Решение № 1448 от 20.5.2026 г. на Административен съд - Русе по дело № 771/2025 г.

Производството по е по реда на чл. 203 и сл. по глава XI от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 1 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по искова молба вх. № 5411/17.12.2025 г. по описа на АдмС – Русе, от Г. Т. Х. от гр. Русе, чрез процесуален представител - адв. С. К. от АК – Русе, уточнена с молба вх. № 495/03.02.2026 г. по описа на съда, с която срещу Национална агенция за приходите ср. София са предявени два обективно съединени иска за присъждане на сумата от 1 398,23 лева имуществени вреди и на сумата от 1 000 лева неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни и отменени актове, а също и от незаконосъобразни действия и бездействия на служители на НАП, извършени в периода от 14.02.2025 г. до 17.12.2025 г. (а бездействията продължаващи и към 03.02.2026 г.), заедно със законната лихва върху главниците от завеждането на иска до окончателното изплащане, както и всички разноски по делото. В исковата молба се твърди, че имуществената вреда в размер на 1 148,23 лева произтича от принудителното събиране на посочената сума от публичен изпълнител при НАП чрез запориране на пенсията на ищцата за погасяване на публични вземания, които по административен и съдебен ред са признати за погасени по давност, но не били отписани от публичния изпълнител за събиране по изпълнителното дело, образувано срещу Г. Х.. Посочва се, че издаденото от публичния изпълнител разпореждане, с които е отказано прекратяване на изпълнителното дело по 10 точки (за 10 изпълнителни титула), е отменен в една част от директора на ТД на НАП – Варна, а в останалата част – от Административен съд – Русе, но въпреки това публичният изпълнител не е отписал процесните задължения, не е изпратил коригиращо запорно съобщение на третото лице – ТП на НОИ – Русе за промяна на сумата на запора след частичното признаване на задълженията за погасени по давност, нито пък е вдигнал запора след цялостното признаване на изтекла давност от съда за всички останали задължения. Точно обратното неправомерно е събрал в рамките на периода от 14.02.2025 г. до 01.08.2025 г. сума в размер на 1 148,23 лева, която към датата на завеждане на исковата молба не е възстановил на ищцата. Във връзка с оспорването на разпореждането на публичния изпълнител за отказ да бъдат погасени по давност задълженията на Х. и да бъде прекратено изпълнителното производство по административен ред ищаца заплатила на предстваляващия я адвокат възнаграждение от 205 лева, което също представлявало вреда за Х., причинена й от отменения акт на публичния изпълнител. По отношение на претендираните неимуществени вреди в исковата молба се посочва, че наложения запор и направените удръжки от пенсията на ищцата, която пенсия е неин единствен източник на доходи за издръжка, създало у Г. Х. силно чувство на тревожност и несигурност, като през цялото време ищцата била изключително притеснена и стресирана. Във връзка с ограничаването на средствата й за препитания били внесени драстични промени в обичайното й ежедневие, водещи до силен психически дискомфорт и неспокойство – неимуществени вреди, който ищцата остойностява в размер на 1 000 лева. В съдебно заседание процесуалния представител на ищеца поддържа исковата молба и моли предявените искове да бъдат уважени като бъдат присъдени и направените по делото разноски по представен списък, включително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА) Ответникът – Национална агенция по приходите, гр. София, действащ чрез процесуален представител гл. юрисконсулт Р. М.-Б., в депозиран по делото отговор на исковата молба вх. № 945/27.02.2026 г. по описа на съда (л. 47-48) изразява становище за недопустимост на исковете поради липса на отменени по надлежния ред актове, действия или бездействия на публичния изпълнител, от които да са произлезли вреди за ищцата. В отговора на исковата молба исковете се оспорват и по основателност и по размер като се посочва, че липсва фактическо бездействие на публичния изпълнител, предвид факта, че всички негови действия по същество са правни действия, а не фактически, респективно бездействието би било отказ от извършване на съответното правно действие, а не фактическо бездействие. Относно заявените за репариране неимуществени вреди ответникът счита, че такива не се сочат в исковата молба, а се посочват морални категории (емоционален дискомфорт, безпокойство, тревожност и др.), които не подлежат на обезвреждане по реда на ЗОДОВ. Иска от съда да отхвърли исковете и да му присъди юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника поддържа представения писмен отговор на исковата молба като излага съображенията си и в допълнително представени писмени бележки. Прокурорът от ОП Русе дава заключение, че искът доказан по основание и размер и следва да бъде уважен. В настоящия казус, след пълен анализ на събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: По делото не се спори, че срещу Г. Х. – ищец в настоящото производство, е било образувано изпълнително дело № 211096522/2021 г. пред публичен изпълнител на НАП. На 10.06.2024 г. било издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С240018-022-0046213 (л.7), с което на основание чл. 200 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и чл. 202, ал. 2 във връзка с чл. 195, ал. 1-3 от ДОПК е наложен запор върху вземане на длъжника Г. Х. от трето задължено лице – ТП на НОИ – Русе за сумата от 1 151,03 лева, от които 1 150,04 лева главница и 0,99 лева лихви. Въз основа на издаденото постановление за налагане на обезпечителни мерки до ТП на НОИ – Русе и но Г. Х. било изпратено запорно съобщение изх. № С240018-119-0012836/10.06.2024 г. (л. 6) като от писмо № 1013-17-509#2/03.12.2025 г. на началника на отдел „Пенсии“ при ТП на ТОИ – Русе (л. 22) се установява, че посоченото запорно съобщение не фигурира в деловодната им система, респективно запор върху пенсията на Г. Х. към този момент