Решение № 304 от 20.2.2026 г. на Административен съд - Търговище по дело № 19/2026 г.

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), вр. с чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на М. К. А., [ЕГН] от гр. Опака, обл. Търговище, [улица], действащ чрез адв. З. Б. от АК - Търговище със съдебен адрес: гр. Попово, обл. Търговище, [улица], ет.2, против Решение № 1040-25-158/ 17.12.2025 г. на Директор на ТП на НОИ – Търговище, с което е потвърдено разпореждане № 251 – 00 – 1529 – 5/ 17.10.2025 г. на гл. експерт по осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015 – 25 – 47/ 12.04.2023 г., с което по заявление № 251 – 00 – 1529/ 19.12.2024 г., е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, на М. К. А.. В жалбата се релевират доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон довели до нарушение и на материалния закон. Счита, че в противоречие с установените факти и на нормите на материалния закон е прието от административния орган, че спрямо жалбоподателката държавата-членка по пребиваване по см. на Регламент (ЕО) 883/2004, се явява Р. България. Предвид изложените доводи жалбоподателят моли за отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, като преписката се върне на административния орган за произнасяне със задължителни указания по прилагане на закона. В проведеното по делото открито съдебно заседание оспорващото лице, редовно и своевременно призовано, чрез упълномощен процесуален представител, изразява в становището си по същество допълнителни правни доводи в подкрепа на твърденията му за незаконосъобразност на обжалваното решение. Ответникът - Директор на ТП на НОИ - Търговище, редовно и своевременно призован, не се представлява, като чрез надлежно упълномощен юрисконсулт е депозирал писмена защита съдържаща правни доводи за законосъобразност на обжалваната заповед и неоснователност на жалбата, поради което молят съда да бъде отхвърлена. Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото доказателства приема за установена следната фактическа обстановка: Началото на административното производство е поставено с подаване на заявление от М. К. А. за отпускане на ПОБ, с вх. № 707-01-311/ 19.12.2024 г. в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Попово, заведено в ТП на НОИ - Търговище с peг. № 251-00-1529/ 19.12.2024 г. В заявлението е декларирано, че лицето упражнява трудова дейност в друга държава – Германия, от 13.07.2020 г. до 15.12.2024 г. Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-1529-1/ 23.12.2024 г. Със Справки за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-1529-2/14.01.2025 г. и № 251-00-1529-3/ 23.01.2025 г. са приети Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004 - Германия, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, германски формуляр - Antrag auf Ausstellung ernes PD U1 (Bescheinigung deutscher Zeiten) и копия на документи от ДЧ - Германия. След преглед на попълнените от М. К. А. данни в заявленията и на представените от него документи чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - Германия, необходими за определяне право и период и размер на ПОБ (случай 3130618). Към запитването са приложени представените от лицето документи от Германия. По случай 3130618 чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI е получен СЕД U017 издаден от КИ на ДЧ на ЕС - Германия. Удостоверени са периоди на осигурена заетост по законодателството на Германия за времето от 13.07.2020 г. до 07.12.2021 г., от 28.03.2022 г. до 15.12.2024 г., а основанието за прекратяване на последната заетост е „напускане на служителя“. По случай 3130618 от КИ на ДЧ на ЕС - Германия е получен СЕД U004 - Информация за заплата, в който е посочен брутен доход през периода от 01.01.2023 г. до 15.12.2024 г. в размер на 60778,12 евро. От длъжностно лице е извършена проверка на данните, съдържащи се за М. К. А. в информационния масив на НОИ, като е прието, че от регистъра на трудовите договори е видно, че г-н А. няма заетост по законодателството на Република България, след 16.04.2002 г. Лицето няма подадени уведомления за сключени и прекратени трудови договори по българското законодателство след 16.04.2002 г. Установено е също, че за А. няма подадени данни от осигурители в България след 16.04.2002 г., т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Установено, че за г-н А. няма подадени данни за осигурителни периоди, като осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от основанията на чл.4, ал. 1 и/ или на чл. 4а от КСО след 16.04.2002 г., т.е. лицето не е осигурявано за фондовете на държавното обществено осигуряване по българското законодателство. За М. А. не са внасяни осигурителни вноски, включително и за фонд „Безработица“, съгласно българското законодателство. Лицето е работило в друга ДЧ на ЕС/ ЕИП - Германия. Със заявление № 707-01-229/ 24.09.2025 г., прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-1529-4/ 26.09.2025 г. М. А. е декларира, че считано от 29.09.2025 г. отново ще упражнява трудова дейност за която подлежи на задължително осигуряване в Германия. След извършен анализ на събраната информация, е издадено Разпореждане № 251-00-1529-5/17.10.2025 г., с което на М. К. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. За да постанови този резултат, прието от административния орган, че за М. К. след 16.04.2002 г. не са внасяни осигурителни вноски, включително и за фонд „Безработица”, съгласно българското законодателство. Лицето е работило в друга ДЧ на ЕС/ЕИП – Германия, като от компетентната институция на тази държава са потвърдени периоди на осигурена заетост, от 04.03.2015 г. до 15.12.2024 г. – 5 години, 8 месеца и 5 работни дни. Това обуславя извод, че за лицето е налице стабилна/дългосрочна заетост в друга държава - членка на ЕС/ЕИП. България не се явява нито държава по пребиваване, нито държава по последна заетост, и съответно не е компетентна да извършва преценка за правото на обезщетение за безработица. Така издаденото разпореждане е обжалвано по административен ред, пред Директора на ТП на НОИ – Търговище. С Решение № 1040 – 25 – 158 17.12.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Търговище, е потвърдено Разпореждане № 251-00-1529-5/17.10.2025 г., с което на М. К. А. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. За да постанови този резултат, прието е от решаващия орган, че М. А. като гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., който ведно с Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. към момента уреждат общите правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Коментирано е основното правило, залегнало в чл. 11, § 3 от Регламент № 883/ 2004, съгласно което заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на работодателя. Органът е тълкува нормите на посочените два регламента, даващи дефиниции на понятията „компетентна институция“ на държава-членка и „държава-членка по пребиваване“, както и предвидените в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 изключения от общия принцип, че ДЧ по последна заетост е компетентна за предоставянето на обезщетения за безработица, позовал се е и на определение по дело С - 30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава — членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основният мотив за постановяване на този резултат е направената констатация, че след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ, които имат значение за определяне на държавата – членка по пребиваване е установено, че по време на последната заетост на М. А. това не е Република България, като в настоящия случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчитало само тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Органът приема, че жалбоподателят не е икономически обвързан с Република България, не е извършвал трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/и ли чл. 4а от КСО. НОИ е отправя искания за възстановяване на средствата от компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство, но реимбурсацията/ възстановяването на средствата почти винаги била непълна. С оглед на това отпускането и изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО се извършвало след цялостна и задълбочена проверка на всеки конкретен случай, за да не се причинят щети на бюджета. В хода на съдебното производство към доказателствения материал по делото са приобщени удостоверение за раждане и служебна бележка изх. № 5/ 07.11.2025 г., издадена от ДГ „Усмивка“ – гр. Опака, от които се установява, че М. А. е баща на детето М. К., записано в четвърта група в съответната ДГ. За изясняване на спора от фактическа страна, в хода на процеса са ангажирани гласни доказателства, посредством разпита на свидетелите А. Ш. А. и А. Р. М.. В показанията си, свидетелят А. излага, че е съпруга на жалбоподателя, като от седем години семейството живее в гр. Опака. Детето им посещава детска градина в този град. М. А. започва работа в Германия, за да издържа семейството си. В Германия А. е живял на квартира, заедно с други работници редовно се е прибирал в България. Никога не е имал намерение трайно да се установява в чужбина, а в България се грижи за семейството си и възрасти родители. В показанията си, свидетелят М. излага, че е майка на М. А.. жалбоподателят е работил в Германия, за да има възможност да издържа съпругата си, която е с тежко заболяване и родителите си. По принцип А. живее в гр. Опака, заедно със съпругата си, сина си и родителите си. Работил е в чужбина поради финансови затруднения. През целия период, докато е работил в германия, редовно се е прибирал в Българи. . Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице - адресат на индивидуалния административен акт, с който се засягат негови законни права и интереси, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок по чл. 118 ал. 1 КСО и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като основателна и като такава следва да бъде уважена, при следните съображения: Административния акт - решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни органи, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ. чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. Горните данни обуславят извод за липса на отменителни основания по чл. 146, т. 1 и т. 2 от АПК. В хода хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното й пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо настоящият състав приема, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК. Между страните липсва спор по фактите. Правният спор касае определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му заетост /Германия/ или държавата по пребиваването й, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България. Като държава-членка на Европейския съюз /ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010 г., с последно изменение в сила от 18.06.2020 г. Съгласно чл. 3 § 1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица / чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. По делото е безспорно, че жалбоподателят е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, § 2 изр. първо от регламента, съгласно което напълно безработно лице, пребиваващо по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/ 2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от коментирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11 § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/ 2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ. държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11 § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария. Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателят претендира ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателката е посочено, че липсват. В конкретния случай, предвид от доказателствата по делото, се установява, че жалбоподателят, през периода на последната си месторабота в Германия, не е изместил там центъра на жизнените си интереси – предвид мотивите да постъпи на работа там, факта че съпругата му и детето му живеят в България, местонахождението на собственото му жилище в Република България, семейните връзки, социални контакти, като този център е продължил да бъде в Република България, чиито гражданин е и в която е пребивава трайно преди и след тази месторабота. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по-горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало и след нея пребивава в държавата–членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Германия, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, § 2 и § 5 б. “а“ от Регламент (ЕО) №883/ 2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010 г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например поради трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В конкретния случай държава по последна заетост на жалбоподателя е Германия, но държава – членка по пребиваването му към периода на тази заетост е Република България. Гореизложеното обуславя извод за противоречие на оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Търговище с приложимия материален закон - отменително основание по чл. 146 т. 4 АПК. Независимо, че жалбоподателя не е внасял от получаваното възнаграждение осигурителни вноски за риск безработица, предвид допускането на тази възможност от законодателството на държавата по месторабота/ за разлика от КСО/, право да получава обезщетение не следва да бъде отречено, поради отказ компетентен орган на държавата - членка да възстанови на НОИ платените такива обезщетения от бюджета на българското ДОО. Отстраняването на противоречието между уредбата, залегнала в КСО и приложимите регламенти не е в правомощията на съда, предвид правилото на чл. 15 ЗНА, съгласно което ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът. След като от НОИ е констатирано предвидено за български граждани право в европейски регламент, което противоречи на основни принципи от българското ДОО и предпоставя възможност за неравноправно третиране и/ или недобросъвестност, следва съобразно правомощията му по чл. 33, ал. 1, чл. 36 ал. 1 т. 4 и чл. 37, ал. 5, т.3, б. „в“ КСО да инициира изменение в относимата правна уредба чрез изготвяне на съответните проекти и сезирането с тях на компетентните органи имащи законодателна инициатива по реда на чл. 32 КСО, чл. 27 ЗНА и чл. 87 ал.1 КРБ или такава по реда на ДФЕС. По изложените съображения, налага се извода, че оспореното решение е валиден и постановен при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, но е в несъответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба следва да бъде уважена, като основателна. С оглед изхода на спора, съгласно препращащата норма на чл. 118, ал. 3 КСО отговорността за разноски по дела от типа на настоящото следва да се определи по правилата на чл. 143 на АПК. Съгласно чл. 143 ал.1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. В случая, от оспорващата страна е направена претенция за присъждане на съдебни разноски в размер на 260.76 евро, равняващи се на 510 лева за платени държавна такса – 5.11 евро (10 лева) и адвокатско възнаграждение в размер на 255.65 евро (500 лева). В приложения по настоящото съдебно производство договор за правна защита и съдействие е вписан като договорен и платен в брой хонорар в размер на 500 лева, който е предназначен за производството по съдебно обжалване пред АдмС - Търговище. С оглед направеното в писмената защита на ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар следва да се отбележи, че съгласно чл.8 ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение за дела по КСО е 500 лева, респ. 255.65 евро, какъвто е и претендирания от жалбоподателя размер. Съдът, след като съобрази фактическата и правна сложност делото, предприетите процесуални действия, намира че не са налице предпоставки за редуциране на претендираното за водене на съдебното производство адвокатско възнаграждение, под минималния размер по наредбата. В предвид горното, общият размер на разноските, които подлежат на възстановяване на оспорващия, възлиза на 810.00 лева. Воден от горното, на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2, чл. 173 ал. 2, предложение второ от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 3 от КСО, Административен съд Търговище