Решение № 2505 от 23.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10872/2022 г.

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от Б. Е. Н. против съдебно решение №20043734 от 22.06.2022, постановено от СРС по гр.д.№ 47568/2020г.по описа на същия съд, с което съдът е отхвърлил предявените от въззивника Б. Н. искове срещу ответниците Б. В. С. и Н. Х. С., както следва: иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено спрямо ответниците Б. и Н. С.и, че ищецът Б. Н. е собственик на 28, 86 % идеални части от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ жилищна сграда с идентификатор № 44519.6706.3211.1 според кадастралната карта и кадастрален регистър, утвърдени със Заповед № РД-18-24/02.02.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена и допълнена с негова Заповед № 18- 14439/28.11.2014 г., находяща се в северната част на поземлен имот с идентификатор № по силата на приращение; иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците Б. и Н. С.и не са титуляри на вещно право на строеж върху поземлен имот с идентификатор № 44519.6706.3211 според кадастралната карта и кадастрален регистър, утвърдени със Заповед № РД-18- 24/02.02.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена и допълнена с негова Заповед № 18-14439/28.11.2014 г.; иск с правно основание чл. 109 от Закона за собствеността за осъждане на ответниците Б. и Н. С.и да премахнат извършените надстрояване и пристрояване /последното - основно от южна страна/ към сграда с идентификатор № 44519.6706.3211.1; иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника Б. С. да заплати на ищеца Б. Н. сумата от 1000, 00 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода 20.08.2020 г. - 30.09.2020 г., вкл., изразяващи се в стрес, притеснение, дискомфорт и неудобство, произтичащи от реализираното и поддържано от ответника незаконно строителство, изразило се в извършените от него надстрояване и пристрояване /последното — основно от южна страна/ към сграда с идентификатор № 44519.6706.3211.1. Във въззивната жалба се излагат подробни оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на постановеното първоинстанционно решение, като се настоява за отмяната му от въззивната инстанция и постановяването на съдебно решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Според въззивника, районният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата по делото, в резултат на което е достигнал до погрешни и незаконосъобразни изводи за неоснователността на предявените искове. Счита, че по делото са ангажирани убедителни доказателства, които изцяло подкрепят твърденията на ищеца, че ответниците са изградили нова сграда, която се различава съществено от старата сграда, която е била тяхна собственост, поради което и ищецът като съсобственик на дворното място е придобил правото на собственост върху съответната идеална част от новата сграда- 28.86%, а въззиваемите С.и са изгубили правото на строеж върху съсобствения поземлен имот. Намира, че СРС неправилно и незаконосъобразно е отхвърлил и исковете му с правно основание чл.109 ЗС и чл.45 ЗЗД, тъй като по делото били ангажирани доказателства установяващи несъмнено, че С.и са извършили незаконно надстрояване и пристрояване на сградата, което засяга упражняването на правото на собственост на въззивника като съсобственик на УПИ и като собственик на сградите, построени в югозападната му част.Намира за основателен и доказан и иска с правно основание чл.45 ЗЗД. Претендира се присъждане на разноски, отправени са доказателствени искания при условията на чл.266 ал.3 ГПК, част от които са уважени от въззивната инстанция. В представения писмен отговор въззиваемите Б. и Н. С.и изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба, като намират решението на СРС за правилно, законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото и правят искане да бъде потвърдено изцяло. Считат, че пред съда не са били ангажирани доказателства, които да дават основание за извод, че ищецът е придобил идеални части от правото на собственост върху процесната сграда, която е придобита и впоследствие основно ремонтирана от въззиваемите С.и. Намират, че правилно и законосъобразно СРС е приел, че С.