Решение № 231 от 15.12.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 402/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на В. Е. Т., чрез адв. В., против решение № 69/30.04.2025 г. на ОС – Силистра, постановено по гр. д. № 493/2024 г., с което е отхвърлен предявения от въззивника, в качеството му на правоприемник на ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед – В. Т.“ – Варна иск срещу Б. Г. Б. с правно осн. чл. 439 вр. чл. 124 ГПК за установяване в отношенията между страните несъществуването на вземането на Б. Г. Б. от ищеца – длъжник по изпълнителен лист от 26.01.2011 г., издаден по в. гр. д. № 411/2007 г. по описа на ВОС и по гр. д. № 7/2006 г. по описа на ВРС, представляващи незаплатени трудови възнаграждения по трудов договор за периода от 03.06.2003 г. до 08.04.2004 г., ведно с обезщетение за забавено плащане, което вземане е било обезпечено с обезпечителна заповед, издадена по ч. гр. д. № 373/2006 г. по описа на ВОС, вписана под акт № 9, том II, вх. рег. № 14350 от 16.06.2006 г. по описа на СП към Министерството на правосъдието, за чието събиране е образувано изп. д. № 20157110400454 по описа на ЧСИ Д.П. - Я., с рег. № 711 на КЧСИ, поради погасяването по давност на правото на кредитора – взискател да се удовлетвори чрез принудително изпълнение, като неоснователен и недоказан, съответно въззивникът е осъден да заплати сумата от 4 383 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, присъдено на осн. чл. 38 ЗАдв за осъществена адвокатска защита на Б. Г. Б. пред първостепенния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и неправилна преценка на доказателствата по делото. Навеждат се подробни доводи срещу направения от съда извод, че висящото производство по чл.464 ГПК по предявен от взискателя Б. Б. против присъединения взискател Д.Й. иск има за последица спиране на изпълнението, съответно на погасителната давност и по вземането на оспорващия взискател. Относно предявения от Й. против Б. Б. иск, също по чл.464 ГПК, се сочи, че макар и той да участва като страна, то разрешаването му ще има значение само за отношенията между взискателите, тъй като по отношение на него това му задължение е установено със СПН, поради което и не е налице хипотезата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД, съответно чл.116, б.“б“ ЗЗД. Твърди, че единствената последица от предявените между конкуриращите се взискатели искове е осуетяване предаването на осребрената сума – предмет на разпределението, до приключване на исковите производства, но в същото време това не съставлява процесуална пречка взискателят да поиска принудителното изпълнение да бъде насочено върху имуществото на длъжника за удовлетворяване на притезанието му в пълен размер. В тази връзка се сочи и това, че през периода на разрешаване на спора между взискателите се начислява и законна лихва, поради което е неправилен и неясен извода на съда, че ответникът-взискател не е следвало да проявява процесуална активност за предприемане на изпълнителни действия по образуваното от него изпълнително дело, тъй като събраната сума била напълно достатъчна да удовлетвори вземането му. Сочи се още, че давността относно вземането се прекъсва само с предприемането на действие от взискателя, касаещо конкретен изпълнителен способ. Предявяването на иск по чл.464 ГПК не е такова действие, а същевременно взискателят Б. Б. не е поискал извършването на други изпълнителни действия, които да прекъснат давността. Отправеното искане е за отмяна на решението на Окръжен съд – Силистра и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен, ведно с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – Б. Г. Б., в който е изразено становище, че първоинстанционното решение е правилно и не страда от посочените във въззивната жалба пороци. Излагат се правни доводи в подкрепа на приетото от съда. В с.з. въззивната жалба, съответно отговорът, се поддържат. За да се произнесе съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, въз основа на доводите на страните, ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на АпС – Варна съобрази следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено по предявен от въззивника В. Е. Т. против Б. Г. Б. иск с правно основание чл.439 ГПК. Наведените в исковата молба фактически твърдения са, че В. Т., в качеството му на правоприемник на ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед – В. Т.“, е длъжник по изп.д. № 454/2015 г. на ЧСИ Д. П. - Я., рег. № 711, първоначално образувано като изп.д. № 8122/2011 г. по описа на СИС при ВРС, за заплащане на суми в полза на ответника Б. Б. съгласно издаден изпълнителен лист по гр.