Решение № 988 от 10.3.2026 г. на Административен съд - Хасково по дело № 1090/2025 г.

Производството е по реда на чл. 156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по жалба от В. Д. А., чрез адв. М. Ф. от ХАК, срещу Ревизионен акт (РА) № Р-16002624003229-091-001/31.01.2025 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите (ТД на НАП) – Пловдив, потвърден с Решение № 111/14.04.2025 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” (ДДОДОП) – Пловдив при Централно управление (ЦУ) на НАП. В жалбата са развити доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт поради немотивираност и издаването му при допуснати в хода на ревизионното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила и принципи на данъчния процес, както и в противоречие с материалния закон. Счита се за неправилно приетото от приходния орган, че отдаването под наем на лично имущество, голяма част от което било придобито по наследство и невключено в активите на търговското предприятие на земеделския производител (ЗП), представлявало извършвана стопанска дейност – регулярно и по занятие, с цел системно получаване на доход. В тази насока от органите на НАП не била съобразена практиката на СЕС, според която нямало пречка имот да се ползва както за икономическа дейност, така и за лични нужди, като лицето преценявало дали да го включи в имуществото на своето предприятие или да го запази като свое лично и с него да задоволява своите потребности. Не бил от значение факта, че В. А. извършвала и дейност като регистриран ЗП, тъй като не били предприети никакви действия по отношение на съответните земи, които да се различавали от действия по управление на лично имущество, те не били включени в предприятието на ЗП. Приходните органи не доказали, че получаването на рента било от стопанска дейност и че последната изисквала воденето ѝ по търговски начин. Изтъква се на следващо място, че увеличеният от органите по приходите финансов резултат с доходите, приети за такива от стопанската дейност като ЗП, не бил коригиран със сумата на разходите, т. е. целият допълнителен доход бил приет за данъчна основа. Предвид изложеното се иска да се отмени оспореният РА и да се присъдят разноски по делото. В съдебно заседание жалбата се поддържа от процесуалния представител на оспорващата, който в писмени бележки навежда допълнителни доводи в подкрепа на искането за отмяна на РА. Ответникът по жалбата – ДДОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител – гл. юрк. Н. П., я оспорва като неоснователна и моли тя да бъде отхвърлена, като съображения за това се излагат в писмени бележки. Претендира се и присъждане на съдебни разноски, а в случай, че се отмени процесният РА, се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, приема за установено от фактическа страна следното: Със Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № 16002624003229-020-001/04.07.2024 г. (л. 57 от Приложение I) издадена от А. А. Д., в качеството си на заместник на В. И. И. (л. 15, 16 и 31 по делото) – началник на сектор при ТД на НАП – Пловдив, е възложено извършването на ревизия спрямо В. Д. А. с обхват задължения за годишен авансов данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) на ЕТ, данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ и данък върху добавената стойност, за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г., в 3-месечен срок от връчването ѝ, който е продължен със Заповеди за изменение на ЗВР №№ 16002624003229-020-002/07.10.2024 г. (л. 495) и 16002624003229-020-003/06.11.2024 г. (л. 555), с краен срок до 06.12.2024 г. ЗВР и ЗИЗВР са връчени по електронен път на ревизираното лице (РЛ). От Р. Б. Т. – главен инспектор по приходите (ръководител на ревизията) и Д. Ц. К. – старши инспектор по приходите, е съставен Ревизионен доклад (РД) № Р-16002624003229-092-001/09.01.2025 г., съдържащ следните фактически установявания и констатации: В. Д. А. е с регистрация по ДОПК под ЕГН в качеството на земеделски стопанин (ЗС), считано от 01.11.1993 г., и е данъчно задължено лице за облагаемия си доход, получен през годината от източници в Република България, като от 2020 г. е пенсионер. Основната осъществявана в ревизирания период дейност е била оглеждане на овце и агнета, като тя е стопанисвала