и не са изгубили правото на строеж върху съсобствения с ищеца УПИ. В тази връзка са посочили, че пред първата инстанция са заявили своевременно и възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност върху процесната сграда, която съществува обективно в сегашния си вид, конфигурация и площ от 2004г. Въззиваемите С.и твърдят, че са установили своето владение върху процесната сграда от 2004г. и владението им не е било смущавано или прекъсвано от праводателите на ищеца в продължение на повече от десет години. Оспорват въззивната жалба и в останалите и части, като излагат становище за неоснователността на изложените оплаквания. Нямат доказателствени искания. Претендират присъждане на разноски. При служебната проверка по чл.269 ГПК въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо. След поотделна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, становищата на страните и съобразно закона по съществото на спора, СГС намери следното: Правилно и законосъобразно в съответствие с твърденията в исковата молба и вида на търсената защита районният съд е квалифицирал предявените искове по чл.124 ал.1 ГПК/положителен и отрицателен/, по чл.109 ЗС и по чл.45 ЗЗД. В исковата молба ищецът Н. твърди, че е изключителен собственик на сгради с идентификатори 55419.6706.3211.3 и 55419.6706.3211.2, както и на 28, 86 % ид. ч. от поземления имот върху който са построени, а именно – имот с идентификатор 55419.6706.3211 по КККР на с.Панчарево, Столична община, гр.София. Твърди, че ответникът Б. С. - в режим на СИО с ответницата Н. С., са закупили през 2003 г. жилищна сграда в северната част на УПИ VІІ-494, ведно със 71, 14 % ид. ч. от дворното място, в северната част на което е построена същата сграда, представляващо парцел VІІ-494, идентичен с настоящия поземлен имот с идентификатор 55419.6706.3211 по КК на с.Панчарево.През 2004 г. ответникът С. е премахнал придобитата от него сграда и е построил процесната нова сграда, която към настоящия момент е с идентификатор 55419.6706.3211.1. Според твърденията на ищеца, построената от ответниците през 2004 г. нова сграда не е станала тяхна лична и индивидуална суперфициарна собственост, тъй като била построена изцяло извън обхвата и в разрез със съдържанието на латентното субективно право на строеж за построяване на тъкмо такава постройка с конкретно разположение и местоположение на основи на сградата, респ. конкретно местоположение на външните оградни стени, обем, площ и разгърната застроена площ, конфигурация, минимални разстояния до външни граници на парцела, разстояние между сградите в общия парцел, разстояния между сградата в парцела и сградите в съседни парцели, както и спрямо улици. Претендира, че новата сграда по приращение следва да се счита да е придобита от собствениците на УПИ, в който е построена, един от които е ищецът. Счита, че построената през 2004 г. сграда е незаконна, тъй като е била построена без надлежни строителни книжа – без съгласувани и одобрени архитектурни проекти и издадени разрешения за строеж, без за имота да има действащ план за застрояване и или работен устройствен план, респ. и без действащи и заварен застроителен и/или кварталнозастроителен и силуетен план, поради което не е „търпим” строеж по смисъла на ЗУТ. Моли съдът да осъди ответниците да премахнат надстрояването и пристрояване към сграда с идентификатор 55419.6706.3211.1, извършени през пролетта на 2020 г., отразено в приложено към исковата молба геодезично заснемане, което засяга правата на ищеца като съсобственик на УПИ VІІ-494 кв.26 по ПУП на с.Панчарево, целият с площ 562 кв.м. и като собственик на сградите в югозападната му част. Ищецът е твърдял, че ответниците не са титуляри на вещно право на строеж върху поземлен имот с идентификатор 55419.6706.3211, за който е отреден УПИ VІІ- 494 кв.26 по ПУП на с.Панчарево, включително - и на вещно право на строеж за построяване на сградата в северната част на цитирания имот, такава, каквато тя е придобита по силата на съдебното решение за възлагане от 23.08.1985 г. по гр. д. 13892/1984 г. по описа на Софийския районен съд, поради изтекъл срок по чл. 67 от ЗС. Твърдял е, че в резултат на осъщественото незаконно надстрояване и пристрояване на процесната сграда през периода 20.08.2020 г. - 30.09.2020 г. 2020г. е преживял стрес, неудобства, дискомфорт, които представляват непозволено увреждане по смисъла на чл.45 ЗЗД, като е отправил искане до съда да осъди ответника Б. С. да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000 лв. Ответниците са подали отделни отговори на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, в които са оспорили предявените искове като неоснователни и недоказани. Оспорили са твърденията на ищеца, че е придобил идеална част от процесната сграда като приращение към земята, върху която е изградена.