д. № 411/2007 г. на ОС – Варна. Посочено е, че след реализирана публична продан на собствен на длъжника недвижим имот, с протокол от 15.11.2018 г. ЧСИ е обявил за купувач лицето К.К. а след внасянето на цената от купувача /сумата от 78 724 лева/ съдебният изпълнител е издал Постановление за възлагане от 21.12.2018 г., влязло в сила на 07.03.2019 г., както и е извършил разпределение на постъпилата сума, като за взискателя Б. е разпределена сума в размер на 7 430.83 лева, при размер на вземането му по изпълнителния лист от 26.01.2011 г. – 46 662.37 лева, а друга част от разпределяната сума е отредена за погасяване на вземането на присъединен взискател. Разпределението е било частично изменено по реда на инстанционния контрол с решение на ОС – Варна. Междувременно Б. Б. е предявил против присъединения взискател иск по чл.464 ГПК, по който иск е било образувано и висящо гр.д. № 152/2019 г. на ОС – Силистра. Твърди се, че в съответствие с дадените с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешения, последното изпълнително действие по изпълнителното дело, с което погасителната давност за вземането на взискателя Б. Б. е била прекъсната и е започнала да тече нова такава, е обявяването на купувача с постановлението от 15.11.2018 г. По смисъла на цитираното ТР изготвянето на разпределение и предявяването на иск по чл.464 ГПК не съставляват изпълнителни действия и нямат за последица прекъсване на започналата да тече нова погасителна давност. В същото взискателят Б. не е поискал извършването на други изпълнителни способи, поради което е налице бездействие от негова страна, имащо за последица погасяване на вземането му по давност, изтекла в периода 15.11.2018 г. – 15.11.2023 г. С оглед на това е сезирал съда с искане за установяване в отношенията му с ответника, че вземането на последния по изпълнителен лист от 26.01.2011 г., предмет на изпълнение по изп.д. № 454/2015 г. на ЧСИ П. - Я., рег. № 711, не съществува поради погасяването му по давност. С подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор въззиваемият Б. Г. Б. е оспорил предявения срещу него иск като неоснователен. Излага твърдения, че след присъединяването на взискателя Д.Д. Й., за което обстоятелство е бил уведомен от ЧСИ със съобщението за предявяване на разпределението на постъпилата от публичната продан сума, е предявил против нея и длъжника иск с правно основание чл.464 ГПК, образуван в гр.д. № 152/2019 г. на ОС – Силистра. При отричане на вземането й събраната от публичната продан сума ще е достатъчна да удовлетвори вземането му изцяло. На 31.10.2019 г. взискателката Й. също е предявила иск по чл.464 ГПК, по който е образувано гр. д. № 177/2019 г. на РС – Силистра. Твърди, че с така предявените искове по чл.464 ГПК давността е прекъсната, на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД и не тече докато производствата по тях са висящи, на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Между страните не е налице спор относно приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Предмет на образуваното пред ЧСИ Д.П.-Я., рег. № 711, изп.д. № 20157110400454, е вземане на въззиваемия Б. Б. по изпълнителен лист от 26.01.2011 г., издаден на основание влезли в сила решения по в.гр.д. № 411/2007 г. на ОС – Варна и гр.д. № 7/2006 г. на РС – Варна срещу ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед – В. Т.“ за заплащане на парични суми, представляващи дължими трудови възнаграждения за периода 03.06.2003 г. – 08.04.2004 г., ведно с лихва за забава. Първоначално принудителното изпълнение е било образувано пред държавен съдебен изпълнител при СИС – ВРС като изп. д. № 20113110408122, продължено при хипотезата на чл.427, ал.5 ГПК от ЧСИ по изп.д. № 20157110400454. В хода на изпълнението ЕТ е заличен, а въззивникът е негов правоприемник. С протокол от 15.11.2018 г. от проведена публична продан на собствен на длъжника недвижим имот за купувач е обявен наддавачът – трето лице, предложило най-високата цена /сумата от 78 724 лева/, като след заплащане на същата е издадено постановление за възлагане от 21.12.2018 г., влязло в сила на 07.03.2019 г. По реда на чл.456 ГПК на 28.11.2018 г. е присъединено за общо изпълнение и друго вземане на взискателя Б. Б., предмет на изп. д. № 6164/2017 г. на ДСИ при СИС – Варна. Въз основа на молба от 20.12.2018 г. по чл.456 ГПК ЧСИ е конституирал като присъединен взискател Д.