не е извършван. На 14.02.2025 г. до ТП на НОИ – Русе било изпратено Разпореждане за изпълнение на основание чл. 230, ал. 4 от ДОПК изх. № С250018-009-0003860/14.02.2025 г. (л. 8), с което е във връзка с наложения запор с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С240018-022-0046213/10.06.2024 г. и Запорно съобщение изх. № С240018-119-0012836/10.06.2024 г. било разпоредено в 3-дневен срок от получаване на разпореждането за изпълнение ТП на НОИ – Русе да прехвърли запорираните суми в размер на 1 151,03 лева по сметка на ТД на НАП – Варна, офис Русе. От ТП на НОИ – Русе администрирали разпореждането като наложен запор и започнали да правят удръжки от пенсията на ищцата, считано от 01.03.2025 г. На 27.02.2025 г. Х. подала възражение до публичния изпълнител (л. 9), в което посочила, че всички задължения, за събирането на които е образувано изпълнителното дело са погасени по давност. Публичният изпълнител се е произнесъл незабавно по подаденото възражение с Разпореждане № С250018-137-0001634/27.02.2025 г. (л. 10-11) като отказал да прекрати изпълнителното производство, приемайки че давността не е изтекла за нито едно от десетте задължения на Х.. В мотивите си публичният изпълнител посочил за всяко отделно задължение, че е издадено разпореждане за присъединяване, с което давността е била прекъсната, както и постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 10.06.2024 г., с което също се прекъсвала давността. Разпореждане № С250018-137-0001634/27.02.2025 г. било оспорено от ищцата пред директора на ТД на НАП – Варна, който с Решение № 63/20.03.2025 г. (л.12-13) го отменил частично по отношение на задълженията по т. 1 и т. 2 на обща стойност 601,04 лева. В останалата част (за обща сума на задълженията от 550 лева) жалбата била оставена без уважение. Жалбата до директора на ТД на НАП – Варна била подадена от адв. С. К., с когото Х. сключила договор за правна защита и съдействие № 109218 от 06.03.2025 г. (л. 14) с предмет „да обжалва пред директора на ТД на НАП разпореждането от 27.02.25 г. на публ. изпълнител от офис Русе“, за което заплатила в брой на адвоката сумата от 250 лева. Въз основа на решението на директора на ТД на НАП – Варна, което в отменителната си част било влязло в сила, публичният изпълнител издал Разпореждане № С250018-035-0178102/28.03.2025 г. (л. 49), с което частично прекратил производството по изпълнително дело № 211096522/2021 г. за сумата от 601,04 лв. По делото няма данни за съобщаване на това разпореждане на ищцата. Решението на директора на ТД на НАП – Варна, в частта, с която жалбата е оставена без уважение (за задълженията по т. 3-10 от разпореждането на публичния изпълнител) било оспорено от Х. пред Административен съд – Русе. Междувременно на 15.04.2025 г. Х., чрез пълномощника си, депозирала ново искане до публичния изпълнител, с което иска заличаване на двете задължения, за които с решението на директора на ТД на НАП – Варна е признато, че погасителната давност е изтекла и тъй като към този момент вече й е наложен запор върху пенсията е поискано от публичния изпълнител да изпрати до ТП на НОИ – Русе коригиращо съобщение относно размера на наложения запор, с което сумата на запора да бъде намалена с 601,04 лева. По делото липсват данни за каквото и да било произнасяне по това искане на Х. от публичния изпълнител. На 02.06.2025 г. с Разпореждане № С250018-105-0223060/02.06.2025 г. на публичния изпълнител (л.54) било допуснато присъединяване на публичен взискател (ОДМВР – Варна) с публично вземане на глоба по електронен фиш в размер на 200 лева. С Решение № 1868/12.06.2025 г. по адм.д. № 213/2025 г. по описа на съда (л.17-21) Административен съд – Русе отменил решението на директора на ТД на НАП – Варна в оспорената му пред съда част и вместо него постановил друго, с което отменил Разпореждане № С250018-137-0001634/27.02.2025 г. по отношение на задълженията по т. 3-10 от разпореждането и върнал преписката на публичния изпълнител за изпълнение на дадените в съдебното решение задължителни указания по прилагането на закона. Съдът установил, че и за останалите осем задължения по разпореждането на публичния изпълнител, погасителната давност е изтекла към датата на постановяване на оспорения акт. В решението на съда е посочено, че съгласно Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г. по тълк.д. № 8/2019 г. на ОСС от І и ІІ колегия на ВАС с разпореждането за присъединяване на кредитор по изпълнително дело, което е равностойно на образуване на изпълнително производство за съответното задължение, давността не се прекъсва. В случая давността не е прекъсната и с издаването на постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 10.06.2024 г., тъй като фактическият състав за налагането на мерките не е завършен поради липса на данни за получаване на запорното съобщение от третото задължено лице. Въз основа на съдебното решение на 26.06.2025 г. публичният изпълнител постановил Разпореждане № С250018-035-0262009/26.06.2025 г., с което частично прекратил производството по изпълнително дело № 211096522/2021 г. за сумата от 550 лв. На същата дата било издадено и Разпореждане № С250018-125-0214489/26.06.2025 г., с което публичният изпълнител постановил разпределение на плащането в размер на 233,88 лева, постъпило на 14.03.2025 г. от извършените действия в изпълнителното производство срещу длъжника по сметката за принудително изпълнение на НАП като сума в размер на 200 лева е отнесена за погасяване на задължението по електронен фиш към ОДМВР – Варна, присъединено на 02.06.2025 г. Едновременно с разпореждането за разпределение е издадено и Разпореждане за прекратяване на производство по принудително изпълнение съгласно чл. 225 от ДОПК № С250018-035-0262046/26.06.2025 г., с което публичният изпълнител прекратил производството по принудително изпълнение на публични вземания по изпълнително дело № 211096522/2021 г. Липсват данни трите разпореждания от 26.06.2025 г. да са били съобщени на длъжника по изпълнително