Посочили са, че придобитите от ищеца обекти на собственост в съсобственото дворно място са били изчерпателно описани в съответните нотариални актове. Оспорват твърденията, че новопостроената от ответниците сграда е различна по вид, местоположение, площ и отстояние от външните граници на парцела от придобитата от тях (включително с направените от праводателя на ответника подобрения) и твърдят, че липсват съществени отклонения от първоначалния проект. Заявяват, че старата сграда е погинала през 2003г. и е била изградена отново в степен груб строеж през същата 2003г., поради което и ответниците са реализирали отново правото на строеж. Правят възражение, че от момента на изграждането на сградата през 2003г. в груб строеж до предявяването на исковете по настоящото дело, ответниците осъществяват трайно, спокойно и необезпокояване владение върху същата и са придобили правото на собственост и на оригинерно основание-изтекла придобивна давност. По предявения иск по чл. 109 ЗС оспорват да е налице пристрояване на жилищната им сграда така, както е посочено в исковата молба, а още по-малко пристрояване, което да засенчва жилищната сграда на ищеца, да препятства ослънчаването и и да пречи на упражняването на правото на собственост върху имота му в пълния си обем. Посочили са, че през 2020г.е бил извършен неотложен ремонт на покрива, тъй като същият бил разрушен при пожар, а приобщаването на площта на външните стълби е било извършено през 2003 г. в южната част на сградата, като същите действия не са неоснователни по смисъла на закона. Навеждат твърдения, че праводателят на ищеца през 2015 г. е построил дървен гараж, баня с покрив и навес с покрив, които са били ситуирани между жилищната сграда на ищеца и къщата на ответниците.Тези постройки всъщност се опират в къщата на ответниците и те нарушават ослънчаването на собствената им жилищна сграда. Оспорват иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и твърдят, че такива не са търпени от ищеца от закупуване на имота на 20.08.2020 г. до подаване на исковата молба, като посочват че и тогава и към настоящия момент в имота живее праводателят на ищеца. След поотделна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд намери за установено от фактическата страна на спора следното: Районният съд е установил правилно и в съответствие с представените по делото писмени доказателства- нотариални актове и съдебни решения, че ищецът и ответниците са съсобственици на дворното място, представляващо УПИ VІІ-494 кв.26 по ПУП на с.Панчарево, идентичен с поземлен имот с идентификатор № 55419.6706.3211 по КККР на с.Панчарево, при следните квоти: ищецът Б. Н. – 28, 86 % ид.ч. и ответниците Б. и Н. С.и в режим на СИО – 71, 14 % ид.ч. Ищецът Б. Н. е придобил правото на собственост съгласно нотариален акт № 86 от 2020г. за дарение и нотариален акт №87/2020г.за продажба и двата от 20.08.2020г., приети като доказателства по делото, върху едноетажна паянтова сграда със застроена площ от 29 кв.м., състояща се от стая, кухня и антре, заедно с долепената към сградата барака със застроена площ от 15 кв.м., застроена на югозападния ъгъл на дворното място и 28, 86 % ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо урегулиран поземлен имот VІІ от квартал 26 по плана на Панчарево, София, целият с площ от 562 кв.м., което дворно място по КККР, одобрена със заповед РД-18-24/02.02.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение на ККР засягащо поземления имот на 17.08.2020 г. представлява поземлен имот с идентификатор №55419.6706.3211, с площ 555 кв.м., тайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно застрояване: ниско застрояване /до 10 м./. Ответниците Б. и Н. С.и са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 161, том I., рег. № 2843, нот. дело № 506/2003 г. по описа на Й. Л. – Н. с рег. № 263 в Р. на Нотариалната камара и район на действие СРС, на 23.05.2003 г. върху следните обекти: жилищна сграда със застроена площ 54.45 кв.м., състояща се от стая, хол, сервизни помещения, чардак и мазе, както и две паянтови бараки, заедно със 71, 14 % ид.