Решение № 620 от 9.10.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 566/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 18.04.2023 г. на ищеца Изпълнителна агенция „Национален филмов център“ против решението от 6.03.2023 г. по търг. дело № 2308/2020 г. на Софийския градски съд, VІ-20 състав, с което: е отхвърлен предявеният срещу ответника „Аудиовидео Орфей“ ЕАД иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 87 ЗЗД за връщане на сумата от 132 300 лв., представляваща стойността на предоставените по силата на договор № 14Д131-ПР/17.04.2015 г. целеви финансови средства под формата на държавно подпомагане; ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 9 334, 50 лв., представляваща стойността на четвърти транш, дължим на основание договор № 14Д131-ПР/17.04.2015 г. за предоставяне на целеви финансови средства, ведно със законната лихва от 19.02.2021 г. до погасяването, като искът до пълния размер от 14 700 лв. е отхвърлен като погасен чрез прихващане със сумата от 5 365, 50 лв., представляваща неустойка за забава, дължима по договор № 14Д131- ПР/17.04.2015 г. за целеви финансови средства за периода 10.08.2016 г. – 09.08.2017 г.; ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 1 203, 54 лв В жалбата се твърди, че съдът правилно е установил фактите по делото, но неправилно е приложил закона спрямо тях. Сочи се, че неправилно е прието, че представеният със забава трети отчет не обосновавал съществено нарушение на процесния договор, което да води до възникване на правото за разваляне на договора. До този неправилен извод съдът достигнал, тъй като погрешно приел, че договорът бил стандартен договор за изработка по ЗЗД, без да отчете, че се касае до специфичен договор за предоставяне на държавно финансиране по Закона за филмовата индустрия, което се подчинявало и на правилата за държавните помощи по Закона за държавните помощи и регулациите на ЕС за държавните помощи. Твърди се, че за този тип договори водещ принцип и критерий за изпълнение не е само създаването на филм, а и доказването по безспорен начин, че същият е създаден чрез получената държавна помощ и получените средства са използвани само за допустими разходи, свързани с неговото създаване. Твърди се, че не били взети предвид установените от съдебната експертиза обстоятелства, че в предадения на 11.02.2020 г. отчет били приложени несчетоводни документи за извършени разходи и, че били извършени разходи след предаване на окончателната версия на филма на 10.08.2017 г., което означавало, че не били свързани с производството на филма. Сочи се, че неправилно е бил уважен насрещния осъдителен иск за заплащане на неизплатения последен транш от финансирането по договора. Неправилно било прието, че договорът бил изпълнен със забава на 10.08.2017 г. с предаването на филма, като било неглижирано задължението за предаване на отчета, което станало на 11.02.2020 г. Поради това с оглед прилагане на клаузите за намаляване на сумата на последния транш, такъв не се следвал изобщо на продуцента, а последният дължал неустойка.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение, да уважи първоначалния иск и да отхвърли насрещния иск. Претендира разноски.

Въззиваемият „Аудиовидео Орфей“ ЕАД – ответник по първоначалния иск – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в тази му част. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във въззивната жалба по същество се повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:

1. Фактите по делото са безспорни и те са: 1) ищецът ИА „Национален филмов център“ е държавно учреждение и администрация към министъра на културата, създадена със Закона за филмовата индустрия (ДВ, бр. 105/2.12.2003 г.), като една от основните й функции е да предоставя държавно финансиране за създаването, разпространението и показа на български филми в страната и в чужбина /чл. 6, ал. 1, т. 1 ЗФИ/; 2) ответникът е еднолично държавно търговско дружество, регистрирано през 2000 г., с предмет на дейност, включващ проектиране, производство, търговия и разпространение на всички видове аудиовизуални продукти, извършване на всички видове кино, видеоуслуги и други вторични дейности; 3) през 2014 г. ответникът е кандидатствал за финансиране по реда на ЗФИ за проект с рег. № 14Д131 за документален филм „За Методий, глаголицата, кирилицата и българската азбука“, с времетраене 54 минути, със сценаристи А. Д. и Н. А. и режисьор Н. А., с общ бюджет от 199 577 лв.; 4) със заповед № 53/6.04.2015 г. на изпълнителния директор на ИА „НФЦ“, издадена на осн. чл. 30, ал. 6 ЗФИ, проектът е одобрен за държавно финансово подпомагане в размер на 147 000 лв., представляващо 73, 60 % от бюджета на проекта, въз основа на което между страните е бил сключен и процесния договор № 14Д131-ПР/17.04.2015 г., изменен впоследствие с анекс № 1/23.02.2016 г. и анекс № 2/3.02.2017 г.; 5) според договора основното задължение на ответника е да произведе и да осигури показ на въпросния филм /чл. 2/, а освен това да представя отчети за всички разходи в процеса на създаване на филма, придружени с копия на съответните първични счетоводни документи и с подробен опис по образец на всички разходни документи по видове разходи, заверен от счетоводител и от продуцента, като всеки отчет следва да се предаде на електронен и хартиен носител най- късно 20 дни преди срока по чл. 6, ал. 2 – падежа на съответния транш от финансирането; 6) ответникът се задължил и да представи ликвидационен отчет за всички извършени разходи за производството на филма, заверен от дипломиран експерт-счетоводител, в срок до 30.11.2015 г., който е бил продължен до 30.05.2017 г. с анекс № 2/3.02.2017 г.; 7) според същия анекс ответникът се е задължил да предаде на ищеца еталонно копие от филма до 10.08.2016 г., на материалите по чл. 8 от договора – до 31.03.2017 г., а да осигури първи публичен показ на филма – до 30.10.2017 г.; 8) от своя страна ищецът се е задължил да изплати на ответника финансовата помощ в общ размер на 147 000 лв. на четири транша, които според чл. 6 са както следва: първи транш от 85 000 лв. – в 2-седмичен срок от подписване на договора, втори транш от 32 000 лв. – при край на снимачния период, към 10.06.2015 г., трети транш от 15 300 лв. – при край на монтажно-озвучителния период, към 10.09.2015 г., четвърти транш в размер на 14 700 лв. – след предаване на материалите по чл. 8 и приемане на филма от техническата комисия към филмовия център; 9) ищецът е изплатил първите три уговорени транша – на 22.04.2015 г., 31.07.2015 г. и 15.07.2016 г., а не е изплатил четвъртия транш; 10) ответникът е предал първия отчет на 15.07.2015 г. /условие за втория транш/, втория отчет на 16.06.2016 г. /условие за третия транш/, а третия отчет № 3/31.01.2020 г. – с вх. № 01-177/11.02.2020 г. /л. 123 – 159 от делото на СГС/; 11) на 10.08.2017 г. ответникът е предал на ищеца еталонното копие от филма и материалите по чл. 8, което е удостоверено с подписан двустранен приемо-предавателен протокол /л. 449 от делото на СГС/; 12) с докладна записка с вх. № 01-225/17.02.2020 г. на главен експерт „Филмопроизводство“ отчетените в третия отчет разходи в голямата си част не отговаряли на изискванията на ЗФИ, а отчетът бил непълен, неясен и неподкрепен с доказателства и данни за извършени целесъобразни и допустими разходи, съдържал и разходи за ДДС, не бил представен доклад на регистриран одитор, за които възражения ответникът е уведомен с електронно писмо от 27.04.2020 г.; 13) с писмо с вх. № 01-903/15.05.2020 г. ответникът е посочил, че редица дейности не са възлагани на външни контрагенти, а и са извършени от негови служители с използване на собствени на студиото мощности, техника, транспорт и консумативи, като с писмо с вх. № 01-1074/12.06.2020 г. е депозирал допълнителни документи към отчет № 3 – констативни протоколи за остойностяване на извършени от него дейности чрез собствената му база и наети от него служители.

Спорни по делото са въпросите дали в полза на ищеца е възникнало право на разваляне на процесния договор /заявено с настоящата искова молба от 26.11.2020 г./ и дали ищецът дължи на ответника заплащане на последния четвърти транш от договора. По тези въпроси въззивният съд намира следното:

1. Най-напред следва да се посочи, че процесният договор от 17.04.2015 г. не е административен. Такъв съобразно чл. 19а, ал. 1 АПК може да се сключи, само когато това изрично е предвидено в специален закон. Държавното подпомагане по реда на ЗФИ се предоставя чрез договор /чл. 30, ал. 2 ЗФИ/, но не е предвидено той да е административен. По тази причина договорът, макар и да има административни елементи и специфики, се подчинява на общия режим на облигационното право, а съдебните спорове относно същия са подсъдни на общите съдилища, а не на административните. Приложимост на ЗЗД е уговорена и в чл. 19 от процесния договор.

