Решение № 3095 от 23.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11150/2022 г.

от същия: „При подписване на настоящия договор НАЕМАТЕЛЯТ не заплаща депозит, защото ще се използва депозитът по договора с Б.“ ООД, което ще се уреди с тристранно.“. Страните визират тристранно споразумение, видно от твърденията в исковата молба, последващите уточнителни молби на ищеца, доводите в отговора на исковата молба и представения по делото от ищеца протокол за прихващане на вземанията и задълженията „тристранен“ между Б.“ ООД, „Ф. Ко“ ООД и „Х.“ ООД от 30.12.2019 г., като не спорят, че същият е подписан само от управителя на „Х.“ ООД и няма подписи на управителя на другите две дружества – Б.Б.И.. След прекратяването на договора за наем от 28.09.2019 г. наемодателят издава две фактури на вече бившия наемател Б. ООД“: фактура №1000000138/16.04.2020 г. на стойност от 541.37 лв. с ДДС и фактура №1000000139/16.04.2020 г. на стойност от 06.18 лв. с ДДС за дължими и непогасени задължения за консумативи от м. декември 2019 г. /първоначално издадените фактури са с №1000000127 от 10.01.2020 г. и №1000000129 от 10.02.2020 г., но същите са сторнирани с двете приложени по делото кредитни известия към тях, защото били погрешно издадени на дружеството „Ф.“ ООД, което към този момент било наемател на имота/, които не са платени и техният сбор формира общата сума на предявената с настоящите искове главница. В хода на съдебното дирене пред СРС са представени фактури, установяващи дължимостта на процесните консумативни задължения. Страните са били обвързани от валиден договор за наем на процесния имот за периода 28.09.2019 г. – 28.12.2019 г. Не се спори, че за този период имотът е ползван от наемателя и че последният дължи уговорения наем и сторените разходи за консумативи/комунални услуги. Спорни по делото са въпросите дали дружеството „Ф. Ко“ ООД е встъпило в дълга на наемателя Б.“ ООД по смисъла на чл. 101 ЗЗД, както и дали депозитът по договора за наем от 28.09.2019 г. е трябвало да се използва за погасяването на процесните задължения, или същият впоследствие е бил усвоен по втория договор за наем от 28.12.2019 г., който е сключен между въззиваемата страна и дружеството „Ф.“ ООД. По същество безпредметно е да се коментира в настоящото производство дали е налице встъпване в дълг по смисъла на чл.101 ЗЗД от страна на „Ф. Ко“ ООД в дълга на Б.“ ООД по повод дължимите консумативи, доколкото ищецът не е конституирал като ответник и дружеството „Ф. Ко“ ООД, поради което и исковете не са пасивно субективно съединени, за да се коментира солидарност между длъжниците като предпоставка за уважаване на иск за солидарно осъждане. В случая не е налице хипотезата на встъпване в дълг, доколкото не се доказва нито съглашение между встъпващия в дълг и кредитора, нито съглашение между встъпващия в дълг и длъжника. Ответникът изрично е оспорил представеното тристранно споразумение между трите дружества и поради това Б.И. не го е подписал нито в качеството му на управител на Б.“ ООД, нито в качеството му на управител на „Ф. Ко“ ООД. Наличие на воля за встъпване в дълг не може да бъде извлечено имплицитно от действията, съответно бездействията на двете дружества в този случай, макар и принципно това да е допустимо /виж Определение № 289 от 18.03.2016 г. по гр. д. № 5433 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. В случая е налице погасяване на чужд дълг от страна на „Ф. Ко“ ООД, което е платило задължението за депозит по договора за наем от 28.09.2019 г., както и е погасило задълженията по първата фактура - №1000000121/08.11.2019 г. При погасяване на чужд дълг в общия случай е налице суброгация по смисъла на чл. 74 ЗЗД, а ако не е налице правен интерес за това (разбиран в доктрината и практиката на ВКС като възможност за неблагоприятно въздействие върху правната сфера на суброгиращото се лице, ако не изпълни задължението), то тогава платилият чужд дълг разполага със субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД /в тази връзка Решение № 400 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г. на Върховен касационен съд/. И в двата случая се касае за вътрешни отношения между длъжника и платилото чужд дълг лице. Затова в конкретния случай „Ф. Ко“ ООД е изпълнило чужд за него дълг, заплащайки депозита по договора за наем с въззиваемата страна и плащайки в цялост първата фактура, посочена по- горе. И двете плащания обаче ползват Б.“ ООД, доколкото погасяват тези задължения спрямо неговия кредитор „Х.