Решение № 1970 от 11.8.2026 г. на Административен съд - Разград по дело № 254/2026 г.

Производството е по реда на чл. 95 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по жалба на „Беркай - 2010“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. Разград, ул. „Хайдут Сидер“ № 2, вх. Б, ет. 1, ап. 1, представлявано от управител Х. И. Х., действащ чрез пълномощник ЕАдвД „Илонка Райчинова“ – гр. София, [ЕИК], представлявано от адв. И. Р., против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство в областта на социалната сигурност (удостоверение А1) № 32008836140 от 22.04.2026 г. за лицето Р. С. Р. и за период от 01.01.2019г. до 10.02.2019г., издадено от орган по приходите при ТД „Средни данъкоплатци и осигурители“ (СДО) към НАП - София. В жалбата и по същество се твърди, че оспореният акт се явява незаконосъобразен, като постановен в противоречие с относимите национални норми и правото на Европейския съюз (ПЕС), в частност Регламент (ЕО) № 883/ 2004 за координация на системите за социална сигурност (основен регламент) и Регламент (ЕО) № 987/ 2009 за установяване процедурата за неговото прилагане (регламент по прилагането), както и с преследваната от тях цел. Жалбоподателят счита, че са изпълнени изискванията на чл. 12, § 1 от основния Регламент (ЕО) № 883/2004 на ЕП и на Съвета, за да се приложи българското осигурително законодателство по отношение на посочения работник. Твърди, че необосновано решаващият орган е мотивирал отказа си единствено по критерия за реализиран вътрешен оборот под 25 % спрямо общия реализиран оборот за съответния типичен период, който е само ориентировъчен критерий при преценката къде е обичайното осъществяване на дейността на Работодателя, като с този отказ по непоправим начин се нарушават осигурителните права на работника, в противоречие както с целите на цитирания горе Регламент, така и с целите на българското осигурително законодателство. От съда се иска да отмени оспореното решение, респ. преписката по искането за издаване на удостоверение А1 да бъде върната със задължителни указания по прилагането на закона. Заявена е претенция за присъждане на разноски, съгласно представен Списък по чл. 80 от ГПК. Ответникът – Главен инспектор по приходите при ТД „Средни данъкоплатци и осигурители“ (СДО) към НАП – София, не ангажира съда със становище по жалбата. Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното: Жалбата е процесуално допустима. Подадена е срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, в срока по чл. 95, ал. 3, изр. 2 от ДОПК - след изтичане срока за обжалване по административен ред и от лице, за което обжалваният акт е неблагоприятен, имащо правен интерес от оспорване. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Събраните писмени доказателства сочат, че административното производство е образувано във връзка с постъпило в ТД на НАП „Средни данъкоплатци и осигурители“ (СДО) Уведомление по чл. 15 от Регламент (ЕО) 987/2009 г. и Искане за издаване на удостоверение А1 с вх. № 55-32-1806 от 02.04.2026 г., подадено от „БЕРКАЙ-2010“ ЕООД - гр. Разград, [ЕИК], в качеството му на работодател и осигурител, за определяне на приложимо законодателство по отношение на лицето Р. С. Р. и за период от 01.01.2019г. до 10.02.2019г., наето при него като животновъд по Трудов договор № 79 от 22.10.2018 г. През посочения период работникът е бил командирован в гр. Вицендорф, Германия въз основа на сключено допълнително споразумение и Заповед за командировка в чужбина № 01/ 01.01.2019г. Възложената му задача е свързана с хранене, обслужване и доене на крави във ферма, стопанисвана от AGRAR-MILCH-GBR WITTCHENDORF, с която „Беркай-2010“ ЕООД имал сключен договор за услуга, свързан със задължение да предоставя работници за осъществяване на селскостопанска дейност. Органът по приходите е извършил анализ на икономическата дейност и реализирания оборот на жалбоподателя, според данните, декларирани от него и наличните в системата на НАП. При него е прието, че процентното съотношение на реализирания оборот на територията на Република България спрямо общия реализиран оборот за предходните 12 месеца е 3,14 %. При тези данни е прието, че не е изпълнено условието работодателят да осъществява обичайно съществена част от дейността си на територията на изпращащата държава членка (ДЧ), да поддържа трайни взаимоотношения с местни контрагенти и минимум 25 % от неговия оборот да е реализиран в страната ни. Следователно не са изпълнени условията на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, при които лицето да остане подчинено на българското осигурително законодателство. Въз основа на тези фактически и правни основания е издадено Решение за отказ за издаване на удостоверение за приложимо законодателство в областта на социалната сигурност (Удостоверение А1) № 32008836140 от 22.04.2026 г. Същото е предмет на съдебен контрол в настоящото производство. Съдът намира, че това решение е валиден административен акт, като издаден от оправомощен орган по приходите, в кръга на неговата материална и териториална компетентност и в предписаната от закона писмена форма. В хода на административното производство не са допуснати нарушения на процесуалните правила и норми. Решението обаче е постановено в противоречие на материалния закон и преследваната от него цел. Събраните доказателства установяват, че „Беркай - 2010“ ЕООД се явява български работодател, който е наел посоченото физическо лице да осъществява трудова дейност като животновъд при него, след което го е командировал да осъществява тази трудова дейност при чужд работодател на територията на друга