Решение № 429 от 24.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 517/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20196149 от 08.10.2021 г. по гр.д. № 59741/2020 г. Софийски районен съд, 153 състав осъдил „К.С.“ ООД, ЕИК •••••••, и С. В. Г., ЕГН ••••••••••, да заплатят солидарно на „К.-ІІІ“ ООД, ЕИК •••••••, на основание чл. 121 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 3 551.92 лв., представляваща незаплатена цена на стоки по фактури № 1100382696 от 11.11.2016 г., № 1100382831 от 12.11.2016 г., № 1100382984 от 12.11.2016 г. и № 1100387353 от 09.12.2016 г., по договор от 10.11.2016 г., сумата 844.98 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 30.11.2017 г. до 30.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 01.12.2020 г. до изплащането й, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 845.38 лв. - разноски по делото, като отхвърлил исковете срещу Ц. Б. С., ЕГН ••••••••••, за заплащане на същите суми солидарно с първия и втория ответник. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника Ц. С. сумата 800 - разноски по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „К.-ІІІ“ ООД, който го обжалва в частта, с която исковете срещу Ц. Б. С. са отхвърлени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд отхвърлил исковете срещу Ц. С. като приел, че клаузата в договора, с която същият поел солидарна отговорност, е нищожна като противоречаща на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Не било възможно едновременното приложение и на двете предложения на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а районният съд не посочил нито кои разпоредби на КТ обективно са нарушени, нито обсъдил кумулативно изискуемия субективен елемент на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Съдът можел служебно да установява нищожността само за основания за нищожност, които пряко произтичат от договора, установими са при външната проверка на договора от съда и следват от неговото съдържание и форма. В случая възражение за нищожност било въведено с отговора на исковата молба, но не били ангажирани никакви доказателства по отношение на въведените от ответника твърдения, а представените такива от ищеца не били обсъдени от районния съд. Съдът не посочил и кой закон според него се заобикаля от страна на кредитора. Допустимо било паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти (работодател и служител), когато с договора – източник на облигационното отношение не се нарушават императивни норми на КТ. Съдът приел принципната допустимост такова паралелно съществуване. Съгласно чл. 203, ал. 2 КТ обаче, когато вредата е причинена от работника или служителя не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определяла от гражданския закон, а такъв бил и настоящият казус. Трудовата дейност на служителя на дружеството по никакъв начин не била обвързана с договорните отношения между неговия работодател и дружеството – солидарен длъжник. Нещо повече, формулярът – предложение за отпускане на стоков кредит на „К.С.“ ООД бил подписан именно от Ц. С., но това доказателство не било обсъдено от СРС. В случая нормите на КТ били неприложими и поемането на солидарна отговорност от Ц. С. не било обвързано по никакъв начин от функциите му на работник. За първи път с жалбата навежда твърдения, че въззиваемият бил приятел с управителя на „К.С.“ ООД и по негова инициатива предложил да се отпусне стоков кредит, за който ще гарантира той. Не съществувала забрана в трудовото законодателство работник да се задължи към работодателя си, в това число и да поеме задължение на трето лице към същия. От съдебното решение не ставало ясно и коя от посочените две хипотези съдът прилага в случая – дали вредите за работодателя са настъпили при и повод изпълнение на трудовите задължения, или вредите не са настъпили от неизпълнение на трудови задължения, което правело акта и необоснован. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените срещу Ц. С. искове. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата страна Ц. Б. С. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваната част. С оглед непреклудираните доводи в жалбата, като краен резултат въззивният съд намира решението и за правилно в обжалваната част по следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 121 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 121 ЗЗД, предявени от „К.-ІІІ“ ООД срещу „К.С.