дело. С Постановление за отмяна на наложените обезпечителни мерки № С250018-024-0048767/26.06.2025 г. (данни за него се съдържат в писмо на ТП на НОИ – Русе на л. 22 от делото) наложеният запор върху пенсията на Г. Х. е вдигнат, като на основание чл. 87, ал. 3 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж това е станало от 01.08.2025 г. Според същото писмо от ТП на НОИ – Русе за периода на действие на запора от пенсията на Х. са удържани и съответно преведени по сметка на публичния изпълнител в НАП следните суми: за месеците март, април, май и юни – по 233,18 лева и за месец юли – 215,51 лева. При прекратяване на изпълнителното производство с Разпореждане № С250018-035-0262046/26.06.2025 г. публичният изпълнител не се е произнесъл относно събраните в повече суми, респективно за тяхното възстановяване на длъжника. Във връзка с това на 17.12.2025 г. Г. Х. е подала искова молба до Административен съд – Русе, въз основа на която е образувано настоящото дело. Иска се присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи събраните от публичния изпълнител на НАП суми от пенсията на Х. за погасяване на неини задължения по изпълнителното дело, за които е признато, че са погасени по давност, като удържаните суми и към датата на исковата молба не са й възстановени. Като имуществени вреди се претендират и разходите, които Х. е направила в хода на производството по обжалване по административен ред на разпореждането на публичния изпълнител за отказ да бъдат отписани по давност задълженията й по изпълнителното дело. С исковата молба се претендира присъждане и на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. След завеждане на делото, на 25.02.2026 г. публичният изпълнител е изпратил писмо до Г. Х. (л. 57), с което „във връзка със сума, подлежаща на възстановяване“, е изискал от ищцата да представи в ТД на НАП – Варна, офис Русе банкова сметка, по която сумата да бъде преведена. Писмото не е получено от Х. (отбелязването е „преместен“) и администрацията на НАП не е открила друг адрес на ищцата. На 05.03.2026 г. публичният изпълнител издал Разпореждане № С260018-026-0012064/05.03.2026 г. (л. 64), с което във връзка с постъпили суми по изпълнително дело № 211096522/2021 г. наредил „разпределение на плащането в размер на 435,12 евро, постъпило на 14.03.2025 г. – 119,58 евро, разпределени 102,26 евро, остатък – 17,32 евро, на 11.04.2025 г. – 119,58 евро, разпределени – няма, остатък – 119,58 евро, на 13.05.2025 г. – 119,58 евро, разпределени – няма, остатък – 119,58 евро, на 16.06.2025 г. – 119,58 евро, разпределени – няма, остатък – 119,58 евро, на 15.07.2025 г. – 110,19 евро, разпределени – 51,13 евро, остатък – 59,06 евро от извършените действия в изпълнителното производство срещу посочения по-горе длъжник (Г. Х. – моя бел.) по сметката за принудително изпълнение на ТД на НАП Варна, офис Русе както следва: сума в размер на 435,12 евро в полза на Г. Т. Х. ЕГН ….., по сметка ……..“. Във връзка с разпределената сума от 51,13 евро, за която в разпореждането за разпределение на публичния изпълнител не се сочи никаква информация за основанието и размера на задължението, по делото е представена служебна бележка № СлБ-18-1030#1/26.02.2026 г. на началник отдел ОПЗ (л. 62), в която се посочва, че „плащането от 15.07.2025 г. на Г. Т. Х., ЕГН .... е обвързано със задължение за фиш № РУ 000013614/28.10.2025 г. на Община Русе в размер на 51,13 евро“. В приложената разпечатка от информационната система на НАП (л. 63) посочената сума е отразена като доброволно изпълнение/плащане на 05.11.2025 г. На 06.03.2026 г. сумата от 435,12 евро е преведена на ищцата. В хода на съдебното производство за доказване на претърпените от ищцата неимуществени вреди е разпитана като свидетел П. Х. Р., дъщеря на ищцата. В показанията си Р. посочва, че през м. февруари 2025 г. ищцата споделила, че е получила писмо от НОИ, че ще й бъде наложен запор върху пенсията за сума малко над 1 000 лева. Х. била много притеснена, тъй като не знаела за какво става въпрос. Изпратила полученото уведомление на дъщеря си – св. Р., която също първоначално не разбрала заради какво е наложен запорът. По тази причина посетили с адв. К. (неин съпруг) ТД на НАП – Варна, офис Русе с намерение да се срещнат с публичния изпълнител. Такава среща не била осъществена, а от името на Г. Х. било подадено възражение за изтекла погасителна давност за всички задължения, включени в изпълнителното производство. Междувременно от м. март започнали удръжките от пенсията на ищцата, която живеела сама и пенсията й била единствен неин доход за издръжка. Свидетелката посочва, че дори и след постановяване на решението на Администранивния съд, че всички задължения са погасени по давност, отново запорът не бил вдигнат. Според свидетелката през всички тези месеци майка й е била притеснена, изпитвала е голям дискомфорт. Била емоционално натоварена, тъй като за целия си над [възраст] трудов стаж не е имала никакви запори и претендирани суми и за нея това било голям шок, особено нанейната възраст (на 74 години). С пенсията, която получава, Х. не успявала да заделя странични доходи, тъй като имала и заболявания и имала и разходи за лекарства, за поддръжка на жилището си и имота на родителите й, поради което усвоявала пенсията си изцяло за месеца. Свидетелката посочва, че няколко пъти (без да посочва точно колко) в процесния период се наложило да дава на ищцата пари, за да компенсира липсата им поради наложения запор, но това допълнително натоварвало ищцата, която приемала за унизително да взема пари от децата си. Св. Р. обяснява също така, че глобите, за събирането на които е образувано изпълнителното производство са свързани с управлението на автомобил, собственост на ищцата, но използван от свидетелката и нейния съпруг и във всеки случай, в който Г. Х. е била уведомявана за констатирано нарушение, същата е попълвала декларация по ЗДвП, в която посочвала лицето, управлявало автомобила и административнонаказателната отговорност