я канил устно да се изнесе,но тя намирала различни оправдания да остане. Счита,че постигнатото споразумение по чл.51 ал.1 СК при прекратяването на брака,с което съпрузите се съгласяват,че семейното жилище,което е собственост на единия съпруг,ще се ползва за в бъдеще и от другия съпруг –несобственик,възниква правоотношение по договор за заем за послужване.Макар страните да не са уговорили срок за ползването на заетата вещ,то това ползване следва да се определи като временно,който извод следва от ал.2 на чл.249 ЗЗД вр.с чл.243 ЗЗД.

В подадения в срок писмен отговор ответницата е оспорила предявения иск,като е заявила,че между нея и ищеца не е имало сключен договор за заем за послужване,а утвърденото от съда при развода им споразумение по чл.51 СК относно ползването на семейното жилище не представлява такъв договор. Ползването е било разпределено между двамата съпрузи,а след влизане в сила на решението по гр.д.№2168/2021г.по описа на БОС ,с което е било установено едноличното право на собственост на ищеца върху процесния

апартамент,ответницата продължила да ползва имота заедно с ищеца,който разполагал с ключове и стая,която ползва.Твърдяла е,че правното основание,на което ползва имота е съдебното решение по гр.д.№8568/2020г. по описа на БРС ,с което е прекратен бракът и с ищеца и е одобрено споразумението по чл.51 ал.1 СК,а не договор за заем за послужване,сключен с ищеца.

Правилно и законосъобразно,в съответствие с твърденията в исковата молба и вида на търсената съдебна защита,БРС е дал правна квалификация на предявения иск по чл.243 и сл.ЗЗД.

От представеното и прието като доказателство по делото съдебно решение № 260747 от 19.05.2021г. по гр.д.№8568/2020г.по описа на БРС се установява,че бракът между страните е бил прекратен по взаимно съгласие,като бракоразводният съд е утвърдил споразумението между съпрузите по чл.51 ал.1 СК,по силата на което семейното жилище след развода ще се ползва съвместно от двамата съпрузи.

След влизане на това съдебно решение в сила,Н. А. е предявил иск срещу бившата си съпруга Г. А. за установяване по отношение на ответницата,че ищецът е изключителен собственик на придобити по време на брака им имоти,един от които и процесният апартамент. С постановеното по образуваното гр.д.№ 2168/2021г.по описа на БОС съдебно решение № 603 от 21.06.2022г.съдът е уважил предявения иск,като е приел за установено,че Н. А. е изключителен собственик на процесния апартамент. Видно от мотивите на съдебното решение,Г. А. не е признала иска,а го е оспорвала. По делото няма твърдения от страна на ищеца и доказателства,след влизане в сила на това съдебно решение той да е сключвал с ответницата договор за заем за послужване на целия апартамент или на половината от него.

Неоснователни и неподкрепени от доказателствата по делото са

твърденията на ищеца,че споразумението по чл.51 ал.1 СК,одобрено от съда при развода на страните представлява договор за заем за послужване,тъй като съпругът-собственик е дал съгласие семейното жилище да се ползва и от съпруга-несобственик.

В случая,към момента на прекратяването на брака им,процесният апартамент се е считал за съпружеска имуществена общност,която е прекратена с развода,а не за имот,изключителна собственост на Н. А.. Двамата съпрузи са постигнали споразумение,че ще ползват съвместно семейното жилище и няма уговорка или признание на Г. А., че Н. А. е изключителен собственик на жилището и предоставя на Г. А. ползването му след развода.Въпросът за собствеността очевидно е бил спорен,тъй като след влизане на бракоразводното решение в сила, Н. А. е предявил установителен иск по чл.23 ал.1 СК,който е уважен от съда. При така установените по делото факти,съдът намира,че утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.51 ал.1 СК при развода не представлява договор за заем за послужване,а е уговорка за съвместно ползване на имот-семейно жилище,който към момента на развода е съпружеска имуществена общност,а след нейното прекратяване се трансформира в обикновена съсобственост в равни дялове.

БРС правилно е установил горните факти,но неправилно е приел,че след влизане в сила на решението на БОС по установителния иск по чл.23 ал.1 СК ,ответницата е продължила да ползва апартамента безвъзмездно,по силата на неформален,безсрочен договор за заем за послужване.

Видно от съдържанието на исковата молба,ищецът въобще не е

твърдял,че след влизане в сила на това съдебно решение е сключил с ответницата неформален договор за заем за послужване,а точно обратнототвърдял е,че неколкократно е искал ответницата да се изнесе от апартамента.Както се посочи вече по-горе,ищецът е твърдял,че одобреното от съда споразумение по чл.51 ал.1 СК има характера на договор за заем за послужване. По делото е представена и покана от 04.12.2025г./л.80 от делото на БРС/,от съдържанието на която се установява,че ищецът е отправил волеизявление до ответницата за прекратяване на договор за заем за послужване,по правоотношението,установено със споразумение от 19.05.2021г.,утвърдено от съда с решението по гр.д.№ 8568/2020г.по описа на БРС.

При така установените по делото факти,въззивният съд намира,че въззивната жалба е основателна ,тъй като не се установява от събраните по делото доказателства между ищеца и ответницата да е имало сключен договор за заем за послужване с утвърденото от съда споразумение при прекратяването на брака им,в каквато насока са били твърденията в исковата молба. Ответницата действително е продължила да ползва процесния апартамент и след влизане в сила на решението по установителния иск по чл.23 ал.1 СК,но ищецът,според собствените му твърдения, се е противопоставял на това ползване и е настоявал тя да се изнесе.Ангажираните по делото доказателства относно плащането на сметките за комунални услуги и свидетелски показания относно ползването на апартамента не подкрепят твърденията на ищеца относно сключването на договор за заем за послужване по силата на споразумението по чл.51 ал.1 СК,нито установяват сключването на такъв договор след влизане в сила на решението по установителния иск по чл.23 ал.1 СК. След като не се установява възникването и съществуването на облигационно правоотношение по договор за заем за послужване, то искът за осъждане на ответницата да предаде на ищеца държането на процесния апартамент поради прекратяването на сключен между тях договор за заем за послужване следва да се отхвърли като неоснователен.

По гореизложените съображения, решението на БРС,с което е уважен предявеният иск,следва да се отмени като неправилно и необосновано,вкл.и в частта за разноските,като се постанови въззивно решение,с което предявеният иск да се отхвърли като неоснователен.

С оглед изхода от въззивното обжалване,в полза на въззивницата Г. А. следва да се присъдят разноски за двете съдебни инстанции,при заявена своевременно претенция за присъждане на разноски и представен списък по чл.80 ГПК. Представени са доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.в първоинстанционното производство и разноски във въззивното производство в размер на 65.75 евро държавна такса и 500 евро адвокатски хонорар,които съдът възлага за плащане върху въззиваемия Н. А..

Мотивиран от гореизложеното Бургаският окръжен съд