ч. от дворното място, в северната част на което е построена сградата, съставляващо УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ /парцел/ VІІ-494 от кв. 26 по плана на с.Панчарево, Столична община, целият с площ от 562 кв.м. Не е било спорно между страните, че ползването на съсобственото дворно място е било разпределено със съдебно решение от 09.05.1986 г. по гр.д. № 3236/1986 г. по описа на СРС, между праводателите на страните, като на праводателя на ответниците е разпределено да ползва около 400 кв.м. - северната част на парцела/където са ситуирани собствените му сгради/, а на праводателя на ищеца– южната част около 162 кв.м., където са ситуирани собствените му сгради. Няма твърдения и доказателства за извършени последващи промени в разпределението на ползването на дворното място, а от показанията на свидетелите по делото се установява, че между двете части е имало поставена ограда от праводателите на страните, която ограда не е била премествана и понастоящем е на същото място. Не се спори, а и от свидетелските показания се установява, че закупената от ответниците през 2003 г. жилищна сграда е била в лошо състояние, пред срутване и е била съборена през 2003 г. От показанията на всички свидетели се установява безпротиворечиво, че след събарянето на жилищната сграда през 2003г., ответниците я изградили наново, като възстановената жилищна сграда не е изцяло идентична със старата като местоположение, площ и конфигурация. Двете групи свидетели безпротиворечиво са заявили, че ответниците са изградили новата сграда навътре в парцела, тъй като съседът държал да се спазят отстоянията от неговия парцел.Според свидетелите на ищеца новата сграда била малко по-голяма от старата, а според свидетелите на ответниците, площта на новата сграда не е била увеличена, само вторият етаж е бил по-висок с около 20-30 см.отпреди, но за сметка на по-малкото скосяване.Свидетелите на ответниците са посочили, че при строежа на новата къща са били ползвани частично основите на старата, които били здрави, както и част от стените, с изключение на тази, за която съседът имал претенции да се възстанови на същото място, заради малкото отстояние от границата с неговия парцел. От приетото заключение на СТЕ пред първата инстанция се установява, че придобитата през 2003 г. от ответниците жилищна сграда, състояща се от стая, хол, сервизни помещения, мазе с две паянтови бараки е била кирпичена в лошо състояние и саморазрушаваща се. Старата сграда/сгради построени в имота преди 1986 г. са били в режим на търпимост. Вещите лица сочат, че при възстановяването на жилищната сграда през 2004 г. тя е била изпълнена извън рамките на строителното петно на старата сграда, като е изместена навътре от северната граница на имота. За извършеното „възстановяване” на старата сграда вещите лица не са открили строителни книжа, като са дали становище, че новата сграда не попада и в режим на търпимост. Вещите лица са констатирали, че съществуващите сгради през 1985 г. са отразени в предходния кадастрален план и в одобрения рег. план с кадастрална основа със Заповед № РД 50-09-507/21.10.1987 г. на главния архитект на Столична община. Сградата, отразена в действащата понастоящем кадастрална карта, не съвпада с местоположение, площ, конфигурация и т. н. със сградата, съществувала през 1985 г., а двете сгради се застъпват частично по площ.Разликата е поради преместването на северната стена с около 3 м. от северната граница на имота. Поради липса на данни за височината на сградата преди 2003 г. и 2004 г. експертите не са могли да дадат заключение относно височината на стените през 2004 г. В действащата кадастрална карта сградата е отразена като едноетажна. При огледа експертите са констатирали, че изграденото подпокривно пространство не е завършено – изпълнени са преградни стени, които не са измазани, и няма настилки.Според вещите лица, от техническа гледна точка подпокривното пространство не е обособимо като самостоятелен обект в сградата. Относно възникналия пожар на 29.03.2020г. по делото са представени удостоверение от Главна дирекция „Пожарна и аварийна безопасност и защита на населението”, а относно ремонта след пожара- констативни протоколи от м.юни и м.август 2020г., на Столична община район Панчарево, както и декларация - съгласие от съсобственика на парцела, праводател на ищеца за извършване на ремонт на сградата след пожара. Във въззивното производство жалбоподателят е представил нови писмени доказателства- Заповед № ОА523-РА-8Д-589 от 02.11.2023г.