Д. Й. – кредитор на длъжника също за неизплатени трудови възнаграждения. За това обстоятелство съдебният изпълнител е уведомил първоначалния взискател с изпратеното му уведомление от 28.03.2019 г. за изготвяне и предявяване на разпределението на постъпилата от публичната продан сума. Последното е предявено на дата 30.09.2019 г., обжалвано и частично изменено с постановеното по гр. д. № 804/2021 г. решение на ОС – Варна. Съгласно протокола за предявяване на разпределението от 30.09.2019 г. към тази дата общият размер на задължението вр. изпълнителния лист от 26.01.2011 г. /първоначалното вземане на взискателя Б./ е 49 657.37 лева /присъдени суми по ИЛ и разноски по изп.д./, а само на присъдените по ИЛ трудови възнаграждения и лихви за забава до разпределението – 46 662.37 лева. Безспорно е установено по делото /съдебно удостоверение по гр.д. № 152/2019 г. на ОС – Силистра, л.78 от първоинст. дело/, че на 03.06.2019 г. Б. Б. е предявил против присъединения взискател Д.Й. и длъжника В. Т. иск по чл.464 ГПК, с който е оспорил съществуването на претендираното от Й. вземане. На 31.10.2019 г. Д.Й. също е оспорила по реда на чл.464 ГПК вземането на Б. Б., предмет на изп.д. № 454/2015 г. /гр.д. № 177/2021 г. на РС – Силистра/. Понастоящем и двете производства по чл.464 ГПК са висящи, а след реализираната публична продан по делото не са искани и извършвани действия по други изпълнителни способи. Спорът между страните е по правото и се свежда до въпросите какви са последиците за процесното вземане на така предявените искове по чл.464 ГПК, съответно изтекла ли е погасителната давност за същото предвид липсата на направено от въззиваемия като взискател искане за друго изпълнение. Отговорът на тези въпроси се съдържа в задължителните разяснения по т.10 на ТР № 2/2013 г. и на ТР № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и в съдебната практика по приложението на чл.116 и чл.115 ЗЗД. Съгласно първия от посочените тълкувателни актове в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с искането на взискателя и предприемането на всеки отделен изпълнителен способ, както и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Взискателят е длъжен да поддържа висящността на изпълнителното производство, за да не настъпят последиците на погасителната давност. Изрично в мотивите на решението е посочено, че извършването на разпределение и плащането въз основа на влязлото в сила разпределение не съставляват изпълнителни действия, публичната продан като изпълнителен способ приключва с плащането на цената от купувача. За висящи изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/2013 г. на 26.06.2015 г. давността започва да тече от 26.06.2015 г., т.е. даденото с него разрешение се прилага от този момент. За времето до 26.06.2015 г. са приложими постановките на ППВС № 3/1980 г. /в т. см. ТР № 2/2020 г. на ОСГК на ВКС/. В настоящия случай изпълнителното производство за вземанията, предмет на изпълнителния лист от 26.01.2011 г., е заварено по см. на ТР № 2/2020 г., като между страните не е спорно, че последният предприет и реализиран изпълнителен способ е публичната продан, постъпилата сума от която е предмет на разпределението от 30.09.2019 г. Този способ е приключил с издаденото Постановление за възлагане от 21.12.2018 г., влязло в сила на 07.03.2019 г. След нея взискателят Б. Б. не е искал извършването на друг изпълнителни действия, но е предприел действия за защита чрез иска по чл. 464 ГПК за оспорване вземането на присъединения след обявяването на купувача нов взискател. Присъединения взискател също е предявил иск по чл.464 ГПК, оспорвайки съществуването на процесното вземане. Следователно погасителната давност за вземането е прекъсната на 21.12.2018 г., когато съдебният изпълнител е удостоверил постъпването на сумата от публичната продан и от този момент е започнала да тече нова погасителна давност. Основателен е доводът на въззивника, че предявяването на иска по чл.464 ГПК от Б. Б. на 03.06.2019 г. няма за последица прекъсване или спиране на тази давност, тъй като предмет на същия е вземането на присъединения взискател Д.Й.. Съгласно разпоредбата на чл.116, б.“б“ ЗЗД предявяване на иск за вземането прекъсва давността и на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД такава не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Предмет на предявения от Б. Б. иск е оспореното от него вземане, а не процесното. Предвидената в чл.464, ал.1, изр. второ ГПК процесуална последица – спиране предаването на заделената с разпределението сума за взискателя, чието вземане е оспорено, не изключва възможността за удовлетворяване вземането на оспорващия взискател, в т.ч. и с други изпълнителни способи, поради което не е пречка за упражняване на негови права, за реализиране на други изпълнителни способи и не обуславя прекъсване/спиране на изпълнението по неговото вземане. Не така стоят нещата с последиците от предявения на 31.10.2019 г. срещу въззиваемия Б. Б. като кредитор и въззивника Т. като длъжник иск по чл.464 ГПК от Д.