и отдавала под наем земеделски земи. При направена справка в ПП „УИС“ за декларирано от РЛ недвижимо имущество в общините се е установило, че е собственик и съсобственик на такова, сред което земи и ниви (конкретно описани – с посочени площ, местонахождение и др.). За ревизираните периоди не са били установени данни за използвани активи на ЗС за лично ползване, предвид определените в ЗДДС изисквания. Относно годишния и авансов данък по ЗДДФЛ в РД е посочено обобщено (стр. 38 - 50) следното: При направена справка в информационния масив на НАП се е установило, че за данъчната 2021 г. е била подадена информация за изплатена на В. Д. А. сума от „Я. А. – 85“ ЕООД в размер на 16720,00 лева, която е била посочена с код: 907 - изплатен рентен доход за наем на земеделска земя, а останалите договорени през 2021 г. ренти суми са били изплатени на РЛ от ППКЗК „ЕДИНСТВО – 94“ – 301,30 лева, „НОВ ВЕК 2001“ ООД – 180,00 лева и ЕТ „Б. Б.“ – 1566,32 лева, всичко общо 18767,62 лева. Установено е от ревизиращия екип и че от посочените лица в полза на А. са били изплатени доходи от отдаване под наем на земеделска земя и през данъчната 2022 г. в размер на общо 3397,16 лева (вж. стр. 44 – 2741,06 + 356,10 + 300,00) и още 2935,20 лева от лицето И. Я. Я. – всичко общо 6332.36 лева. Установено е също и че за 2023 г. от „Я. А. – 85“ ЕООД, ППКЗК „ЕДИНСТВО – 94“ и ЗП И. Я. Я. са били платени на А. суми в общ размер на 46328,70 лева – от наем на земеделска земя. Доходът от наеми за ревизирания период е включен към финансовите резултати на РЛ за 2021 г., 2022 г. и 2023 г., и същите са квалифицирани за такива по чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, като на основание чл. 78 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) със съответните суми е увеличен финансовият резултат за годините (формиран и от получени суми от наем на земеделски земи). Посочено е, че разходи във връзка с отдаването под наем на земеделските земи не са били извършвани и съответните суми от този вид приход (18767.62 лева за 2021 г., 6332,36 лева за 2022 г. и 46328,70 лева за 2023 г.) са възприети от ревизиращия екип за част от общата данъчна основа, като така е определен данък за довнасяне в размер на 2815.15 лева за 2021 г. (вж. стр. 41 и 42 от РД), 950,82 лева за 2022 г. (стр. 45 и 46) и 7599,37 лева за 2023 г. (стр. 49 и 50). Прието е, че е налице изплатен рентен доход за наем на земеделска земя, на който не е бил удържан данък на основание чл. 13, ал. 1, т. 24 ЗДДФЛ, но от друга страна – на основание чл. 13, ал. 5 ЗДДФЛ, цитираната разпоредба не се прилагала за доходите от стопанска дейност като търговец по смисъла на Търговския закон (ТЗ), включително като ЕТ, както и за физическите лица, регистрирани като ЗС, за които облагаем доход се определял по реда на чл. 26 ЗДДФЛ. Аргументирано е, че дори да не е извършвало някоя от дейностите по чл. 1, ал. 1 ТЗ (например дейността по отдаване на земеделска земя под наем или аренда), когато спрямо физическото лице се установи, че то е образувало предприятие, чийто предмет и обем изисквали делата му да се водят по търговски начин, е допустимо то да бъде приравнено на търговец, независимо че няма съответната регистрация. На основание чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, когато дейността на едно физическо лице може да се квалифицира като присъща за търговец по смисъла на ТЗ, облагаемият доход и годишната данъчна основа е следвало задължително, а не по избор, да се формират по реда на чл. 26 и чл. 28 ЗДДФЛ, независимо от обстоятелството, че лицето не е било регистрирано като ЕТ и фактът, че то е било регистрирано като ЗС не променял това обстоятелството. Ето защо в случая РЛ е било приравнено на търговец именно поради образуването на предприятие, т.