била насочвана към водача. За порцесните глоби не е била уведомявана, а отказала да ги обжалва поради факта, че задълженията били вече погасени по давност. При така приетата за установена фактическа обстановка, която всъщност не се оспорва от страните, настоящият съдебен състав прави следните изводи: Съобразно чл. 7 от ЗОДОВ, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Ищецът е с адрес в гр. Русе, твърдяното увреждане е настъпило също в гр. Русе, правното основание на иска е чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, с оглед на което исковата молба е предявена пред компетентния съд при спазване на правилата за родова и местна подсъдност. Исковата молба е подадена от лице с надлежна активна процесуална легитимация, насочена е против ответник с надлежна пасивна процесуална легитимация и отговаря на формалните изисквания за реквизити, което я прави процесуално допустима за разглеждане в настоящото производство. При проверка на допустимостта на иска съдът намира, че са налице положителните процесуални предпоставки, обуславящи правото на ищеца да иска от съда да се произнесе по предявената претенция, с която е сезиран. Допустимостта на иска се извежда от наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, че е неблагоприятно засегнат от действието на отмененото по административен и съдебен ред като незаконосъобразно разпореждане № С250018-137-0001634 от 27.02.2025 г., постановено по изп. дело № 211096522/2021 г. и отказа на публичния изпълнител да заличи погасени по давност задължения на ищцата, дори и след постановената административна и съдебна отмяна, както и от бездействието на публичния изпълнител своевременно да коригира и да вдигне наложения запор върху пенсията на ищцата и да възстанови незаконосъобразно събраните суми. Тук следва да се посочи, че съдът не споделя възраженията на ответника за недопустимост на исковете поради липса на отменен по надлежния ред административен акт или конкретизирано действие или бездействие, също предварително отменени по надлежния ред. Съгласно чл. 204, ал. 1 от АПК изискването за предварителна отмяна е въведено единствено по отношение на претендирани вреди от незаконосъобразен акт на административния орган. Относно незаконосъобразността на действия или бездействия, чл. 204, ал. 4 от АПК предвижда тя да се установява в исковото производство. В случая, както вече се посочи, ищцата твърди, че е претърпяла вреди както от отмененото разпореждане на публичния изпълнител, така и от бездействието му да заличи погасените по давност задължения и да вдигне наложения запор, както и да възстанови на длъжника събраната чрез запора сума. Доколко твърдяното бездействие е налице и съответно е незаконосъобразно е въпрос на основателността на иска, а не на неговата недопустимост. Съгласно чл. 203, ал. 1 от АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава ХІ от АПК. За неуредените въпроси за имуществената отговорност чл. 203, ал. 2 от АПК препраща към разпоредбите на ЗОДОВ, който се явява специален закон в производството за обезщетение. Препращането е само към материалноправните норми, касаещи имуществената отговорност. Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ сочи, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. ЗОДОВ доразвива принципа, че всеки дължи обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму, като създава облекчен ред за ангажиране на отговорността на държавата за вредите, причинени на нейните граждани от органите на администрацията при изпълнение на правно регламентирана административна дейност. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Доказателствената тежест за установяване на кумулативното наличие на всичките три предпоставки се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за причинени му вреди. На първо място твърденията на ищцата са свързани с претърпени вреди от отказа на публичния изпълнител да признае изтекла погасителна давност за задълженията на Х. по процесното изпълнително дело, който отказ е постановен с Разпореждане № С250018-137-0001634 от 27.02.2025 г. Разпореждането се издава по реда на ДОПК и безспорно носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Неговият издател – публичният изпълнител е административен орган и по това също няма спор. Съгласно чл. 226, ал. 1 от ДОПК при упражняване на правомощията си той издава постановления и разпореждания. Съгласно чл. 210, ал. 2 от ДОПК принудителното изпълнение на публичните вземания се извършва от публичния изпълнител, съответно и прекратяването на изпълнителното производство, когато задълженията, за които то е образувано, са погасени по давност - чл. 225, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 168, т. 3 от ДОПК. Следователно е налице изискването отговорността на държавата да се ангажира за дейността на администрацията при изпълнение на административна дейност. По делото не е спорно, че Разпореждане № С250018-137-0001634 от 27.02.2025 г. на публичния изпълнител е отменено изцяло, като в едната си част е отменено по административен ред с Решение № 63/20.03.2025 г. на директора на ТД на НАП – Варна, а в останалата част – с влязло в сила на Решение № 1868/12.06.2025 г. на АдмС – Русе по адм. дело № 213/2025 г. От това следва, че в случая е налице първата материалноправна предпоставка – незаконосъобразен акт на държавен орган, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред. Съдът намира, че в настоящия случай са налице и втората и третата предпоставки – вреда от този акт и пряка причинна връзка между вредите и настъпилия вредоносен резултат, но само досежно заплатеното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в хода на административното оспорване на процесното разпореждане. Ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на Разпореждане № С250018-137-0001634 от 27.02.2025 г. на публичния изпълнител. Макар и да липсва нормативно установено задължение за процесуално представителство по реда на ДОПК за оспорване на актове по административен ред пред горестоящия/решаващия орган, адвокатската защита при атакуване законосъобразността на акт на публичния изпълнител се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт. По силата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие. Несъмнено е, че ищцата не би заплатила адвокатско възнаграждение и заплатените на това основание суми не биха представлявали вреда за нея, ако не беше издадено Разпореждане № С250018-137-0001634 от 27.02.2025 г. на публичния изпълнител, отменено впоследствие като незаконосъобразно от горестоящия орган и от съда. След като ищецът има право на адвокатска защита при оспорването на издадено срещу него разпореждане на публичния изпълнител и същевременно дължи възнаграждение за нея, което съгласно Закона за адвокатурата следва да уговори в договор, както и след като е платил дължимото, той е изразходвал средствата именно за да се защити по надлежния ред против незаконосъобразното разпореждане. Ако не е съществувало това разпореждане, което той счита за незаконосъобразно, и което в последствие горестоящият орган и съдът са обявили за такова, то нямаше да има и оспорване по административен и след това по съдебен ред. В административното производство, което съгласно ДОПК е и задължително, лицето може да упражни както намери за необходимо и ефективно правото си на защита, включително като наеме адвокат, на когото дължи възнаграждение. При липсата на друг процесуален способ за обезщетяването, общият ред по ЗОДОВ се явява единственият възможен такъв за възстановяване на вредите, претърпени от отменено като незаконосъобразно Разпореждане № С250018-137-0001634 от 27.02.2025 г. на публичния изпълнител при оспорването му по административен ред и участие на адвокат в това производство. Тук следва да се посочи, че за определяне на размера на вредата (размера на дължимото обезщетение) е без значение факта, че разпореждането е било само частично отменено от горестоящия орган и едва при съдебното оспорване е отменено в останалата си част. Пропорционалността, прилагана в съдебното производство при определяне на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената, респективно неуважената част от иска/жалбата би имала приложение единствено ако разпореждането окончателно е отменено само частично, какъвто не е настоящия случай. В случая разпореждането на публичния изпълнител е отменено изцяло. Адвокатската защита при атакуване законосъобразността на разпореждането е нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което и вредите са пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт. Това е така, тъй като намаляването на имуществото на ищеца вследствие заплатени суми за адвокатско възнаграждение, е предизвикано от издаването на отмененото разпореждане на публичния изпълнител, макар и частично по административен ред и частично по съдебен ред. По делото е безспорно доказано, че ищцата е заплатила сумата от 250 лева за адвокатско възнаграждение, поради което в този размер следва да й бъде присъденото обезщетение. Не така стои обаче въпросът с претендираните вреди в размер на удържаните чрез наложения запор суми от пенсията на ищцата. Безспорно намаляването на паричните средства в патримониума на Г. Х. представлява имуществена вреда за нея, но в случая тази вреда не се явява пряка и непосредствена последица от отмененото разпореждане за отказ да бъдат признати за погасени по давност задълженията на ищцата по процесното изпълнително производство. Тази вреда произтича от предприетото принудително изпълнение с Разпореждане № С250018-009-0003860/14.02.2025 г., което разпореждане като административен акт не е отменено по надлежния ред. Въпреки това обаче, съдът счита, че и по отношение на тези вреди е осъществен и доказан фактическия състав за реализиране на отговорността на държавата за причинените на ищцата имуществени вреди от удържаните й суми от пенсията й. Това е така тъй като тези вреди са в пряка причинно-следствена връзка с бездействието на публичния изпълнител да съобрази настъпилите промени в размера на дълга като своевременно коригира размера на наложения запор, респективно да го вдигне. Наличието на имуществената вреда за ищцата е налице и към датата на подаване на исковата молба като след датата на вдигане за запора – 26.06.2025 г. вредата произтича от бездействието на публичния изпълнител да възстанови на ищцата събраните в повече суми по изпълнителното дело. Както вече се посочи, считано от м. март 2025 г. е започнало принудително изпълнение върху вземането на ищцата за пенсия, като на НАП са преведени суми както следва: на 14.03.2025 г. – 233,88 лева (погрешно посочи в писмото на ТП на НОИ – Русе на л. 22 от делото като 233,18 лева) или 119,58 евро; на 11.04.2025 г. – 233,88 лева/119,58 евро; на 13.05.2025 г. – 233,88 лева/119,58 евро; на 16.06.2025 г. – 233,88 лева/119,58 евро и на 15.07.2025 г. – 215,51 лева/110,19 евро. Безспорно е, че към датата на разпореждането за изпълнение (налагането на запора като способ за принудително изпълнение) дължимите по изпълнителното дело суми за публични задължения от Г. Х. са били 1 151,03 лева/588,51 евро. С признаването с Решение № 63/20.03.2025 г. на директора на ТД на НАП – Варна на изтекла погасителна давност за две от задълженията на обща стойност 601,04 лв. Х. е оставало да дължи само 550 лева. Публичният изпълнител своевременно на 28.03.2025 г. е прекратил производството по принудително събиране на задължения, за които е призната изтеклата погасителна давност. Тук следва да се посочи, че неправилно ищеца си служи с понятието „заличаване“ на задълженията, погасени по давност. Съгласно чл. 173 от ДОПК такива задължения се отписват, а на основание чл. 225, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 168, т. 3 от ДОПК образуваното за принудителното им събиране изпълнително производство се прекратява. В случая е безспорно установено, че публичният изпълнител е прекратил воденото от него изпълнително дело по отношение на погасените по давност задължения