Й., имащ за предмет именно процесното за настоящия иск вземане. Възприетото в съдебната практика становище, че предявяването на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК прекъсва погасителната давност за вземането, намира приложение и към настоящата хипотеза. Както е посочено в Решение № 50017/27.03.2023 г. по гр.д. № 720/2022 г. на ВКС, ІV г.о., основанията за спиране на погасителната давност по чл.115, ал.1 ЗЗД са свързани с обстоятелства, които оправдават бездействието на кредитора. Следователно изходната база за тълкуването на чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД е в обосноваване или изключване на втория елемент на погасителната давност - трябва ли да се приеме, че кредиторът бездейства, когато длъжникът е иницирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков процес относно вземането. Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането му пред съд (с отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна. Положителният и отрицателният иск за вземането са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездейства, а очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е иницииран от длъжника. Правото на иск по ОУИ (на държавно съдействие чрез разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо) принадлежи не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение и това, дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД е без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането, като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Предвидената в чл.464 ГПК защита е чрез отрицателен установителен иск. Кредиторът, чието вземане е оспорено не разполага със самостоятелен способ за защита, освен с възможността да докаже съществуването на оспореното му вземане в производството по предявения срещу него иск по чл.464 ГПК. По този иск длъжникът и кредиторът са задължителни необходими другари на страната на ответника. Оспорващият кредитор – ищец може да оспори вземането на кредитора ответник и на основания, настъпили преди приключването на съдебното дирене на производството, по което е издадено изпълнителното основание. Но постановеното по този иск решение ще е еднакво и за двамата ответници, т.е. вземането ще бъде или отречено /при основателност на иска/, или потвърдено /при неоснователност/. Затова и неоснователни са доводите на въззивника, че поради формираната сила на присъдено нещо оспорването на вземането на въззиваемия по чл.464 ГПК е релевантно само за отношенията между конкуриращите се взискатели и поради това нямало процес относно вземането между него и Б. Б. по см. на чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Наред с това, предвиденото в разпоредбата на чл.464, ал.1, изр. второ ГПК спиране на предаване на сумата по разпределението, разпределена за взискателя с оспореното вземане, по същество осуетява каквото и да било удовлетворяване на това вземане, поради което и е безпредметно този взискател да иска извършването на други изпълнителни способи, което обяснява и оправдава бездействието му. Още повече, че в настоящия казус при основателност на предявения и от Б. Б. иск по чл.464 ГПК събраната сума би била достатъчна за удовлетворяване на цялото му вземане. Следователно започналата да тече след реализиране на публичната продан нова погасителна давност за вземането на въззиваемия Б. е прекъсната с подадения на 31.10.2019 г. срещу него иск на присъединената взискателка Д.Й. и същата не тече докато спорът по този иск е висящ /обстоятелство, което е налице и към настоящия момент/. Това обуславя и извода, че към датата на предявяване на настоящия иск по чл.439 ГПК – 07.11.2024 г., вземането по изпълнителен лист от 26.01.2011 г. не е погасено по давност, поради което и същият е неоснователен. Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. На основание чл.78 ГПК вр. чл.38 ЗАдв. въззивникът следва да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение за осъщественото във въззивното производство безплатно процесуално представителство на въззиваемия Б.. Отчитайки, че спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, проведеното само едно с.з. пред настоящата инстанция, в което не са събирани доказателства и извършените от адв. Д. процесуални действия, съдът определя следващото й се възнаграждение в размер на 1 460 лева /1/3 от визирания в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер за дело с идентичен материален интерес/. Водим от гореизложеното, съдът