е. то целенасочено е структурирало дейността си като стопанска, предоставяна в свободен пазар, с цел формиране на печалба/доход. Обстоятелството, че при сключването на някои от сделките лицето е обявило качеството си на ЗС, а в други е участвало като физическо лице, не трябвало да променя данъчното третиране на доходите, доколкото ставало въпрос за една и съща дейност – отдаване под наем на земеделска земя. Действията на РЛ по отдаването под наем са били извършвани редовно и по занятие с цел получаване на системен и регулярен доход, и не можело да бъдат причислени към обикновеното управление на собствени земи от физическото лице, което в периода е било с валидна регистрация като ЗС, т. е. това на практика е изключвало В. А. от посочените в чл. 2, т. 1 ТЗ субекти. В тази връзка полученият от нея доход от наем е следвало да бъде изключен от приложението на принципа на чл. 13, ал. 1, т. 24 ЗДДФЛ – за необлагаемост на доходите от рента, наем и аренда на земеделска земя, респ. следвало е да се квалифицира като получен от лицето в резултат на извършвана от същото стопанска дейност по смисъла на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ. РД е връчен на 09.01.2025 г. и срещу него не е било подадено възражение от РЛ. С РА № Р-16002624003229-091-001/31.01.2025 г., издаден от В. И. И., на длъжност Началник на сектор, възложил ревизията, и Р. Б. Т. на длъжност главен инспектор по приходите – ръководител на ревизията, за период от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. са определени задължения за главници и лихви, както следва: годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за 2021 г. – 2815,15 лева и 918,06 лева лихва; годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за 2022 г. – 950,82 лева и 206,89 лева лихва; годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ за 2023 г. – 7599,37 лева и 614,13 лева лихва (общо за целия ревизиран период: главници 11365.34 лева, лихви 1739.08 лева – всичко 13104,42 лева). С РА са възприети изцяло установяванията в РД, с изключение на лихвите за просрочие, тъй като те били изчислени от 01.05, а следвало да са от 01.07 на съответната година. РА е електронно подписан, като екземпляр от същия е получен на посочен от РЛ електронен адрес на 03.02.2025 г., а на 07.02.2025 г. В. Д. А. е подала жалба срещу него до ДДОДОП – Пловдив. С Решение № 111/14.04.2024 г. ДДОДОП – Пловдив при ЦУ на НАП е потвърдил РА № Р-16002624003229-091-001/31.01.2025 г. Възприел е установеното от ревизиращия екип – че за ревизирания период ЗП е получил доходи от отдаване под наем и аренда на земеделски земи за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. съответно в общ размер на 18767,62 лева, 6332,36 лева и 46328,70 лева, които не са били декларирани и обложени в подадените ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ. Споделил е приетото в хода на ревизията, че доходите от наем са формирали облагаем доход от стопанска дейност по смисъла на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, предвид нормата на чл. 13, ал. 5 ЗДДФЛ. За дейността на жалбоподателката е била несъотносима разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 24 ЗДДФЛ, защото тя не се прилага за доходите от стопанска дейност като търговец по смисъла на ТЗ, включително като ЕТ, както и за физическите лица, регистрирани като ЗП, които определяли облагаем доход по чл. 26 ЗДДФЛ. По-нататък в решението са изложени и останалите правни съображения от РД. Видно от представеното удостоверение за извършено връчване по електронен път, това решение е изтеглено на 14.04.2025 г., а жалбата срещу него е подадена до съда чрез ДДОДОП – Пловдив на 23.04.2024 г. От заключението на назначената по делото съдебно- счетоводна експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обосновано и обективно, се установява, че отдадените под наем земеделски земи от жалбоподателката не са били включени в счетоводството на предприятието ѝ като ЗП – не били осчетоводени в с/ка 201 Земи, като няма отчетени приходи от тази дейност по тази сметка, няма и отчетени разходи по тях, които да участват във формирането на годишната данъчна основа за облагане на лицето като ЕТ. При така установената фактическа обстановка и като извърши проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 160, ал. 2 ДОПК, съдът достигна до следните правни изводи: Обжалваният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган, с оглед разпоредбите на чл. 119, ал. 2, във връзка с чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК и ЗВР № 16002624003229-020-001/04.07.2024 г. Оспореният РA е издаден в изискуемата от закона писмена форма по образеца по чл. 120, ал. 3 ДОПК и е с всички задължителни реквизити по чл. 120, ал. 1, пр. 2, т. 1–8 ДОПК, в