на Главния архитект на Столична община, констативен акт № 2/ДИ05-955 от 24.03.2023г.на работна група служители от отдел „Контрол на строителството“ към Столична община, извършила проверка за законност на строежа „Жилищна сграда-Първи етаж“, собственост на Б. С., находящ се в поземлен имот с идентификатор № 55419.6706.3211 по КККР на с.Панчарево, за който е отреден УПИ VІІ-494 кв.26 по ПУП на с.Панчарево. Констатациите на работната група са в смисъл, че жилищната сграда е със застроена площ 68 кв.м., с пристройка 20 кв.м.откъм югоизточната фасада, а през 2020г. след възникнал пожар е бил изпълнен подпокривен етаж, в по-големи размери от първоначалния си вид, без строителни книжа.С горецитираната Заповед на главния архитект на Столична община е наредено Б. С. да премахне незаконен строеж- „Жилищна сграда –първи етаж“ на основание чл.225 ал.1 т.2 вр.с ал.1 от ЗУТ. По делото няма твърдения и доказателства заповедта за премахване на незаконния строеж да е влязла в сила. СРС е установил правилно фактическата обстановка по делото, която във въззивното производство следва да се допълни с факта, че е в ход административно производство по реда на ЗУТ по установяване и премахване на процесната жилищна сграда като незаконно строителство, за което до момента няма данни за влизане в сила на Заповедта на главния архитект на СО, нито данни да е осъществено премахването на сградата въз основа на тази заповед. По основателността предявения от ищеца положителен установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК, че ищецът Б. Н. е собственик на 28, 86 % идеални части от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ жилищна сграда с идентификатор № 44519.6706.3211.1 според кадастралната карта и кадастрален регистър, утвърдени със Заповед № РД-18-24/02.02.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена и допълнена с негова Заповед № 18- 14439/28.11.2014 г., находяща се в северната част на поземлен имот с идентификатор № по силата на приращение, въззивният съд намери следното: Страните не спорят, че са съсобственици на процесния урегулиран поземлен имот, като ищецът притежава– 28, 86 % ид.ч., а ответниците в режим на СИО – 71, 14 % ид.ч., както и че са придобили индивидуално правото на собственост върху отделни сгради, построени в УПИ, съсобствеността между които е била ликвидирана от праводателите им през 1985г. Придобитите от страните сгради нямат строителни книжа и са в режим на търпимост по смисъла на ЗУТ. Правото на ползване на дворното място също е било разпределено между праводателите на страните, като двете части от парцела, в които са разположени сградите-индивидуална собственост са разделени с ограда, която не е била премествана.Закупената от ответниците през 2003 г. жилищна сграда е била с площ 54.45 кв.м., едноетажна, но с мазе, жилищен етаж, състоящ се от стая, хол, сервизни помещения и чардак и подпокривно пространство. Ответниците са придобили правото на собственост и върху две паянтови бараки. Жилищната сграда е била в лошо състояние, з апочнала да се срутва и е била съборена през 2003 г. Безспорно се установява, че ответниците са разрушили старата сграда и са изградили нова сграда, частично съвпадаща с местоположението на старата, като строежа са извършили без одобрен проект и разрешение за строеж. Установено е, че площта на новата сграда е малко по-голяма от старата, като разликата е в резултат на приобщаване на стълбището. Местоположението на новата сграда частично съвпада с това на старата, като изместването с около 3 метра на север е било наложено от несъгласието на съседа с намаленото отстояние от границата с неговия имот. От показанията на свидетелите се установява безпротиворечиво, че новата сграда е била завършена до степен груб строеж през 2004г. по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, като от тогава до предявяването на иска през 2020г. единствено ответниците, които са я изградили, осъществяват владение върху нея. Владението на ответниците е било явно, спокойно и непрекъснато, продължило повече от десет години, поради което съгласно чл.79 ал.1 ЗС те са придобили правото на собственост върху процесната жилищна сграда на основание изтекла придобивна давност, в какъвто смисъл са направили своевременно възражение в отговора на исковата молба. При това положение, твърдението на ищеца, че като съсобственик на процесния поземлен имот е придобил 28.86 % ид.