в размер на 601,04 лева. Доколкото към 28.03.2025 г., когато е извършено частичното прекратяване на изпълнителното дело, по него са били все още налични други задължения за погасяване, то липсва основание за вдигане на наложения върху пенсията запор, но е следвало да бъде коригиран размера на същия чрез изпращане на коригиращо запорно съобщение. Това обаче не е направено и запорът е останал наложен за първоначалната сума от 1 151,03 лева. Така удръжките от пенсията на ищцата са продължили не до оставащия размер на задълженията от 550 лева, които биха били покрити с извършените преводи на 14.03.2025 г., 11.04.2025 г. и 13.05.2025 г., а са продължили и след това до първоначалния размер на запора. Ако бе извършил корекция на запорното съобщение, съобразно актуалния размер на задълженията на ищцата по изпълнителното дело, същите биха били погасени към 13.05.2025 г. още преди постановяване на съдебното решение, с което и останалите задължения на Х. са били признати за погасени по давност и изпълнителното дело е следвало да бъде прекратено. Вместо това на 02.06.2025 г. публичният изпълнител е присъединил към изпълнителното дело и друг взискател със задължение в размер на 200 лева, но дори и тогава не е извършил разпределение на суми за погасяване на задължението, въпреки че към 12.06.2025 г., когато с влязлото в сила съдебно решение е признато, че задълженията на стойност 550 лева са погасени по давност, събраните от Х. до тази дата суми чрез наложения запор са надвишавали дължимите 200 лева по присъединеното задължение. Изпълнителното дело е прекратено едва на 26.06.2025 г. като суми от вече вдигнатия запор са постъпили дори и след прекратяването на изпълнителното дело – на 15.07.2025 г. Съгласно чл. 255 от ДОПК в 7-дневен срок след покриване на разноските по принудителното изпълнение, главницата и лихвите длъжникът се уведомява за сумата, останала след разпределението, която се превежда по сметка, посочена от него, а ако не е посочил такава – остава в Националната агенция за приходите и служи за прихващане с други публични задължения. В случая от 26.06.2025 г., когато са погасени всички налични към тази дата задължения на Г. Х., е следвало в 7-дневен срок, съобразно цитираната разпоредба на чл. 255 от ДОПК, публичният изпълнител да уведоми ищцата за подлежащата на възстановяване сума с указание, че следва да посочи банкова сметка, по която да й бъде възстановена, както и указание за последиците, ако не посочи такава. По делото липсват доказателства да е направено такова уведомяване, респективно ищцата да не е посочила след надлежно уведомяване своя банкова сметка, което да е основание събраните в повече суми по изпълнителното дело да останат в НАП и да се ползват за прихващане с други публични вземания. Вместо това публичният изпълнител незабавно е прекратил изпълнителното производство. Не може да бъде споделено мнението, че възстановяване на сумата е възможно само след направено от страна на лицето изрично иска за това. Именно разпоредбата на чл. 255 от ДОПК вменява в задължение на публичния изпълнител да извърши служебно възстановяването на длъжника на сумата, останала след разпределението. Точно на това основание е и последващото произнасяне на публичния изпълнител от 05.03.2026 г. (след завеждане на исковата молба), с което е разпоредено връщане на надвнесените от принудителното изпълнение суми на длъжника. В обобщение на изложеното до тук съдът намира, че в настоящия случай е налице незаконосъобразно бездействие на административен орган – публичния изпълнител, изразяващо се в некоригиране на запорното съобщение до третото задължено лице, несвоевременно издаване на разпореждане за разпределение на постъпилите по изпълнителното дело суми и прекратяване на изпълнителното производство, както и бездействие за възстановяване на длъжника на останалите след разпределението суми, от които бездействия безспорно са причинени вреди на ищцата, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. Така настоящият съдебен състав намира, че искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди и в частта за сумата от 1 148,23 лева е доказан по основание. По отношение размера на обезщетението: Ищцата претендира имуществени вреди в размер на 1 148,23 лева – удържана сума от пенсията й в периода м. март – м. юли 2025 г. Видно е, че сумата е формирана съобразно отразеното в писмо № 1013-17-506#2/03.12.2025 г. на началника на отдел „Пенсии“ при ТП на НОИ – Русе, според което от пенсията на Х. са направени удръжки по 233,18 лева за месеците март, април, май и юни и 215,51 лева – за месец юли 2025 г. или общо 1 148,23 лв. От данните по изпълнителното дело обаче е видно, че всъщност за месеците март, април, май и юни удържаната сума не е 233,18 лева, а 233,88 лева или общо от пенсията на ищцата е удържана сума от 1 151,03 лв., за колкото е бил наложен запорът. Доколкото обаче искът е предявен за сумата от 1 148,23 лева, съдът е обвързан да се произнесе именно по отношение на тази сума. В хода на съдебното производство ответникът е възстановил на ищцата част от претендираната сума, а именно 435,12 евро или 851,02 лева. Видно от приложените по делото разпореждания на публичния изпълнител за разпределение на събраните суми по изпълнителното дело, образувано срещу ищцата, от общо събраните 1 151,03 лв./588,51 евро са удържани сумите 200 лева/102,26 евро от постъпилата на 14.03.2025 г. сума от 233,88 лева/ 119,58 евро и 51,13 евро/100 лева от постъпилата на 15.07.2025 г. сума от 215,51 лева/110,19 евро. Съдът намира, че на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на разликата между претендирания размер от 1 148,23 лева/587,08 евро и възстановената й от ответника сума от 435,12 евро или 151,96 евро. Съображенията на съда за определяне на този размер на дължимото обезщетение са обусловени от факта, че извършеното погасяване на нововъзникнали задължения от събраните принудително от публичния изпълнител суми за погасяване на други задължения, които пък от