ДЧ, поради което възникналите отношения се регулират от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за неговото приложение. Принципът, утвърден от правото на Европейския съюз (ПЕС), е да се прилага законодателството само на една държава – членка, като то се определя по условията и реда, предвиден в посочените регламенти (в този смисъл е разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004). Основното правило е визирано в чл. 11, т. 3, б. "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, който сочи, че лицата са подчинени на законодателството на тази ДЧ, на чиято територия полагат труда си. С цел да се избегнат неблагоприятни последици, които биха настъпили за работниците, работодателите и институциите за социална сигурност, са предвидени изключения от това основано правило, едно от които е въведено с разпоредбата на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004. Според текста на цитираната разпоредба „Лице, което осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава-членка, при условие че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице". С разпоредбата на чл. 14, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се уточнява, че за целите на цитираната норма „лице, което осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава-членка, включва и лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава членка, при условие че непосредствено преди да започне работа спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият работодател." С разпоредбата на чл. 14, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. е дефинирано, че за целите за прилагането на чл. 12, § 1 от основния Регламент № 883/2004 изразът „което обичайно осъществява дейността си в нея“ се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности на територията на държавата-членка, в която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните дейности. Анализът на цитираните норми от ПЕС сочи, че за да се приложи изключението, уредено в чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, което предвижда командированите работници да останат подчинени на законодателството на изпращащата ДЧ, следва да са изпълнени кумулативно предвидените там условия. Между страните няма спор, че голяма част от въведените изисквания са спазени, а именно: 1) законодателството в областта на социалната сигурност на изпращащата държава е било приложимо спрямо работника или служителя непосредствено преди командироването му; 2) лицето носи белезите на наето лице в държава-членка от работодател и е командировано от този работодател в друга държава-членка; 3) „пряката връзка“ между работодателя и изпратеното лице е запазена през срока на командироването; 4) лицето не се изпраща, за да замества друго командировано лице; 5) предвиденото времетраене на работата на командированото лице не превишава 24 месеца. Спорът между тях е дали жалбоподателят е работодател, който обичайно осъществява значителен обем от своята стопанска дейност на територията на Република България по смисъла на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, уточнен в чл. 14, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Във връзка с тълкуването на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е издадено Решение № А2 от 12 юни 2009г. на Административната комисия за координация на системите за административна сигурност към Европейския парламент. В него е посочено, че за да се определи при необходимост, дали даден работодател извършва съществена част от дейността си на територията на държавата-членка в която е установен, компетентната институция трябва да провери критериите, характеризиращи дейността на този работодател – място, на което се намират седалището и управлението на предприятието; броят на административния персонал, работещ в държавата-членка, в която е установено, както и в другата държава-членка; мястото, където са наети командированите работници и мястото, където са сключени по-голяма част от договорите с клиенти; законодателството, приложимо по отношение на договорите, сключени между предприятието и неговите работници от една страна и договорите с клиенти – от друга; реализираният оборот през определен подходящ период от време във всяка от съответните държави-членки и броя на договорите, изпълнени в изпращащата държава. Тези критерии не са нормативно въведени, нито изчерпателно и императивно изброени, а само ориентировъчни, като изборът им следва да бъде адаптиран към всеки конкретен случай. В Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз (ЕС), Европейското икономическо пространство (ЕИП) и Швейцария, приет от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност през 2013г., част I, т. 3, е посочено, че наличието на съществена дейност в изпращащата държава може да се провери чрез редица обективни фактори, в това число оборотът на изпращащото предприятие в изпращащата държава и в държавата по заетост през съответния типичен период (например, оборот от около 25 % от общия оборот в изпращащата държава може да бъде достатъчен показател, а случаите, при които оборотът е под 25 %, ще изискват по-обстойна проверка). При съобразяване на цитираните норми от ПЕС и посочените практически указания по прилагането им, съдът намира, че наличието на вътрешен оборот над 25 % не е самостоятелен и абсолютен критерий, а преценката следва да се прави за всеки конкретен случай, след обстойна проверка на всички фактори и обстоятелства, характеризиращи дейността на работодателя. В конкретния случай „Беркай - 2010“ ЕООД е вписано в Търговския регистър на 24.03.2010г., като седалището и адресът на