В исковата молба ищецът е направил изявление за разваляне на процесния договор, което би произвело правно действие, ако е извършено въз основа на съществуващо в полза на ищеца потестативно право за разваляне на договора. Това потестативно право би съществувало, ако са осъществени юридическите факти, които го пораждат. Според чл. 87 ЗЗД правото на кредитора да развали един двустранен договор възниква, когато: 1) е налице неизпълнение на задължение по договора поради причина, за която длъжникът отговаря, 2) неизпълнената част не е незначителна с оглед интереса на кредитора, и 3) длъжникът не изпълни и след като кредиторът даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, освен ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време /при т.нар. фикс-сделки/. Последната предпоставка е израз на принципа за реално изпълнение в облигационното право, като дава приоритет на запазване на договора, дори и изпълнението да е забавено, освен при посочените изключения. Това означава, че договорът не може да бъде развален, ако не са налице изключенията по чл. 87, ал. 2 ЗЗД и: 1) е изпълнен със забава преди отправяне на изявлението за разваляне, или 2) е изпълнен със забава след отправяне на изявлението за разваляне, но в рамките на подходящия според обстоятелствата срок.

1. В настоящия случай ищецът е заявил в исковата си молба, в уточнителната молба от 17.06.2021 г. и в първото заседание на 11.02.2022 г., че изявлението му за разваляне на договора е поради твърдяно неизпълнено от ответника задължение за представяне в срок на третия текущ отчет, изискуем преди четвъртия транш. Извън основанието на предявения иск е евентуално неизпълнение на други задължения по договора – предаването на самия филм, предаването на ликвидационен отчет, допустимостта на разходите и др. За неизпълнението на подобни други задължения не е заявено от ищеца право на разваляне на процесния договор. По тази причина те са ирелевантни с оглед предмета на иска.

Както е посочено в чл. 2 от процесния договор основно задължение на ответника е да произведе и осигури показ на документалния филм, предмет на финансирането. Представянето на текущи отчети не е такова основно задължение, а видно от чл. 3, т. 3 и чл. 6, ал. 2 е предвидено като условие за плащанията по втория, третия или четвъртия транш – доколкото съответният отчет трябва да се представи най-късно 20 дни преди срока за плащане на съответния транш. От тази взаимовръзка е очевидно, че непредставянето на текущ отчет или представянето на такъв, който не отговаря на пълните изисквания, може да доведе само до пълен или частичен отказ за плащане на съответния транш, но не и до искане за връщане на вече платените траншове, които са надлежно отчетени. Последното би било non sens. По тази причина неизпълнението на задължението за представяне на текущ отчет, вкл. третия такъв, не може да се определи за значително с оглед на интереса на кредитора и принципно не може да обуслови възникване право на разваляне на целия договор съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Не води до друг извод специалния правен режим на финансирането по ЗФИ, нито субсидиарното прилагане на европейските и национални нормативни изисквания относно държавните помощи. Всички тези изисквания са насочени към това да не бъдат разходвани публични средства извън допустимите за одобрения проект, на което напълно отговаря обвързването на плащането по даден транш с представянето на съответен текущ отчет, както и обвързването на плащането с доказаността и допустимост на заявените разходи. Непропорционално на тази цел обаче би било развалянето на целия договор само поради непредставяне на текущ отчет, освен ако то е съчетано с неизпълнение и на предмета на договора, което обаче е извън предмета на предявения по настоящото дело иск, тъй като не е заявено в основанието му. Ето защо само неизпълнението на задължението за представяне на трети текущ отчет е такова по чл. 87, ал. 4 ЗЗД и не може да доведе до възникване на право на разваляне на договора в полза на ищеца.

1. Същевременно и както бе разяснено по-горе, договорът не може да бъде развален, ако неизпълненото задължение не попада сред хипотезите на чл. 87, ал. 2 ЗЗД и е изпълнено със забава преди отправяне на изявлението за разваляне или след отправянето, но в рамките на подходящия за това срок за изпълнение.

В конкретния случай задължението за представяне на трети текущ отчет не е такова по чл. 87, ал. 2 ЗЗД и то е изпълнено преди подаване на исковата молба от 26.11.2020 г., с която е отправено за пръв път изявлението за разваляне. Това е станало с представения от ответника на ищеца отчет с вх. № 01-177/11.02.2020 г. От приетото и неоспорено заключение на ССЕ се установява, че този отчет отговаря на изискванията по договора, вкл. относно начина на отчитане на отделните разходи, установен в чл. 16, ал. 5 от договора. Неоснователни са възраженията на ищеца, че отчетът не отговаря на тези изискванията, тъй като част от разходите са документиране с ненадлежни документи /констативни протоколи/, а освен това – някои от разходите били извършени след предаване на филма, т.е. не се отнасяли до него. Действително, за част от разходите са представени констативни протоколи, в които ответникът е остойностил по средни пазарни цени извършена от него дейност чрез собствен ресурс /собствен персонал, собствена техника/. Въззивният съд приема това за напълно допустимо, тъй като несъмнено тази дейност не е безплатна за изпълнителя /извършва разходи за персонал, разходи за използване на собствените ДМА/ и тя не е възможно да се докаже чрез други документи – напр. фактури, които се издават спрямо външни подизпълнители. Видно от ССЕ тези разходи по пера са от допустимите по договора, като това не се оспорва от ищеца.

