РЕШЕНИЕ

№ 8568

гр. София, 23.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско дело № 20221110139306 по описа за 2022 година Предявени са субективно съединени осъдителени искове с правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР /в сила от 28.11.2014 г. / при условията на евентуалност срещу „Регионална дирекция •••••••, и срещу „Главна Дирекция •••••••, за заплащане на сумата от 1560 лв., представляваща левова равностойност на полагаща се на ищеца и неосигурена от ответника храна за периода от 01.07.2019 г. до 31.07.2020 г. / по 120лв. месечно/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 21.07.2022 г. до окончателното плащане.

Ищцата Ц. Н. Г. твърди, че със Заповед № 8121К-972/02.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи е назначена на длъжност „главен счетоводител“ в „Регионална дирекция ••••••• при „Главна дирекция •••••“ за неопределено време, считано от 01.02.2017г. и от датата на назначаването й, включително и за периода 01.07.19г.- 31.07.20г., е заемала длъжност на държавен служител в МВР по смисъла на чл. 142, ал.1, т.2, ЗМВР.

Поддържа, че съгласно чл. 181, ал.1, ЗМВР на служителите на МВР се осигурява ежемесечно храна или левовата й равностойност, като със Заповеди на министъра на вътрешните работи №8121з-1716/28.12.18г. и №8121з-1464/31.12.19г. била определена левова равностойност на храната на служителите на МВР за съответната година -2019 и 2020 в размер на 120лева месечно, като за процесния период 01.07.19- 31.07.20г. на ищцата не била осигурявана храна, нито била заплащана левовата й равностойност.

Предпочитания ответник „Регионална дирекция ••••• „-София представя отговор в срока по чл. 131 ГПК, в който не оспорва твърденията за наличие на служебни отношения между страните и положения от ищцата труд. Твърди, че тъй като към процесния период ищецът бил държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г., статутът му се уреждал от ЗДСл, в който не се предвижда предоставяне на храна или левовата й равностойност. Поддържа, че за исковия период на ищцата не е изплащана отделно левовата равностойност за храна, тъй като на същата е определена индивидуална основна заплата, включваща и левовата равностойност на храната. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Ответникът „Главна Дирекция •••••“-МВР оспорва исковата претенция, като поддържа, че левовата равностойност на храната и възнаграждението за прослужено време са включени в основното възнаграждение на ищцата. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По иск с правно основание по чл. 181, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР:

Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: 1. служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия период, по силата на което е работил при него като държавен служител; 2. основанието за дължимост на претендираната сума; 3. нейния размер.

При установяване на посочените обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже твърдяните от него възражения срещу основателността на исковата претенция.

Съгласно § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. /, служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 14/2015 г. / и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Не е спорно по делото, че ищцата попада именно в категорията служители, индивидуализирана в § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР.

От заключението по изготвената съдсебно-счетоводна експертиза се установява, че в рамките на исковия период ответникът не е заплащал на ищцата левовата равностойност на храната.

Спорът между страните е концентриран върху това дали с оглед заеманата от ищцата длъжност същата има право на изплащане на пари за храна по смисъла на чл. 181, ал. 1 ЗМВР.

Ищцата е предявила исковете си в условията на евентуално съеднияване, като е посочила за предпочитан ответник РД „••••••“, а в условията на евентуалност –Главна дирекция „••••• „ МВР.

Според чл. 61, ал. 2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Цитираната разпоредба е приложима по аналогия и при действието на Закона за държавния служител и другите закони, уреждащи държавна служба, когато служебното правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго такова. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 11/27.01.2016 г. по гр. д.№ 3330/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др.). В настоящия случай орган по назначението на ищцата като държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е Министърът на вътрешните работи, а предприятието, в което са заеманите от нея длъжности е в ГД "•••••“ - МВР. Съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР "Главните дирекции, областните дирекции, дирекция "Миграция", дирекция "Международни проекти", дирекция "Управление на собствеността и социални дейности", дирекция "Комуникационни и информационни системи", Академията на МВР и Медицинският институт са юридически лица".

Следователно работодател по служебното й правоотношение е ГД "•••••“ - МВР " и именно това учреждение – разпоредител с бюджетни кредити, е задължено към служителя за трудовите му възнаграждения и други плащания, свързани с изпълнението на службата, в т. ч. и процесните такива за левовата равностойност на храна.

С оглед на гореизложеното, съдът намира, че надлежен ответник по делото е ГД "•••••“ - МВР ", а не РД „•••••“-София, поради което спрямо последния искът следва да се отхвърли на това основание, доколкото не се явява работодател на ищцата.

Разгледана по същество, съдът намира исковата претенция спрямо надлежния ответник и работодател на ищцата - ГД“•••••“ за основателна.

В случая, съдът приема, че правният статут на служителите на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в т. ч. и ищцата се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. Горният извод следва от изричния текст на специалния закон, който в чл. 1 ЗМВР, който има характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, и гласи, че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него. Цитираната разпоредба дава основание останалите текстове на специалния закон да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която предвижда, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл също следва да е тълкува във връзка с чл. 1 от ЗМВР. Следователно общите разпоредби относно статута на държавния служител ще се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР само и единствено при липсата на изрично специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл. 141 ЗМВР.

Разпоребдата на чл. 181 ЗМВР предвижда на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност - т. е. на всички служители на МВР. С оглед на правния извод на настоящия състав, че ЗМВР се прилага и по отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, каквато несъмнено е и ищцата, следва, че по отношение и на нея се прилага специалната разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Тя предвижда, че на всички служители на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност. В този смисъл са и разпоредбите на и специалната Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи. В чл. 1 от същата е посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР и по § 86 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗМВР. Законът обаче не делегира на Министерството на вътрешните работи да определя кои лица следва да получават храна или парична равностойност, а единствено възлага с подзаконов нормативен акт да се определят условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1-3 ЗМВР /ал. 4 на чл. 181 ЗМВР /. В този смисъл за определяне кои лица имат право на безплатна храна или левова равностойност съдът следва да изходи единствено и само от ЗМВР.

Да се възприеме различно тълкуване би противоречало на основния принцип за забрана на дискриминацията заложен в Конституцията на Република България – арг. Чл. 6, ал. 2 КРБ, така също и на разпоредбата на чл. 141, т. 7 ЗМВР забраняваща дискриминацията. Според съда не следва да се разграничават категориите държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР. Разграничени от тях могат да бъдат лицата по чл. 142, ал. 1, т. 3 ЗМВР, тъй като там критерият е обективен и недискриминационен, доколкото има разлика между служебното правоотношение по изпълнение на държавна служба и трудовото правоотношение, възникнало на някое от основанията по КТ.

Доколкото от заключението на вещото лице не се установява във възнаграждението на ищцата да е включена и сума за храна, съдът е длъжен да приеме за недоказан факта на извършено заплащане на дължимите суми от ответника, и да присъди дължимото се на ищцата допълнително възнаграждение в размер на исковата сума, доколкото същото съвпада с размера съобразно изготвеното по делото заключение на вещото лице.

С оглед изхода на делото, на ищцата следва да бъдат присъдени разноските по производството спрямо ответника, по отношение на който искът й е уважен. Същевременно ищцата следва на осн. чл. 78, ал.3, ГПК да заплати разноските на ответника по отхвърления иск.

На осн. чл. 78, ал.6, ГПК, предвид уважаване на исковата претенция, ответникът ГД“Пожарна безопасност и защита на населението“ следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС, държавна такса в размер на 62, 40лева, както и депозит за експертиза в размер на 300лева. Така мотивиран, съдът