части от новата сграда на основание приращение по смисъла на чл.92 ЗС се явява неоснователно. Въззивният съд намира за установено от събраните по делото доказателства, че новата сграда е нов обект на собственост, различен от старата сграда, тъй като макар тя да има същото предназначение- жилище, са установени различия в местоположението, площта и височината и, спрямо тези на старата сграда. Нормата на чл.92 ЗС обаче гласи, че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, ако не е установено друго, а в случая е установено друго - че ответниците са владели новата сграда повече от десет години непрекъснато, явно, несмущавано от праводателите на ищеца, в резултат на което са придобили собствеността върху сградата на основание изтекла десетгодишна придобивна давност. Фактът, че процесната жилищна сграда може е незаконна не изключва възможността собствеността върху нея да бъде придобита по давност, тъй като законът не свързва владението със законността на строеж. Владение може да бъде установено върху всяка вещ, включително и върху незаконна сграда, като непрекъснатото му упражняване през посочените в чл.79 ЗС срокове води до придобиване правото на собственост върху владеният недвижим имот. При това положение, въззивният съд намира, че само на това основание предявеният положителен установителен иск следва да бъде отхвърлен. По отрицателния установителен иск с правно основание чл.124 ГПК въззивният съд споделя извода на СРС, че същият е неоснователен. Правото на строеж е ограничено вещно право върху чужда вещ по смисъла на чл.55 ЗС и чл.63 ЗС. Същото се учредява /отстъпва от собственика на земята на друго лице чрез правна сделка, като може да се придобие също така по давност или други начини, предвидени в закона. Приобретателят на вещното право на строеж придобива собствеността върху построената сграда, като може да ползва земята само доколкото е необходимо за използването на постройката, според предназначението и освен ако в акта за учредяването на правото на строеж не е уговорено друго/чл.64 ЗС/. Нормата на чл.67 ЗС гласи, че правото да се построи сграда върху чужда земя /чл.63 ал.1 ЗС/се погасява в полза на собственика на земята, ако не е упражнено в продължение на пет години. В правната доктрина и утвърдената съдебна практика нормата на чл.67 ЗС винаги е била тълкувана и прилагана като относима само към посочената хипотеза- учредяване на право на строеж на лице, което не е собственик на земята. Собственикът на земята/каквито безспорно са ответниците по настоящото дело, притежаващи 71.14 % ид.части от УПИ/, притежава и правото на строеж върху поземления имот, което се включва в правомощието му да ползва собствения си имот по предназначението му.Това правомощие, което включва възможността да построи сграда в имота си, собственикът може да упражни по всяко време, без да е ограничен от срока по чл.67 ЗС. При погиване на сградата, построена в имота, собственикът и който е собственик и на земята, не е задължен да я построи отново в петгодишен срок/чл.67 ЗС/, а може да упражни правото си да я построи отново по всяко време, докато притежава право на собственост върху земята. Тези основни и утвърдени разбирания в правната доктрина и съдебната практика не са различни и в хипотезата на съсобственост върху земята, какъвто е настоящият случай. В хипотеза на взаимно учредяване на право на строеж между съсобственици на земята, в това число и в хипотеза на делба на съсобствени сгради, построени в съсобствен поземлен имот, какъвто е настоящият случай, правото на строеж също не се погасява при неупражняването му в петгодишен срок на основание чл.67 ЗС, тъй като всеки от съсобствениците съобразно делбата е получил съответно на правата му върху земята право на строеж. По гореизложените съображения въззивният съд достигна до извод, че ответниците, като съсобственици на урегулирания поземлен имот УПИ VІІ -494 кв.26 по ПУП на с.Панчарево притежават съобразно закона и правото на строеж върху УПИ в обем, съответен на обема на правото им на собственост върху 71, 14 % ид.