т. ч. мотиви, обосноваващи от фактическа и правна страна установените задължения с акцесорните им лихви и кореспондираща разпоредителна част при определяне резултатите по данъчни периоди и в рекапитулация. Фактическите констатации и правни изводи на РА са конкретизирани чрез тези по приложения към него РД, съставляващ съгласно чл. 120, ал. 2, изр. 1 ДОПК неразделна негова част. Тук е уместно да се посочи, че РА и РД са издадени като електронни документи и са подписани от издателите им с квалифициран електронен подпис, съгласно изискванията на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), което се потвърждава, както от представените по делото доказателства, които не са оспорени, така и от служебно извършената от съда справка в публичния електронен регистър на доставчика на удостоверителни услуги по чл. 28 ЗЕДЕУУ. На следващо място, при извършената служебна проверка не се установява да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по издаването на РА. ЗВР, както и РД и РА са надлежно връчени на РЛ – по електронен път на посочен електронен адрес. РД е с регламентираното в чл. 117, ал. 2 ДОПК съдържание, издаден след срока по чл. 117, ал. 1 от с. з., но тъй като той е инструктивен, а не преклузивен, това нарушение не е съществено. РА е издаден в срока по чл. 119, ал. 2 ДОПК. Оспореният РА е съответен на материалния закон и на неговата цел. Между страните по делото не се спори относно релевантните факти, вкл. за размера на получените от РЛ суми от процесната дейност, като противоположните им становища се отнасят до характера на извършваната от жалбоподателката дейност във връзка с отдаването по наем на недвижими имоти в ревизирания период, а именно – дали тя е търговска по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗДДФЛ. Според настоящия съдебен състав отговорът на този въпрос е положителен. Вярно е, че РЛ е пенсионерка, като основната ѝ дейност в периода 2021 г. – 2023 г. е животновъдство, но следва да се съобрази безспорно установеното по делото, че В. А. е собственик (л. 101 – 151 по делото) и ползвател (л. 573 – 588 по административната преписка) на няколко стотин декара земеделска земя, като през всяка от ревизираните години тя е отдавала под наем общо 460,814 дка от собствените си земи, за което е получавала съответната договорена рента. В тази връзка следва да се отчетат още броят на сключените договори (десетки), броят на имотите предмет на тези сделки (90 през 2021 г. и 2022 г. и 89 през 2023 г.), общата им площ (460,814 дка), размера на доходите от тях (общо 71428.68 лева), регулярното им извършване, както и че за част от доходите годишният и авансов данък е бил деклариран и платен от РЛ и съответните суми са били приспаднати от общо дължимите, но друга част не е била декларирана и платена. При това положение се налага изводът, че осъществените от нея сделки по отдаване под наем на земеделска земя не са с инцидентен характер, а са били извършвани системно, по занятие и с цел реализиране на доходи. Ето защо съдът намира, че тази дейност действително е търговска по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ, като в случая не се установява да са налице изключенията по чл. 2 ТЗ. Като са взели предвид установените реални доходи на РЛ за процесните данъчни периоди, законосъобразно органите по приходите са преобразували счетоводния му финансов резултат, като са го увеличили и при определяне на размера на данъка за довнасяне са отчели разликата между декларираните и установените от ревизията общо приходи и декларираните общо разходи, с което е изменен декларираният финансов резултат. Предвид установените в хода на ревизията факти, които не се оспорват от жалбоподателката, приложение намира чл. 13, ал. 5 ЗДДФЛ, съгласно който разпоредбите на ал. 1, 2 и 4 не се прилагат за доходите от стопанска дейност като търговец по смисъла на ТЗ, включително като едноличен търговец, както и за физическите лица, регистрирани като земеделски стопани, които определят облагаем доход по чл. 26, и правилно органите по приходите са се позовали на тази норма. Изложеното обуславя и приложението на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, съгласно който по реда на ал. 1 – 6 се облагат и доходите от стопанска дейност на физическо лице, което е търговец по смисъла на ТЗ, но не е регистрирано като едноличен търговец. За приложението на тази норма са относими и мотивите на Тълкувателно решение № 4/20.07.