Правилно е и приетото от първоинстанционния съд, че освен това отчетът от 11.02.2020 г. се явява одобрен по смисъла на чл. 3, т. 3 от договора, тъй като в 2-седмичен срок от предаването му ищецът не е уведомил ответника за свои възражения срещу него. Действително, по него е било изготвена докладна записка от 17.02.2020 г. от служител на ищеца, която обаче е била изпратена на ответника едва на 27.04.2020 г. – далеч след изтичане на 2-седмичния срок. Другите представени по делото докладни записки не касаят този трети отчет, а предходните такива.

Що се отнася до възражението, че разходите по тези протоколи били извършени след предаване на филма на 10.08.2017 г., то е също неоснователно. Действително, констативните протоколи носят дати на съставяне след тази дата, но това не означава, че самите разходи са извършени на датата на съставяне на съответния протокол. Датите на протоколите са такива на съставянето им, но няма никаква пречка те да касаят разходи, извършени в миналото. Очевидно е, че след като филмът е предаден на 10.08.2017 г., а няма спор за относимостта на разходите по вид към неговото създаване, то и разходите са извършени реално преди предаването му. Впрочем, подобни възражения не се съдържат в докладната записка от 17.02.2020 г., а са изтъкнати от ищеца едва в настоящото дело.

Ето защо както на осн. чл. 87, ал. 4 ЗЗД, така и поради изпълнението на коментираното задължение преди отправяне на изявлението за разваляне, в полза на ищеца не е възникнало право на разваляне за същото задължение. Поради това отправеното в исковата молба изявление за разваляне не е породило правни последици и не е довело до разваляне на договора. При това положение ответникът не дължи възстановяване на получените от ищеца суми по договора.

1. Ответникът е предявил насрещен осъдителен иск за заплащане на четвъртия транш по договора в размер на 14 700 лв. Въззивният съд споделя изводите в обжалваното решение, че условията за плащане на този транш са доказани. Изпълнени са условия по чл. 6, ал. 2, т. 4 от договора – да са предадени материалите по чл. 8 и филмът да е приет от ищеца, което се установява от двустранния протокол от 10.08.2017 г. Условие за плащането е и представяне на трети текущ отчет, което също е изпълнено, макар и със закъснение – на 11.02.2020 г. Поради това вземането на четвъртия транш е изискуемо.

1. Ищецът е заявил евентуално възражение за прихващане с вземането по насрещния иск.

Предмет на възражението е вземане за неустойка за забава по чл. 4, ал. 4 от договора, според която клауза „просрочието на сроковете, посочени в чл. 5, ал. 1 от този договор, се смята за виновно действие на продуцента и е основание за намаляване на последващия транш от държавната субсидия в размер на 0, 1 % за всеки просрочен ден“. Сроковете по чл. 5, ал. 1 не касаят предаването на отчети, а други задължения на продуцента, измежду които и основното – за предаване на еталонно копие с окончателна версия на филма и предаване на материалите по чл. 8.

Както бе посочено по-горе, с анекс № 2/3.02.2017 г. страните са променили срокове, като този за предаване на еталонното копие е установен на 10.08.2016 г., а този за предаване на материалите по чл. 8 – на 31.03.2017 г. Извършеното от ответника предаване на 10.08.2017 г. е след тези срокове, поради което за периода на забавата ответникът дължи уговорената в чл. 4, ал. 4 от договора неустойка за забава. Правилно първоинстанционният съд е изчислил, че за периода на забавата /10.08.2016 – 9.08.2017 г./ дължимата неустойка спрямо четвъртия транш възлиза на 5 365, 50 лв., до който размер е основателно възражението за прихващане. След прихващане на тази сума от вземането за четвъртия транш, искът се явява основателен за сумата 9 334, 50 лв.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има само ответника. Същият е доказал такива в размер на 300 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение по представения разходен касов ордер от 29.09.2023 г. Така мотивиран Софийският апелативен съд,