своя страна са признати за погасени по давност, се явява незаконосъобразно. По отношение на задължението от 200 лева по наложена от ОДМВР – Варна глоба с електронен фиш, съдът съобрази извършеното присъединяване на взискателя към съществуващото изпълнително дело, при което присъединения взискател съгласно чл. 217, ал. 4 от ДОПК се ползва от извършените до присъединяването изпълнителни действия, включително от наложените запори и събраните чрез тях суми, но отчита, че посоченото ползване на права от присъединения взискател в настоящия случай е възможно единствено и само поради бездействието на публичния изпълнител своевременно да разпредели събраните от длъжника суми и така още към 13.05.2025 г. да установи, че са събрани всички дължими по изпълнителното дело към този момент задължения (преди обявяването им за погасени по давност със съдебното решение), а от там и да прекрати изпълнителното производство поради погасяване на задълженията, за които то е образувано. Всички тези обстоятелства са настъпили преди датата на присъединяване на взискателя ОДМВР – Варна и при надлежно и добросъвестно упражняване на правомощията на публичния изпълнител изпълнителното дело би било прекратено и за новото задължение е следвало да се образува ново изпълнително производство за събиране на задължението към присъединения взискател като се предприемат и съответните действия за принудителното му изпълнение. Така единствено поради факта, че публичният изпълнител не е упражнил правомощията си своевременно и добросъвестно се е стигнало до привидно законосъобразното присъединяване на взискател към съществуващо изпълнително дело срещу същия длъжник и до удовлетворяването му от събраните по това дело суми. Действията на публичния изпълнител в тази хипотеза представляват превратно упражняване на властническите му правомощия. По този начин едно непрекратено изпълнително производство срещу длъжник, когато са налице основанията за това, създава безкрайни възможности за присъединяване на бъдещи взискатели, които необосновано да се ползват от изпълнителни действия, предприети за събиране на други задължения. Още по ярък е случая с извършеното погасяване на задължението по издаден от Община Русе фиш за сумата от 51,13 евро. Посоченото задължение не е било въобще присъединявано към изпълнителното дело, а не би и могло да бъде, тъй като е възникнало на 28.10.3025 г., към която дата изпълнителното производство вече е било прекратено (от 26.06.2025 г.). Нещо повече, в информационната система на НАП е отразено, че това задължение е доброволно платено на 05.11.2025 г. (л. 63), но въпреки това същата сума е разпределена (приспадната) при определяне на сумата, подлежаща на възстановяване на ищцата с разпореждането на публичния изпълнител от 05.03.2026 г. Буди недоумение и обстоятелството, че Разпореждане № С260018-026-0012064/05.03.2026 г., с което е определена подлежащата на възстановяване на длъжника сума, е постановено по вече прекратено изпълнително производство, без да са налице данни производството да е било възобновено. Във връзка с това съдът счита, че на ищцата към датата на подаване на исковата молба е причинена вреда в претендирания размер от 1 148,23 лева/587,08 евро като след съобразяване на изплатената й сума в хода на съдебното производство в размер на 435,12 евро, следва с настоящото решение да й бъде присъдено обезщетение в размер на остатъка до 587,08 евро, т.е. 151,96 евро. Не може да бъде споделена тезата на ответника, изложена в представените по делото писмени бележки, че към датата на приключване на устните състезания имуществена вреда за ищеца няма и обратното становище би довело до неоснователното му обогатяване. За ищцата безспорно е налице вреда от невъзстановяването на неоснователно удържаната от пенсията й сума и наличието на други нейни задължения, които са погасени от публичния изпълнител при превратно упражняване на правомощията му и дори при липса на такива правомощия, не може да валидира подобно плащане и то да се приеме за законосъобразно. Наличието на определи суми по сметката на НАП, събрани от дадено лице, не е достатъчно основание за извършване на погасяване на възникнали от същото лице вземания от страна на НАП, без да е упражнена съответната процедура за принудително изпълнение или пък за прихващане. Органите на НАП, включително публичния изпълнител, не разполагат с неограничени възможности да оперират със събрани от задълженото лице суми, без да се отчитат както основанието за тяхното събиране, така и предназначението, за което са събрани. Погасяването на възникнали публични задължения се осъществява по законово определен ред – доброволно (чрез заплащане от длъжника) или принудително (чрез провеждане на съответното изпълнително производство), както и чрез прихващане (служебно или по инициатива на задълженото лице), но отново по реда на законово регламентирана процедура. В настоящия случай, не е изпълнена нито една от изброените хипотези по отношение на установените задължения в размер на 200 лева/102,26 евро и 51,13 евро/100 лева и неоснователно подлежащата на възстановяване на ищцата сума на направените по запора по изпълнителното дело удръжки е намалена с размера на тези две задължения. По иска за неимуществени вреди: На основание чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Отговорността е обективна. Съдът счита, че в настоящия случай по безспорен начин се установи, че ищцата Г. Х. е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, тревожност, несигурност и психически дискомфорт в резултат описаните по-горе в настоящото решение бездействия на публичния изпълнител да коригира и вдигне наложения запор своевременно. Самият факт на наложен запор за задължения, които са погасени по давност, предполага настъпването на притеснение и психическо напрежение, емоционален стрес, поради което претендираните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване. Създадените за времето на действие на запора, след признаване на задълженията