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2010 на ОСС на ВАС, в които е прието, че с разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗКПО (отм.), на който съответства чл. 1, т. 2 ЗКПО, се постига данъчна равнопоставеност на стопанските субекти, намиращи се помежду си в стопанска конкуренция – за една и съща стопанска дейност извършващите я стопански субекти следва да бъдат обложени с един и същ данък. Освен това е посочено и че стопанска дейност се осъществява не само чрез сключване на сделките, изброени в чл. 1, ал. 1 ТЗ, но и чрез извършването на търговска дейност, непосочена ал. 1. Съгласно чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност. Данъчното облагане е едно от тези правни условия. След като търговските дружества подлежат на облагане за печалбата и доходите им за целия обем на извършваната от тях стопанска дейност, а не само за търговската дейност в разновидностите, посочени ал. 1 на чл. 1 ТЗ, в същия обем за целите на ЗКПО (отм.) следва да бъде обложена и стопанската дейност, извършвана от общините. В противен случай субектите, извършващи стопанска дейност биха се оказали поставени при различни правни условия, което би било в противоречие с чл. 19, ал. 2 от Конституцията. На следващото място, съобразно така установеният облагаем доход е определена данъчната основа и е приложена съответната ставка по ЗДДФЛ, като по отношение на размера на дължимия подоходен данък за ревизираните периоди, както и на дължимите на основание чл. 1 ЗЛВДТДПДВ и чл. 175 ДОПК лихви, всъщност няма спор по делото Неоснователни са доводите, че отдаването под наем на земеделски земи било резултат от експлоатацията на лична собственост, а не от стопанска дейност и съответно, че доходите от нея били необлагаеми според чл. 13, ал. 1, т. 24 ЗДДФЛ. Нормата на чл. 1, ал. 1 ТЗ определя като търговец всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от изброените сделки, а според ал. 3 на с.з. за търговец се смята и всяко лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена в ал. 1. Изискването на чл. 1, ал. 1 ТЗ търговските сделки да се извършват от физическото лице по занятие, за да бъде то търговец, е свързано с целта им за реализиране на постоянен доход. Безспорно това изискване е и в основата на ал. 3 на чл. 1 ТЗ, за да се приеме, че и други сделки, извън изброените в ал. 1, налагат делата на осъществяващото ги физическо лице да се водят по търговски начин. В този смисъл е и т. 1 от мотивите на Тълкувателно решение № 2/27.12.2001 г. по тълкувателно дело № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което логическото и систематическо тълкуване на цитираните разпоредби (чл. 1, ал. 1 и ал. 3 ТЗ) налага извода, че ЕТ извършва по занятие търговска дейност, изразяваща се в сключването и изпълнението на търговски сделки от рода на тези, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ. Същото изискване е използвано от законодателя и в чл. 3, ал. 2 ЗДДС, транспониращ член 9 от Директива 2006/112, при дефинирането на независима икономическа дейност за целите на този закон. Затова за отграничаване на сделките на физическото лице, свързани с обичайната експлоатация на лична материална собственост, от дейността на търговеца, свързана с експлоатация на материално имущество, може да се използват критериите, предложени от СЕС в неговите решения по тълкуването на член 9 от Директива 2006/112. Според тълкуването на понятието „независима икономическа дейност“, дадено в Решение на СЕС от 26 септември 1996 г. по дело С-230/94, Enkler, когато се отдава под наем материално имущество, такава експлоатация на имуществото трябва да се квалифицира като „икономическа дейност“, ако се извършва с цел продължаващо получаване на доходи от него. Ако поради естеството си имуществото може да се използва както за икономически, така и за лични цели, ще трябва да се разгледат всички обстоятелства, при които се използва, за да се определи дали то действително се използва за редовно получаване на доходи (т. 27). В последния случай сравняването на обстоятелствата, при които заинтересованото лице действително използва имота, с обстоятелствата, при които обикновено се извършва съответната икономическа дейност, може да бъде един от начините да се установи дали съответната дейност се извършва с цел продължаване на получаване на доходи (т. 28). Макар критериите, основани на резултатите от разглежданата дейност, сами по себе си да не могат да позволят да се определи дали дейността се извършва с цел продължаващо получаване на доходи, действителната продължителност на периода, за който се наема имотът, броят на клиентите и размерът на доходите също са фактори, които могат да бъдат взети предвид (т. 29). Относно установеното от заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, че жалбоподателката не е включила в счетоводството на предприятието си като ЗП приходите от дейността по отдаване под наем на значителна част от земите си, следва да се посочи, че то е резултат от нейната собствена воля, поради което това обстоятелство не може да се счита за такова, изключващо отговорността ѝ за заплащане на данък. Несподелимо е и другото основно възражение на жалбоподателката – че увеличеният финансов резултат с доходите от стопанската дейност като ЗП не бил коригиран със сумата на разходите. Това е така, защото от събраните по делото доказателства не се установява да са били извършвани разходи във връзка с отдаването под наем от страна на РЛ и за тази дейност не е налице нормативно признаване на такива. От В. А. са били извършени разходи за наета от самата нея земя и други видове разходи, но в РА изрично се посочва, че тя е била наемодател само на собствени имоти, за които разходи не са бил извършвани. В тази връзка следва да се има предвид и че имотите ѝ представляват неамортизируеми дълготрайни материални активи, а не разходи за придобиване на стоки с цел продажба, и в този смисъл принципно въпросът дали предмет на отдаване са били наети или собствени имоти е ирелевантен. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика по сходни случаи, изразена в Решение № 6707 от 19.06.2025 г. по адм. д. № 4297/2025 г. на ВАС, Решение № 6309 от 11.06.2025 г. по адм. д. № 3978/2025 г. на ВАС, Решение № 7040 от 10.06.2024 г. по адм. д. № 1035/2024 г. на ВАС, Решение № 11129 от 17.10.2024 г. по адм. д. № 4344/2024 г. на ВАС, Решение № 6576 от 20.06.2023 г. по адм. д. № 11026/2022 г. на ВАС, Решение № 8806 от 11.10.2022 г. по адм. д. № 10637/2021 г. на ВАС, Решение № 4650 от 16.05.2022 г. по адм. д. № 10073/2021 г. на ВАС и други. От друга страна, посочената в жалбата практика на СЕС е неотносима към настоящия казус с оглед конкретните факти по него и доколкото тя не касае случаи на задължения за данъци от вида на процесния. По тези съображения съдът счита, че оспореният РА е законосъобразен, респ. подадената от В. Д. А. жалба срещу него е неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на спора и че ответникът е направил изрично и своевременно искане за разноски, на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК, единствено в полза на юридическото лице, в структурата на което е административният орган, издател на акта, следва да бъдат присъдени такива. Съгласно цитираната разпоредба в актуалната ѝ редакция след изм. с ДВ бр. 17 от 13.02.2026 г., на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда, който не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, т.е. съобразно предвиденото в приетата от Министерския съвет Наредба за заплащането на правната помощ. Съгласно приложимите в случая новели на чл. 24, изр. 2 и чл. 25, ал. 2 от тази наредба, по административни дела с материален интерес възнаграждението за една инстанция е от 130 до 450 лв., като при материален интерес над 10 000 лв. то може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер. При това положение и като съобрази фактическата и правна сложност на делото, както и вида и количеството на осъществената защита по него от процесуалния представител на ответника, съдът счита, че на същия се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 400,00 лева. В съответствие с чл. 4 и чл. 11 - 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България дължима сумата следва да бъде присъдена след превалутирането ѝ в евро, като в случая тя възлиза на 204,52 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 160, ал. 1 ДОПК, съдът