Решение № 210 от 8.5.2026 г. на Районен съд - Пещера по дело № 1340/2025 г.

Производството е образувано по искова молба от Д. С. И., с която е предявен срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД иск - за признаване за установено, че сключен между страните анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г. е нищожен. Ищцата твърди, че е сключила с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г., и съгласно анекс № 706630/27.08.2024г. към него е получила заемна сума от 700 лв., която е следвало да върне на кредитора, заедно с възнаградителна лихва 108,02лв., но при невъзможност да осигури обезпечение под формата на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция – дължи и неустойка в размер на 385,86 лв. Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка за непредоставяне на конкретни обезпечения, всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК не е включено при изчислението на подвеждащо посочения годишен процент на разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл. чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК, което представлява и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Твърди се неустоечната клауза (чл. 4 от Приложение 5 към Договор за потребителски кредит № 706630/27.08.2024г.) да е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, и излизането й извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Поддържа се също противоречието й с добрите нрави, а и неравноправност на клаузата, включително по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения между страните анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г.. Претендират се деловодни разноски. В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. Възразява се, че цената на предявения срещу дружеството иск не е посочената от ищцата (1193,89 лв.), а – стойността на конкретния договор/анекс/. Поддържа, че в съответствие с чл. 11. ал.1, т.10 ЗПК - в процесното кредитно правоотношение е коректно посочен годишния процент на разходите /ГПР/, отговарящ по размер на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, като предвиденото в анекса плащане на неустойка е обезщетение за неизпълнение, а не общ разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал.1 ЗПК вр. с §1, т.1 ДР на ЗПК, поради което не е включено при изчислението на ГПР. С доводи, че съответният потребител е имал възможността да се запознае с надлежно попълнен от кредитора стандартен европейски формуляр по чл. 5, ал.2 от ЗПК, в който се е съдържала цялата информация относно кредита, включително за обезпеченията - се оспорват твърденията на ищеца за наличие на заблуждаваща търговска практика. Поддържа, се че разпоредбата на чл. 33, ал.2 от ЗПК въвежда ограничение на размера на обезщетение при забава на длъжника, но не и на размера на такова при неизпълнение на други негови задължения, предвидени в анекса. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска като неоснователен. Претендират се разноски. В насрещна искова молба от ответното дружество се излагат твърдения, че по анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г. Д. С. И. е усвоила сумата от 700 лв., която е следвало да върне в срок до 27.02.2025г. Сочи се, че Д. И. не е погасила падежиралите до тази дата задължения по анекса. Предвид това се претендира тя да бъде осъдена да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД сумата от 700 лв. – като главница по анекса, ведно със законна лихва за забава – от датата на подаване на насрещната искова молба (19.12.2025г.) до окончателното изплащане на това задължение. Претендират се и деловодни разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Правната квалификация на претендираните права е съответно - чл. 124, ал.1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 предл. 1 ЗЗД/ във вр чл. 19, ал. 3 ЗПК и чл. 22 ЗПК/, а на предявените насрещни претенции – по чл. 79, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, и по чл. 23 от ЗПК. Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между Д. С. И. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е сключен анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г., по който ищцата е получила сумата от 700 лева, а договорената с този анекс неустойка (в размер на 385,86 лв.) за неосигурено от кредитополучателя обезпечение, не е била включена в посочения (в приложение 1 към анекса) годишен процент на разходите/ГПР/. Приложеният по делото договор за паричен заем № 5375642/26.02.2025г., е потребителски (чл. 9 ЗПК) – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. По делото е приложен сключен между страните Договор за потребителски кредит с № 663455/29.04.2024г., според т. 2.1 на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя кредитна сума, определена по размер в Приложение 1 към договора. В т. 6.3 от договора пък е посочено, че кредитополучателят може да подаде заявка за удължаване срока на кредита, каквото се определя с подписван между страните Анекс. Именно такъв анекс представлява процесният Анекс № 706630/27.08.2024г., към който са добавени и три приложения, с номера съответно 1, 4 и 5. От Приложение 1 към Анекса става ясно, че то само по себе си съдържа всички съществени елементи на кредитна сделка. В същия смисъл – ангажираните като писмени доказателства Приложение 4 и Приложение 5, а и погасителен план (л.32) директно са озаглавени като такива – „към договор за потребителски кредит № 706630“, а не „към анекс…“ От разпоредбите на Приложение 4 става ясно, че клиентът следва да заплати на кредитодателя такса - 69,96 лв. (разпределена към вноските по кредита) за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, подготовка на договора и оценка на кредитоспособността и финансовите му възможности. Тази такса обаче не е насрещна престация по договора, а преддоговорно, законово задължение на кредитора (чл.16, ал.1 ЗПК). Представянето на това законово задължение за платима от потребителя услуга противоречи на добрите нрави. Тъй като тази дейност (оценката) е законова предпоставка за отпускането на кредита, то тя неизменно е свързана с усвояването му и изискването на такси за нея противоречи на закона (чл.10а, ал.2 ЗПК). Уговарянето на заплащане на недължима такса, освен недобросъвестно от страна на кредитора, е във вреда на потребителя и води до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, поради което се явява и неравноправна клауза (чл. 143, ал.1 ЗЗП). С разпоредбите на чл. 4 от Приложение 5 пък, е уговорено задължение на кредитополучателя за заплащане на неустойка (2,10 лв. средно на ден, но не повече от 1% от главницата) при невъзможност да осигури някое от описаните в чл.2 и чл. 3 от същото Приложение 5 обезпечения. Уговорените неустоечни клаузи са нищожни. Те накърняват добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение като размерът й е съпоставим с този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Както се посочи, обаче - в чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузите, освен че са в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, са неравноправни и защото с тях на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. На следващо място – в случая само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно изключително трудно да бъдат покрити от заемателя. В срок до края на деня, следващ предаването на кредитната сума на клиента – последният се задължава да предостави обезпечение – или поне двама поръчители, който трябва да отговарят на множество изисквания, или банкова гаранция в размер на сбора от главницата и лихвата по договора и срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по него. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такива обезпечения, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия (чл.2, от Приложение 5) - да са физически лица над 20 годишна възраст, с не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж, всяко от които работи на безсрочен трудов договор, с нетен осигурителен доход общо в размер на най-малко 1500 лв., да не са кредитополучатели или поръчители по други договори за кредит, да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”; като дори и при наличието на всички тези критерии – кредитодателят по своя преценка може да откаже тези поръчители. Изброените кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение (чл.3, от Приложение 5), то съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва края на следващия ден след отпускане на кредита - предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя и по житейски логичната по причина, че лице, което разполага със средства в размера на дължимата за връщане сума плюс възнаградителната лихва за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си - няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция. Налага се извод, че и двете опции по за уговорено обезпечение всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са практически почти неизпълними, а дори и да бъдат изпълнени - кредитодателят, без да се мотивира може отново едностранно да начисли неустойка. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. На същия извод сочи и уговарянето й като сигурна част от дълга (в погасителния план), която следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания в Приложение 1 към Анекса (18,41%), а следва да е поголяма число, ако в него участва и вземането от 385,86 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в Приложението 1 към Анекса. В този размер следва да участва и сумата от 385,86 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й - размерът на ГПР, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК чрез използване на общодостъпен в интернет калкулатор, надвишава многократно законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК. С оглед гореизложеното – в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C 714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано - грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата стойност. В случая нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на договорната лихва. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C 618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C 26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C 70/17 и C 179/17, EU:C:2019:250/ По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, освен конкретния Анекс с № 706630/27.08.2024г. към Договор за кредит № 663455/29.04.2024г. – и целият договор за кредит е недействителен – чл.22 ЗПК, но с оглед диспозитивното начало и претенциите на ищцата – това се маркира единствено в мотивите на настоящото решение. Гореизложеното обосновава освен уважаването на предявения от ищцата установителен иск – и отхвърлянето на предявените от ответното дружество насрещни искови претенции с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК. С оглед сбъдването на това вътрешнопроцесуално условие – на разглеждане подлежи предявения от ответника насрещен иск по чл. 23 от ЗПК. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855 по описа за 2021 г.на ВКС, IV Г.О.) Доколкото цитираната съдебна практика за дължимостта на суми по приет за недействителен договор касае установителен иск по чл. 422 ГПК, същата на по-голямо основание е приложима и при предявен осъдителен иск за вземанията. От клаузите на процесния договор и самия погасителен план се установява, че изискуемостта на вземанията по кредита е настъпила на 27.02.2025г. С подадената от ищцата по делото молба - в отговор на насрещния иск – е заявено от съответната страна, че по отношение на насрещния иск в хипотезата на чл. 23 ЗПК – тя няма претенции относно сумата от 700 лв., което представлява признание, че я дължи на посоченото основание. Предвид това конкретният насрещен иск подлежи на уважаване. При този изход на спора, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК ищцата им право на деловодни разноски по установителния си иск. Те са посочени в представен списък по чл. 80 ГПК (л.95) в размер на 50 лв.(25,56 евро) за държавна такса и 245,42 евро за адвокатско възнаграждение (с ДДС - съобразно Решение на СЕС от 23.10.2025г. по дело C-744/23). Доколкото този размер на адвокатското възнаграждение съответства на защитавания материален интерес, извършената от адвоката работа и на минимума по чл.7, ал.2, т.1 от иначе необвързващата съда Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа – настоящият състав намира, че такова възнаграждение следва да му се присъди, като съответстващо на принципите на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС, а направеното от ответното дружество възражение по чл. 78, ал.5 ГПК е неоснователно. Същевременно, отново на осн. чл. 78, ал.1 ГПК, като насрещен ищец „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД също има право на разноски по подлежащия на уважаване насрещен иск, които е претендирало по този иск в размери –25,56 евро за държавна такса и 200 евро за адвокатско възнаграждение. И този размер на адвокатското възнаграждение се явява съответен на защитавания материален интерес и принципите на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС, като доколкото не надвишава минимума по споменатата Наредба – не подлежи на намаляне в контекста на условното възражение по чл. 78, ал.5 ГПК, направено от процесуалния представител на ищцата. При тези мотиви, съдът