“ ООД и същевременно създават други облигационни отношения на договорно, съответно извъндоговорно основание с „Ф. Ко“ ООД, които не са предмет на настоящото дело. По отношение на платения депозит по договора за наем от 28.09.2019 г. следва да се уточни, че съгласно чл. 5.4. същият следва да се възстанови на наемателя в срок до една седмица след уреждането на всички плащания по текущите експлоатационни разходи, за което наемодателят се уведомява писмено. Доколкото наемодателят е платил всички разходи за консумативи за м. декември 2019 г. в общ размер от 547.55 лева, които са предмет на настоящия иск, то последният е следвало да ги прихване от дължимите 900.00 евро, или 1760.25 лева, представляващи депозит и да върне на наемателя разликата от 1212.70 лева. Последващият договор за наем на същия имот от 28.12.2019 г., в сила от 01.01.2020 г., е сключен с различно дружество – „Ф.“ ООД с ЕИК: •••••••, макар и безспорно да има свързаност между същото и Б.“ ООД. Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД д оговорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Въпросният договор за наем от 28.12.2019 г. обвързва само страните по него, но не и Б.“ ООД. Тълкувайки, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД действителната воля на страните, съдържима в клаузата на чл. 2 (1), настоящият съдебен състав приема, че „Х.“ ООД и „Ф.“ ООД са уговорили да не се заплаща депозит по този договор, защото ще се използва даденият депозит по договора с Б.“ ООД, а отношенията между дружествата ще следва да се уредят с „тристранно споразумение“. Макар и да липсва думата „споразумение“, безспорно е между страните, че това се е имало предвид в коментираната клауза. Въпросното споразумение обаче е изрично оспорено от Б. ООД“ и не е подписано нито от последното, нито от „Ф. Ко“ ООД. Следователно не може да се твърди, че даденият депозит не е годен предмет на прихващане, доколкото клаузата на чл. 2

от договор за наем от 28.12.2019 г. няма сила за Б.“ ООД, а депозитът, платен от „Ф. Ко“ ООД за сметка на Б.“ ООД, е следвало да бъде възстановен на последното, след като се приспаднат дължимите суми за консумативи. Неоснователно се явява възражението на „Х.“ ООД, че не е налице ясна воля за прихващане от страна на Б.“ ООД. Макар и да не е използвана терминологията на ЗЗД, от исканията в б. „Б“, т.2 от петитума към отговора на исковата молба: „Ищецът трябва да изпълни строгите клаузи на Договора за наем относно депозита и с него да се удовлетворят задълженията за наем и консумативи към 31.12.2019 г.“, както и в т.5.1. от въззивната жалба: „Моля да се използва депозита от първоначалния договор за финализиране на всички реални задължения на ответника-длъжник, останали след плащанията на помощника Ф. Ко ООД, като се вземе предвид и платените 500 лв. за консумативи.“, ясно може да се извлече волята за релевиране на възражение прихващане, която е изразена в рамките на преклузивния срок по чл. 133 ГПК – срока за отговор на исковата молба. Съдът намира същото за основателно, доколкото са налице условията на чл. 103 – 105 ЗЗД и задължителните указания в Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2 / 2020 г. на ОСГТК на ВКС. Вземането на въззивника за невъзстановения депозит е парично вземане, еднородно с вземането на ищеца, изискуемо е, доколкото въззиваемата страна е изпаднала в забава за изплащането на депозита след изтичането на едноседмичния срок след плащането на всички експлоатационни разходи съгласно 5.4. от договора. Съгласно тълкувателното решение не е необходимо вземането да е ликвидно. Следователно общият размер на предявените искове за главница и мораторни лихви възлиза на стойност от 599.62 лева с ДДС, които макар и дължими, следва да се прихванат с насрещното вземане на Б.“ ООД в размер на 900.00 евро - 1760.25 лева по фиксирания курс. чл. 29, ал. 1 ЗБНБ и да се погасят до размера на по-малкото – 599.62 лева. След извършеното прихващане на Б.“ ООД се дължи сумата от 1160.63 лв. – дължим и непогасен вследствие на извършеното прихващане депозит по договор за наем от 28.09.2019 г. С оглед всичко изложено по-горе, първоинстанционното съдебно решение следва да се отмени в неговата цялост като неправилно поради нарушение на материалния закон, а вместо това да се постанови решение, с което се отхвърлят предявените искове като погасени поради основателно възражение за прихващане. Първоинстанционният състав не е приложил правилно разпоредбата на чл.101 ЗЗД, стигайки до погрешен извод за наличие на встъпване в дълг, разтълкувал е неправилно действителната воля на страните и не е уважил своевременно релевираното възражение за прихващане. С оглед изхода на делото, ответник на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на разноски в производството пред СРС съобразно отхвърлената част на иска. Такива обаче не са сторени и съответно не се дължат. В производството пред СГС въззивникът, макар и да е направил разноски, представляващи държавна такса за разглеждане на въззивната жалба, не е поискал присъждането на такива, поради което разноски във въззивното производство не му се следват. Предвид установения в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК критерий за цена на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.