ч. върху УПИ, което не е погасено на основание чл.67 ЗС. Решението на СРС в тази част, с която съдът е отхвърлил отрицателния установителен иск е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба- оставена без уважение като неоснователна. По предявения от ищеца осъдителен иск с правна квалификация чл. 109 от Закона за собствеността СГС намери следното: СРС правилно се е ръководил от приетото в т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС разрешение относно двете задължителни условия за уважаване на негаторния иск- неоснователността на действията на ответника и създаването на пречки за собственика, по-големи от обикновените, да упражнява правото си на собственост в пълен обем. В тази връзка, утвърдената практика на съдилищата е в смисъл, че само фактът на установена незаконност на един строеж не е достатъчен да обоснове извод, че същият създава пречки на собственика на съседния имот да упражнява правото си на собственост в пълен обем, а е необходимо да бъдат твърдени и доказани конкретни такива пречки. Изключение от този принцип е само при констатация, че незаконното строителство нарушава такива строителни и хигиенни правила и норми, които са установени в закона за осигуряване възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Ищецът е твърдял, че изграденият след пожара през 2020г. нов покрив възпрепятства ослънчаването на неговата сграда, както и че извършеното пристрояване и надстрояване му създава пречки да има свободен достъп до собствените си сгради, лишава го от възможността да ползва т.нар.“експлоатационна“ площ, “усвоява“ максимално допустимите за имота плътност и интензивност на застрояване, стеснява възможността за проектиране на ново строителство, понеже „отнема“ от свободната, незастроена площ.Твърди също така, че извършеното през 2020г.пристрояване и надстрояване води до навлизане в площта от съсобствения поземлен имот, разпределена за ползване на ищеца. СРС правилно и обосновано въз основа на анализ на доказателствата по делото е приел, че по делото няма категорични данни изграденият след пожара през 2020 г. покрив да възпрепятства ослънчаването на сградата на ищеца. Вещите лица в изготвеното заключение са посочили, че сградата на ответниците е в северната страна на парцела /от неблагоприятната страна/, поради което тя не се отразява на ослънчаването на сградите на ищеца. Показанията на свидетелката Р., обитавала към 2020г. сградите, собственост на ищеца в частта, в която е заявила, че след изграждането на двускатния покрив единият скат засенчвал част от двора, ползвана от ищеца, съдът не кредитира, тъй като становището на вещите лица е в обратен смисъл.Що се отнася до заявеното от свидетелката, че от този изнесен към частта от имота, ползвана от ищеца скат на покрива се изливала вода от улуците и заледявало през зимата, въззивният съд споделя становището на СРС, че за предотвратяване на сочените от свидетелката неудобства и пречки не е необходимо премахване на извършеното надстрояване и пристрояване, както и на покрива на сградата, а още по-малко – премахване на цялата сграда. Неоснователни и недоказани са твърденията на ищеца, че в резултат на извършеното надстрояване и пристрояване се е стигнало до навлизане в площта от съсобствения поземлен имот, разпределена за ползване на ищеца. Всички свидетели по делото са посочили, че оградата между двете части на УПИ не е била местена, вещите лица по СТЕ също не са констатирали нарушения на оградата. Що се отнася до твърдението, че ищецът е лишен от възможността да ползва експлоатационната площ на имота и да проектира ново строителство, въззивният съд намира, че тези възможности няма основание да се приеме за препятствани от сградата на ответниците, вкл.и пристрояването и надстрояването през 2020г., които са извършени без одобрен проект и разрешение за строеж.Предвижданията на действащия ПУП-ПРЗ на с.Панчарево за УПИ VІІ -494 кв.26 са за малкоетажно застрояване, което не е реализирано.Проектирането и извършването на ново строителство в УПИ може да бъде реализирано законно от съсобствениците само в съответствие с изискванията на ЗУТ- одобряване на инвестиционен проект, разрешение за строеж и съгласие досежно правата, които съсобствениците на УПИ ще придобият върху бъдещите законни обекти. Що се отнася до възможността ищецът да проектира ново строителство като основен ремонт на собствените му постройки, тази възможност също не е препятствана от съществуването на сградата, собственост на ответниците. Не се установяват и твърдените от ищеца пречки за ползването на частта от имота, ползвана от него, както и на собствените му сгради. В заключението и при изслушването в с.