за погасени по давност, притеснения, тревожност, безпокойство и финансови затруднения са пряко следствие от превратното упражняване на правомощията на публичния изпълнител и бездействието му по водене и приключване на изпълнителното производство. Негативните емоции за ищцата от вида на твърдяните в исковата молба се доказват от показанията на разпитаната свидетелка Р., чиито показания съдът кредитира, въпреки наличието на родствена връзка с ищцата, тъй като същите напълно кореспондират и нормалния житейския опит и логика. Безспорно е налице и причинно-следствена връзка между твърдяните в исковата молба преживявания (неоснователно квалифицирани от ответника като морални категории) и бездействието на публичния изпълнител да разпредели своевременно събираните от длъжника суми и да вдигне наложения запор незабавно след покриване на евентуално дължимите задължения. В тази връзка неоснователно е възражението на ответника за недоказаност на неимуществените вреди. Настъпването на неимуществените вреди в случая се доказва не само от показанията на свидетелката - от една страна по отношение ищеца, а от друга - настъпването им се установява от естествената реакция на всеки човек, по отношение на който принудително са събирани суми за погасени по давност задължения. При определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищцата следва да се изходи от разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), който предвижда, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. Искането е за овъзмездяване на Х. за претърпените от нея отрицателни преживявания, чрез присъждане на парично обезщетение в размер на 1 000 лева, ведно със законовата лихва, от датата на завеждане на иска до окончателно изплащане на обезщетението. Според уточнението на исковата молба претендираното обезщетение за причинените неимуществени вреди касае периода от 14.02.2025 г. (датата на налагане на запора за изпълнение върху пенсията на ищцата) до датата на завеждане на исковата молба. Съдът намира, че доколкото претендираните неимуществени вреди не са свързани пряко и непосредствено с отказа на публичния изпълнител да признае изтеклата погасителна давност на задълженията на ищцата по изпълнителното дело, а произтичат от наложения запор и по-конкретно от обстоятелството, че същият не е редуциран и вдигнат своевременно и не са й възстановени своевременно надвнесените суми, при което ищцата е останала с намалени доходи за по-дълъг период от време от необходимото, то понесените неимуществени вреди следва да се ограничат за периода от влизане в сила на съдебното решение за признаване за погасени по давност на всичките й задължения по изпълнителното дело (12.06.2025 г.) до датата на завеждане на исковата молба (17.12.2025 г.). Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. В случая съдът счита, че извършеното то ищеца остойностяване на претърпените неимуществени вреди е справедливо, но доколкото посочената сума от 1 000 лв. според ищцата се отнася за период от 14.02.2025 г. до 17.12.2025 г., а съдът вече установи, че негативните преживявания обуславят нанесени неимуществени вреди само за периода от 12.06.2025 г. до 17.12.2025 г. то и размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде редуциран и на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на 300 евро/586,75 лева. За разликата от 300 евро/586,75 лева до 1 000 лева/511,29 евро искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като неоснователен и недоказан, следва да бъде отхвърлен. На ищеца се дължи и законна лихва върху присъдените обезщетения, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. За разноските: Макар исковата молба да е частично уважена, искането на ищцата за възстановяване на разноските за водене на делото – държавната такса от 10 лева/5,11 евро, е изцяло основателно (чл. 10, ал. 3, изр. първо от ЗОДОВ). Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. първо, in fine от ЗОДОВ съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Според представения списък се претендира присъждане на възнаграждение на адвокат по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. В производството ищцата е представлявана от адвокат С. К., за упълномощаването на който е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 16.12.2025 г. (л. 23 от делото). В договора е посочено, че представителството от адвоката е в хипотезата по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. За да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от Закона за адвокатурата следва да са налице следните кумулативни предпоставки: 1. Да е налице договорена безплатна правна помощ; 2. Да е налице реално осъществено представителство и 3. Другата страна по правния спор да дължи разноски. В случая те са налице и това води до основателност на претенцията за заплащане на възнаграждение по този ред. Размерът на възнаграждението следва да бъде съобразен с материалния интерес по делото – 2 398,23 лева (1 398,23 лева – имуществени вреди и 1 000 лева – неимуществени вреди) и съобразно в приложимата норма на чл. 8, ал. 1, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа възлиза на 539,82 лева/276 евро. Пропорционално на уважената част от исковете (579,78 евро или 1 133,95 лева) следващото се възнаграждение на адвокат К. е 130,50 евро. Правото на разноски е възникнало и за ответника за защитата му от юрисконсулт – чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. Възнаграждението се определя от съда в размер към и над средата по чл. 24, изр. второ от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПП, а именно – 300 лева/153,39 евро, при отчитане на фактическата и правна сложност на спора, материалният интерес по делото, както и на активността и уместността на проведената от юрисконсулта на ответника защита. Пропорционално на отхвърлената част от исковите претенции (1 264,27 лева или 646,41 евро), следващото се възнаграждение е 80,86 евро, в които размер се присъжда на страната Водим от горното, съдът