“ ООД, С. В. Г. и Ц. Б. С., за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата 3 551.92 лв., представляваща незаплатена цена на стоки по фактури № 1100382696 от 11.11.2016 г., № 1100382831 от 12.11.2016 г., № 1100382984 от 12.11.2016 г. и № 1100387353 от 09.12.2016 г., по договор от 10.11.2016 г., и сумата 844.98 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 30.11.2017 г. до 30.11.2020 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда на 01.12.2020 г. до окончателното плащане. Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение само в частта, с която исковете за солидарното осъждане на ответника Ц. С. са отхвърлени. В останалата осъдителна част първоинстанционното решение не е обжалвано и предвид извода за валидност в тази част е влязло в сила. От фактическа страна не е било спорно и по делото се установява, че на 10.11.2016 г. между ищеца, в качеството му на продавач, ответника „К.С.“ ООД, в качеството му на купувач, и двамата ответници – физически лица, като солидарни длъжници, е бил сключен договор за продажба и доставка на стоки. Съгласно чл. 1, ал. 2, солидарните длъжници се задължават солидарно с купувача за изпълнение на задълженията и заплащане на дължимите по договора суми. С чл. 8 от договора е предвидено, че за срока на договора купувачът има право да получи еднократно незаплатени от него стоки от продавача на сума до размер на 4 000 лв., като за обезпечение изпълнението на задълженията си купувачът издава в полза на продавача запис на заповед, авалиран от солидарните длъжници. Установява се също, че по силата на договора продавачът е доставил на купувача стоки на обща стойност 3 551.82 лв., за което издал описаните по- горе 4 бр. фактури, последните отразени в дневниците за покупка по ЗДДС на „К.С.“ ООД. Не са ангажирани доказателства сумите по фактурите да са заплатени. Не е било спорно и приетия трудов договор се установява, че към датата на сключване на договора и до 2018 г. ответникът Ц. С. и ищцовото дружество са били в трудово правоотношение, по което Ц. С. е изпълнявал длъжността „мърчандайзер, продажби“. Основните функции и задължения на длъжността са описани в приетата длъжностна характеристика – създаване на нова и разширяване на действащата клиентска мрежа в определения район; разширяване на асортиментното покритие към всеки клиент и др. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът Ц. С. е оспорил предявените срещу него искове, като е релевирал и възражения за нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора. Твърди, че подписал договора във връзка с изпълняваната от него работа по искане на работодателя, но клаузата, предвиждаща солидарна отговорност на служителя при неизпълнение на задълженията от купувача противоречала на закона – чл. 204 КТ, заобикаляла закона - тъй като отговорността му била уговорена в размери, надхвърлящи императивно определените от КТ, а била нищожна и като накърняваща добрите нрави поради нарушаване на принципите на справедливостта и добросъвестността в гражданските, търговските и трудовите правоотношения и на предотвратяване несправедливо облагодетелстване, и поради липсата на каквато и да е еквивалентност на престациите. Във връзка с отговора, с молба, представена в първото открито съдебно заседание в първата инстанция ищецът е оспорил твърденията на С., че подписването на договора било задължителна предпоставка, за да бъде окончателно привлечен като нов клиент „К.С.“ и твърди, че последното дружество било клиент на ищеца още преди подписване на договора и закупувало стоки в голям обем, за което ответникът С. получавал дължимия бонус и изпълнявал заложените таргети. Сключването на договора от 10.11.2016 г. нямало нищо общо с привличането на „К.С.“ като клиент. Представил е формуляр – предложение от 07.11.2016 г. за отпускане на стоков кредит в размер на 4 000 лв. на „К.С.“ ООД, от който е видно, че предложението е направено от Ц. С.. Приети и неоспорени са и салда за контрагент „К.С.“ ООД за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2018 г. (л. 60 – 68 от делото на СРС), както и фактури (л. 152 – 157) относно извършвани доставки от ищеца на „К.С.“ ООД преди сключване на процесния договор, първата от 23.09.2016 г. От правна страна: Спорен пред настоящата инстанция е въпросът валидна ли е клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора за продажба в частта й относно поетата от Ц. С. солидарна отговорност при неизпълнение на задълженията от купувача. С оглед специфичния характер на трудовите правоотношения, законодателят е предвидил изрични правила за имуществената отговорност на работника или служителя, като тя бива разграничена на ограничена или пълна имуществена отговорност. Пълната имуществена отговорност се реализира само в случаите, когато работникът е причинил вреда на работодателя умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудовите функции - чл. 203, ал. 2 КТ, както и при липси, когато работникът или служителят изпълнява функциите на материално отговорно лице - чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Други случаи на пълна имуществена отговорност може да се установяват само със закон - чл. 207, ал. 4 КТ. При установеното по делото от фактическа страна, съдът намира за неоснователни доводите на въззивника договорът да бил сключен от ответника С. не при или по повод изпълнението на трудовите му функции. Наведените за първи път с жалбата твърдения, че С. бил приятел с управителя на „К.С.“ ООД и именно като такъв поискал да се отпусне стоков кредит на ответното дружество и за който ще отговаря като гарант, са преклудирани по силата на чл. 266, ал. 1 ГПК и не следва да се обсъждат. Единствените своевременно релевирани от ищеца твърдения във връзка с отговора на исковата молба са, че сключването на договора нямало нищо общо с привличането на „К.С.“ ООД като клиент, както и че ответникът С. лично бил поискал отпускането на стоков кредит на „К.С.“ ООД. От приетите салда, фактури и формуляр – предложение по никакъв начин не следва извод, че договорът е сключен от С. не по повод изпълнението на трудовите му функции при ответника. Установи се, че ищцовото и ответното дружество са били в търговски отношения от 23.09.2016 г., „К.С.“ ООД е било доведено като клиент на ищцовото дружество от ответника С. в изпълнение на задълженията му по трудовото правоотношение с ищеца (за което получавал съответните бонуси), като предвид поискания от клиента стоков кредит е сключен процесният договор. От факта, че предложението за отпускане на такъв кредит е направено от Ц. С. не следва, че то направено не при и по повод трудовите му функции при ищеца - работодател. Обратно – ако С. не беше служител на ищеца, същият не би могъл да направи такова предложение, тъй като видно от формуляра е, че такова може да се прави само от служители на ищеца („ТП, тим лидер, търговски мениджър“). А че е било нормална търговска практика работодателят – търговец да отпуска стокови кредити на клиенти на фирмата по предложение на негови служители следва от самото съществуване на бланка – формуляр за такова предложение. По изложените съображения въззивният съд намира, че договорът от 10.11.2016 г. е сключен от ответника Ц. С. по повод и във връзка със съществувалото между него и ищеца трудово правоотношение. Настоящият въззивен състав намира, че предварителна уговорка в договор, сключен между работодател и работник/служител по повод и във връзка със съществуващо между тях трудово правоотношение, с която работодателят възлага в тежест на работника/служителя имуществена отговорност при евентуално настъпване на имуществени вреди от неизпълнението на трето лице – съконтрагент на работодателя - търговец, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като противоречаща на закона – на императивната уредба на имуществената отговорност на работниците и служителите в глава 10, раздел 2 от КТ, която не предвижда отговорност на работника или служителя за действия на трети лица, включително на императивната норма на чл. 207, ал. 4 КТ, съгласно която други случаи на пълна имуществена отговорност на работника или служителя може да се установяват само със закон. Следва да се добави и че отправеното от ответника С. предложение за отпускане на стоков кредит на съконтрагент на работодателя не е обвързвало последния, работодателят е следвало да положи грижата на добрия търговец и да прецени налице ли е стопански риск, вместо да го прехвърля върху служителя, направил предложението. Цитираното във въззивната жалба решение № 60156 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г., ІІІ ГО на ВКС е неотносимо за случая, тъй като с него не се отрича императивния характер на нормите, уреждащи имуществената отговорност на работника или служителя, а се приема за допустима извънсъдебна спогодба между работник и работодател в хипотезите на чл. 203, ал. 2 КТ (в които настоящият случай не попада), и то след настъпването на вредите. По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените срещу Ц. С. искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия. Доказано направените са в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие. Въззивният съд констатира, че в атакуваното решение са допуснати технически грешки – в титулната част на решението вместо правилната година на делото 2020 е посочена 2021 г., а в диспозитива на решението не е посочена валутата на присъдените разноски на ответника С.. Предвид липсата на друг ред за поправяне на тези технически грешки, те следва да бъдат отстранени от СРС по реда на чл. 247 ГПК след връщане на делото. Така мотивиран, съдът