управление на дружеството са били непрекъснато в Република България, на чиято територия то осъществява множество и значителни по обем икономически дейности - отглеждане на едър рогат добитък, производство на мляко и млечни продукти, търговска дейност в заведение. В страната ни дружеството притежава дълготрайни материални активи с висока стойност (кравеферма, телчарник, кафе-аператив, офис) и няма производствени бази и/или административни сгради на територията на други държави. Неговата дейност е изцяло подчинена на националното ни финансово, данъчно, трудово и осигурително законодателство. Към 06.04.2026 г. в предприятието са били назначени 140 лица по трудови правоотношения, като в страната ни са работели 28 работници и служители, от които 4 - административен персонал. Всички те са назначени на съответните длъжности при спазване на българското трудово законодателство, като за тях са начислени и заплатени дължимите вноски по ЗДДФЛ, КСО и ЗЗО. Наетият административен персонал е изпълнявал своите служебни задължения само и единствено на територията на нашата държава, като няма назначавани/командировани в други ДЧ. Наети работници като животновъди са командировани за относително кратък период от време в германски ферми, за да извършват същата трудова дейност, свързана с отглеждането на животни, като след изтичане срока на командироването голяма част от тях са продължили да работят в Република България. Към 06.04.2026 г. по искане на жалбоподателя са издадени и действащи 18 броя удостоверения А1 за някои от тях. Безспорно вътрешният оборот на предприятието за относимия период е бил под 25 % като абсолютна стойност, но не са анализирани и отчетени броят на сделките, броят на сключените договори и на клиентите в изпращащата държава. Изложените факти, преценени в тяхната съвкупност, обосновават извода, че „Беркай - 2010“ ЕООД, в качеството си на работодател, през процесния период е извършвал съществена част от дейността си на територията на Република България, с което се явява изпълнено и спорното условие по чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Неоснователно административният орган се позовава на Решение на Съда (голям състав) от 3 юни 2021г. по Дело C-784/19, което е неотносимо към настоящия спор. Цитираното решение на СЕС е постановено по спор за приложимото осигурително законодателство спрямо работник, нает от предприятие, чиято основна икономическа дейност е свързана с осигуряване на временна работа и осъществяване посредническа дейност по наемане на работници. В случая „Беркай - 2010“ ЕООД не действа като агенция за временна заетост и неговата основна икономическа дейност не се състои в наемане на работници, за да бъдат изпращани на работа във ФР Германия. Предвид изложеното съдът намира, че са налице материалноправните предпоставки на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, с оглед на които на „Беркай - 2010“ ЕООД следва да се признае правото да осигурява наетите и командировани работници по схемата за социална сигурност на Република България (изпращащата ДЧ), съответно по отношение на неговия работник Р. С. Р. за спорния период от 01.01.2019г. до 10.02.2019г. е било приложимо българското осигурително законодателство. Ето защо оспореният отказ да се издаде Удостоверение А1 се явява незаконосъобразен, като постановен в противоречие с материалния закон. Наред с това съдът намира, че този отказ не съответства и на целта на закона. Според изложените в т. 1 и т. 45 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 883/2004 съображения за приемането му, уредените с него правила следва да допринасят за подобряване на жизнения стандарт и условията за заетост на гражданите на ЕС, и да гарантират ефективното упражняване на правото им на свободно движение. Изводът на административния орган, че критерият за оборот над 25 % на територията на изпращащата ДЧ е достатъчно, самостоятелно и абсолютно основание за отказ, обуславя възникването на хипотеза, при която българският работник ще бъде лишен от надлежно възникнали социалноосигурителни права, въпреки че всички осигурителни и данъчни задължения за работника са били надлежно декларирани и внасяни от работодателя му в РБългария, а той не е бил осигуряван в държавата по заетост и там не му е признато качество на осигурено лице. В тази насока следва да се отбележи и обстоятелството, че по отношение на този работодател има издадени Удостоверения А1 за негови работници за други периоди при тъждествени предпоставки (с изкл. на процента вътрешен оборот), което нарушава социалноосигурителните права на работниците, създава несигурност и накърнява принципите на съразмерност, равнопоставеност и еднакво третиране. Като не е съобразил действителния смисъл на материалноправните разпоредби и целта на закона, органът по приходите е издал решението си в противоречие с тях и то подлежи на отмяна на основание чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Преписката следва да се изпрати на органа, който да бъде задължен да издаде исканото Удостоверение А1. С оглед изхода на делото и на основание чл. 161, ал. 1 във вр. с чл. 144, ал. 2 от ДОПК в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноските по делото, които са своевременно предявени и доказани в общия размер от 385,56 евро, като включват: 25,56 евро заплатена държавна такса при образуване на делото и 360,00 евро заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС, съгласно представена Фактура № 1000000516 от 10.07.2026г. и Платежно нареждане от същата дата. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК и чл. 96 ДОПК Административен съд - Разград