Решение № 3606 от 18.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10544/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 28.06.2023 год., постановено по гр.дело №38269/2022 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Ш. Х. Х. срещу С. В. Ц. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9 779.15 лв. по договор за заем от 15.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.03.2021 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №16390/2021 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото производство и заповедното производство в размер на 700 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Ш. Х. Х.. Жалбоподателят поддържа, че между страните на 15.06.2020 год. бил сключен договор за заем за сумата от 9 779.15 лв. /или 5 000 евро/, като уговорките били постигнати пред трето за спора лице – Г.Р.К., като според тях ищецът се задължил да изплати на ответника сумата от 5 000 евро, а ответникът – да я върне на 15.07.2020 год. Сумата била преведена на 15.06.2020 год. с три отделни вноски, а именно 3 600 евро, 400 евро и 1 000 евро чрез услуга за онлайн преводи на пари „TransferWise“. След получаването им ответникът преустановил всякакви контакти с ищеца и не бил върнал заетата сума. Ответникът не оспорвал, че страните се познават и че е получил вноските от процесната сума на 15.06.2020 год., но твърдял, че основанието за получаването на същата е договор за продажба на МПС от 17.07.2020 год., което било прехвърлено от него на Г.Р.К.. Ищецът бил поискал събирането на гласни доказателства, но искането му неправилно било оставено без уважение от СРС поради забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Гласните доказателства не били недопустими, тъй като с тях се целяло установяването на сключен между страните устен договор за заем и уговорения падеж, а не предаването на паричната сума. Получаването на последната било потвърдено от ответника. Следвало да се има предвид също така, че в договора за покупко-продажба на МПС не било посочено, че цената е заплатена от трето лице /ищеца/. Ответникът не бил доказал, че процесната сума била заплатена на друго основание, а доказателствената тежест за това била негова. Договорът за заем бил реален договор, който се считал сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната била дала, а другата – получила в заем парична сума, като в производството по иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи даването на заемните средства била на ищеца, претендиращ връщането й, а при оспорване на иска ответникът следвало да докаже възраженията си – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и др. Отделно от това договорът за покупко-продажба на МПС бил неотносим към предмета на спора. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата С. В. Ц. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че не отговаряли на истината твърденията, че ответникът бил поискал заем от ищеца /или от дъщеря му/, както и че се занимавал с дейност по внос и износ на месо и притежавал камиони. Не било вярно, че паричните преводи били извършени на основание устен договор за заем от 15.06.2020 год. Действително на тази дата ответникът бил получил чрез три банкови превода сумата от 5 000 евро, но тези преводи не били извършени на посоченото в исковата молба основание – устен договор за заем от 15.06.2020 год., а представлявали частични авансови плащания на цената на лек автомобил „Мазерати Леванте“ с рег.№С •••• РР, който бил прехвърлен на доведената дъщеря на ищеца Г.К. с договор за покупко-продажба на МПС от 17.07.2020 год. с нотариална заверка на подписите. След като между страните липсвало заемно правоотношение, то за ответника не било възникнало задължение за връщане на процесната сума. По делото липсвали доказателства за наличието на валиден договор за заем между страните, а доказателствената тежест за това била на ищеца. Първоинстанционният съд не бил допуснал процесуално нарушение, като било оставил без уважение искането на ищеца за събиране на гласни доказателства. В проведеното на 16.05.2023 год. открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца бил заявил, че не поддържа това доказателствено искане, а отделно от това същото не можело да бъде уважено с оглед забраната, установена в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Ищецът Ш. Х. Х. основава качеството си на кредитор на процесното парично вземане от 9 779.15 лв. /равняващи се на 5 000 евро/ на сключен с ответника на 15.06.2020 год. устен договор за заем. Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на преценката на събраните по делото доказателства не може да бъде формиран извода, че между страните е било постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем процесната сума и да я върне. Регламентацията на договора за заем се съдържа в разпоредбата на чл.240 от ЗЗД. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е т.нар. обещание за заем /чл. 241 ЗЗД/, а ако липсва вторият – няма договор и даденото е без основание. В този смисъл представените от ищеца документи за потвърждение на преводи на суми удостоверяват получаването на посочените в тях суми от ответника, но те не доказват договора, по който е извършено плащането, тъй като не съдържат каквито и да било признания за обвързаност от неговите съществени елементи. По иск за връщане на заета сума с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема, но също така и постигнатото съгласие за връщането му /в този смисъл Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 837 от 13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК/. Доколкото в разглеждания случай освен документите за потвърждение на преводи на суми в общ размер на 5 000 евро /в които не е посочено основание за осъществяването им/, не са ангажирани от страна на ищеца други допустими от закона доказателства за основанието, на което е осъществено предаването на паричната сума, въззивният съд не би могъл да презумира, че получената от ответника сума представлява заем. И това е така, тъй като не всяко плащане от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Освен като заем плащането може да бъде резултат на уреждане на сметки, погасяване на дълг, поръчка, упълномощаване и др. /В този смисъл Решение № 37 от 25.VI.1969 г. по гр. д. № 32/69 г., ОСГК, Решение № 52 от 22.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 695/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 283 от 3.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2202/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 274 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., IV г. о., ГК и Решение № 361 от 11.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2015 г., IV г. о., ГК/. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за допуснато от СРС процесуално нарушение – неправилно отхвърляне на искането му за допускане на гласни доказателства на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Действително в исковата молба е било формулирано искане за разпит на свидетел, което е било поддържано и в молбата на ищеца от 07.03.2023 год. Това искане обаче е било оттеглено от процесуалния представител на ищеца в единственото проведено открито съдебно заседание в първоинстанционното производство на 16.05.2023 год., поради което и СРС въобще не се е произнасял по него. Следователно и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав счита, че между страните не е възникнало твърдяното заемно правоотношение, поради което и ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Релевираната претенция се явява неоснователна и законосъобразно е била отхвърлена от първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. Венелин П. сумата от 1 277.92 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство. Предвид изложените съображения, съдът