з.вещите лица са пояснили, че преди и към 1985 г. жилищна сграда в парцела е била единствено паянтовата жилищна сграда, собствеността върху която е била придобита от ответниците. Пристройката към имота на ответниците/две бараки/ и собствените на ищеца две сгради са били със стопанско предназначение, допълващо застрояване. Праводателите на ищеца са притежавали собственост върху паянтова стопанска постройка, чието предназначение в жилищна сграда не е установено как е било извършено, тъй като експертите не са открили документи за промяната му в жилищна сграда.Съществуващите преди 1985г. пристроени стаички/бараки/ с винкелова конструкция, към жилищната сграда, собственост на ответниците, са приобщени към сградата с тухлен зид и са били покрити с общ покрив през 2020г., който факт се установява от заключението на СТЕ. Въззивният съд, при така установените по делото факти, споделя извода на СРС, че това приобщаване, както и съществуването на сграда, собственост на ответниците, не създава съществени пречки за ползване на частта от имота разпределена за ползване на ищеца и на собствените му сгради, разположени в тази част. Действително, сградите на ищеца и на ответниците са с намалени отстояния помежду си, но това фактическо положение е съществувало още към 1985г., когато праводателите им са ликвидирали съсобствеността върху сградите чрез делба. Частичната промяна в местоположението на новата сграда, приобщаването на двете бараки и стълбището към сградата с тухлен зид и обща покривна конструкция е осъществено в рамките на ползваната от ответниците част от съсобствения УПИ, без да се премества оградата между двете части. Що се касае до намалените отстояния между сградите на ищеца и на ответниците, такова е било фактическото положение още към 1985г., когато е извършена делбата им. Всички сгради, с изключение на жилищната сграда, собственост на ответниците, са били такива на допълващото застрояване, намират се в съсобствен УПИ, поради което и законовото изискване за отстояние от 3 м. не е било изпълнено още тогава. Тъй като според сега действащия ПУП-ПРЗ на с.Панчарево всички сгради в процесния съсобствен УПИ не са предвидени за запазване/според СТЕ/, изградени са без строителни книжа и са в режим на търпимост, то правилно е приел СРС, че извършените от ответниците пристроявания и надстроявания не създават пречки на ищеца да упражнява правото си на собственост и не се налага премахването им. По гореизложените съображения и при споделяне на изводите на СРС, въззивният съд намери, че правилно и законосъобразно районният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният негаторен иск по чл. 109 ЗС, поради което решението в тази част също следва да бъде потвърдено а въззивната жалба-оставена без уважение. По предявения от ищеца осъдителен иск с правна квалификация чл. 45, ал. 1 ЗЗД: Правилно и законосъобразно СРС е приел, че по делото не е било установено незаконосъобразно поведение на ответниците, от което ищецът да е претърпял неимуществени вреди.Ищецът е придобил правото на собственост на 20.08.2020г., т.е.след всички извършвани от ответниците строителни дейности, в това число и пристрояване и надстрояване през пролетта на 2020г.Правилен и законосъобразен е изводът на СРС, че липсва причинна връзка между претендираните неимуществени вреди- стрес, притеснение, дискомфорт и др. и противоправното поведение на ответниците, изразяващо се в извършени строителни дейности, в това число пристрояване и надстрояване през пролетта на 2020г. Въззивният съд споделя подробно изложените от СРС мотиви, като не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл.272 ГПК. Водим от горното и при споделяне на изложените в атакуваното решение на СРС мотиви, въззивният съд намери жалбата за напълно неоснователна.Решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно, законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото. С оглед изхода от въззивното обжалване, право на присъждане на разноски възниква за въззиваемите С.и, които са представили доказателства за направени разноски във въззивното производство в размер на 1400 лв. адвокатско възнаграждение, които съдът възлага в тежест на въззивника. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд